Неразказани спомени от детството

    Годината е  1950.  Завърших първи клас в родния Шумен. През същата година баща ми завърши в София стоматология. Назначиха го в Тутракан. Дотогава там не е имало зъболекар и хората са пътували до Русе, за да си лекуват зъбите. Майка ми преподаваше в прогимназията математика, аз постъпих във втори клас, а брат ми беше на 4 години. Бях доста затворено дете, но постепенно се сприятелих с някои съученички. В свободното си време от училище и домашните задължения четях много.

Имах мои книжки, получавах и подаръци от родителите и от близки. Вземах книги и от библиотеката.Имах една книжка - превод от руски език, в която като повест се разказваше за деца, които отглеждат зеленчуци през зимата на прозореца и в парници.

Бях много увлечена, четях я, препрочитах и си представях, че съм една от тях.

Преживявах техните радости от всяко малко покълнало стръкче като мое постижение.

Сега си мисля, че днешните деца не биха се увлекли от това. Други са времената, други игрите и интересите. Аз замечтах да отглеждам също нещо някъде. През учебната година в Тутракан нямаше възможност да осъществя желанието си. Затова градинарските ми опити се провеждаха през лятото в Шумен.Имахме голям двор, в който най- голямо  място заемаха дърветата и асмата. Нямаше подходящо слънчево място за градина. Под една вишна имаше няколко квадрата и аз ги разкопах. Маминка ми казваше, че нищо няма да поникне на сянка, освен това през юни-юли. Но аз бях упорита и реших , че ще засея домати и пипер. Нямах разсад, засях семена. Те поникнаха, аз се радвах много, но пораснаха на височина  без да цъфнат. На следващата година реших да сея царевица. Тя също поникна, поливах , прекопавах, източиха се тънки високи стебла и това беше - не цъфнаха. Така приключиха моите опити в областта на градинарството и земеделието.