Неотложност
... И настървено се опитвам да те стигна... близко до... и избърсвам с чело капките пот по гърба ти. Преживявам трансформации – груба и восъчно бяла. Някъде по средата на всички посоки и безпътието – събрана съм само в две шепи... Вечност мами човешката ми преходност и шепне името ти, а... умората е повод за радост... ярост... Ярост посявам по вените си и ги вплитам в плътта ти, за да съм неподмината.
... И връхчетата на косите ти целуват неотложно кожата по гръбнака ми и тръпнат в обещание... И всяка нота от него е дихание. А диханието ражда сенки, превити и самовглъбени, самодопълващи се, преизпълващи се, преливащи една в друга и все пак устремени... към изкушение. А ръцете ми потъват в пламъци и търсят изкупление...
... И всичко се губи някъде из собствените ми страсти и необуздано търси да се съчетае с капката реалност, която блазни с очарованието си и оставя следи на задоволство по лицата ни… Мигове, които се себеизразяват чрез нетрайността си. И се кълнем само вкопчвайки се в телата си, защото не можем да затворим душите. Само от време на време ги подчиняваме на емоцията си. И те предано ни носят наслада. Или болят.
... И разчитам съблазън в разширени зеници. Когато всеки стон се кондензира в обичане. И рисува с ресници по ъгълчетата на слепоочията прелюдия за усмихнати очи...
© Ралица Стоева All rights reserved.
