Беше тихо. А в празната и тъмна стая нямаше нищо, което да ми покаже, че съм още жива. Нямаше прозорци или врати. Не беше топло или студено, просто... неуютно. На каменния под бяха разпръснати отломки от огледало. Вдигнах една от тях, вгледах се, но не виждах нищо. Само мрак, гъст като въздуха в странната стая. Дали съм още жива? Смътно различавах белите стени, но сърцето ми знаеше, че зад тях няма нищо. Бях сама в тайнствен, пуст свят, водейки вътрешен монолог със себе си.
Затворих очи, в опит да си спомня коя съм. Име, самоличност, характер, хора... нещо или някой... За миг съзнанието ми увисна в непрогледен мрак, който сякаш проникваше през клепачите ми. Тогава мозъкът ми запрожектира картина - мътна и неясна, но все пак различима, като стара филмова лента. Струваше ми се, че записът припуква и прекъсва, но все пак го виждах с душата, не с очите си.

Златни поля, жарко слънце, нежно припичащо житните стъбла в ранната утрин. Красиви алени макове, разпръскващи омайно, тежко ухание. Малко момиченце, украсило тъмните си коси с малки полски цветенца, седнало между житните класове. Чудно хубава усмивка цъфтеше на невинните детски устни. Тази топлота ми беше толкова чужда... Не се бях усмихвала от месеци, години, векове...
Отворих очи. Отново бях в пустата тъмна стая. Беше толкова тихо, че чувах мислите и стенанията на изтерзаното ми, може би болно съзнание. Чувствах се уморена и празна.
    Взех в ръце едно от назъбените парчета огледало,повъртях го между дланите си, може би в опит да зърна несъществуващото си отражение. Но не го виждах, просто защото го нямаше. Стиснах силно отломката. На ръката ми пролича дълбока рана. Но там нямаше кръв, беше просто дупка в дланта ми, празна... Не усещах болка.
    Припомних си картината с момичето, седнало в полята. Знаех кое е. Не, всъщност не знаех името му, просто сърцето ми казваше - Това си ти, ти, ти... Но пламъкът в детето,усмивката, радостта му ми бяха толкова чужди. Това, което беше в душата му, живецът, отдавна бе угаснал у мен.
    А моята душа бе празна, вътре нямаше нищо. Нямаше спомени,мисли,чувства... Не помнех коя съм, къде съм, защо съм тук. Бях забравила света и хората. Огледалата не отразяват хора, които не съществуват. А аз не съществувах, защото бях избрала така. Пустота. Мрак. Тишина. Спомен за някой, който вече го няма. Спомен за мен. Покоси ме умора, тежка и непреодолима. Усетих как ме обвива мъгла - гъста, бяла и безшумна. Душата ми я желаеше и приемаше. След миг на студените плочи вече нямаше никого.