Нерон

      Угасващите слънчеви лъчи постепенно се скриха зад върхарите на старите борове, започвайки да играят на криеница между дебелите им стволове. Усетил наближаването на нощта, високо над гората се приплъзна силуета на издигащ се в небето царски орел, който с бавни размахвания на величествените си криле плавно се понесе към гнездото си, построено нейде сред отвесните скали. Над планината легна необикновена привечерна тишина.

     В този момент шумно скрибуцайки по тесния коларски път, към граничната застава се насочи зеленикава руска джипка. Стигайки до портала, тя спря сред облак прах и след няколко отривисти изръмжавания на двигателя, машината бързо утихна.

     От нея слезе офицер със светещи на рамената жълтеникави звезди и нагънати до лактите ръкави на тънката камуфлажна риза. Насочвайки се към желязната решетъчна врата на заставата, той нетърпеливо подвикна на застаналия мирно и наблюдаващ го с интерес оттам дежурен:

 - Ей, момче! Я, извикай Кременов да дойде по най-бързия начин. Предай му, че му нося поръчката и по – живо, че слънцето залязва. Нямам цяла вечер за губене.

       - Слушам! – почти машинално отговори дежурният, изкозирува и бързо влезе в постовата кабина. Грабна слушалката от окачения на стената телефон и набирайки някакъв номер, тихо измърмори няколко неразбираеми думи.

       Сержант Пламен Кременов се появи след няколко минути, с набързо втъкнато горнище в колана на панталоните си. Стремейки се да изглежда весел, той кисело се усмихна изпод редките си мустачки и пресилено се усмихна:

        - Ей, старши, ти вече и през деня не ни даваш мира, бе. Обикаляш, слухтиш, на тая джипка не ѝ даваш глътка въздух да си поеме.

         - Кременов, днес нямам време за шеги човече. – сериозният глас на офицера, грубо прекъсна опитът за шега на сержанта. - Слънцето е на заник и скоро ще мръкне, а трябва да отида и до съседната застава. Ела да видиш какво ти нося. Ако ти хареса си избери някое.

         Двамата мълчаливо се приближиха към задната част на автомобила. Отваряйки багажника, Пламен веднага съзря металния кафез, в който се разшаваха три кутренца – поредното поколение чистокръвни немски овчарки, отглеждани и селектирани специално за Гранични войски на Народната армия. Сякаш получени чрез пренареждане и снаждане на гени в някоя лаборатория, те бяха почти равни на ръст, с тъмна и изпъстрена с правилни кафяви петна окраска, с ясно изразени черти на муцунките и очите. Едно от кученцата имаше малко бяло петно над лапичката на дясното краче.

       - Хайде Пламене, избирай, че нямам време. Мръква се вече. – офицерът нервно запристъпя от крак на крак.

         Кременов се поколеба само за миг. Той протегна ръка, посочи с пръст кутретата и каза високо:

       - Добре тогава. Ще взема онова с петното на лапата. Мъжко е нали?

       - Мъжко е да. Майка им и баща им са с родословие, пето поколение гранични кучета. Няма да съжаляваш. Ела само да подпишеш документа, за да мога и аз да отчета дейност пред началниците и си готов.

        След като приключиха, те си стиснаха ръцете, взеха си довиждане и офицерът се метна в джипа, запрашвайки надолу по пътя. Кременов взе кученцето, прегърна го и прекосявайки двора на заставата, стигна до ниската сива постройка на питомника. Влизайки вътре, той внимателно го постави в предварително отреденото му клетъчно помещение и веднага му донесе храна и вода.

     От този ден нататък животът на сержант Кременов коренно се промени. Вече си имаше малък другар, който веднага се зае да обучава и възпитава. Понеже обичаше историята на Древния Рим, Кременов кръсти кученцето Нерон. Като истински, благороден “цезар”, Нерон бързо възприемаше и попиваше командите на своя стопанин, а едва навършил втората си година, взе и първото си отличие на държавно състезание.

     Ден след ден, месец след месец, Нерон растеше и трупаше опит и умения. Бързо научи всички специфични команди и упражнения, през които преминаваше обучението на граничарските кучета. За Кременов, кучето не беше само любимец, с който изпълняваше служебните си задължения. То беше верен боен приятел, неговата дясна ръка, с която обикаляха граничната бразда и пазеха Родината от нахлуването в пределите ѝ на разни престъпници и диверсанти.

      Умните му черни и влажни очи, така пронизваха вгледалият се в тях човек, че него внезапно го обземаше усещането, че те достигат и разголват душата му.

      “Не очи на куче, а на човек.” – обичаше често да казва старши командирът Вергилов.

        Пламен много се привърза към своя служебен другар. Гледаше го като малко дете и не даваше на никой друг граничар да го извежда от питомника и да го води на тренировки или на обиколки по граничната бразда. С изострените си сетива, Нерон винаги усещаше приближаването на сержанта и го посрещаше с радостно скимтене, застанал на задните си крака и опрял предните си лапи в мрежата на клетката.

         Изминаха се няколко години. Беше късната есен на 1953 година. Тук – там измежду вечнозелените борове, обагрените в красиви жълто-оранжеви и червени краски широколистни дървета, леко поклащайки листа, изпращаха последните лъчи на топлия есенен ден. Над планината плавно припадаше тих, вечерен здрач, сякаш носещ се на вълните на жабешкия хор, идващ откъм реката.

         Застанал на върха на един каменист склон, сержант Кременов стоеше, положил военния бинокъл над очите си и бавно оглеждаше околността. На няколко метра от него, забил нос в тревата, от храстите се измъкна порасналия и заякнал Нерон. Наближаваше краят на дежурството му и сваляйки бинокъла, Кременов нетърпеливо погледна часовника си. Да! До края на караула му оставаше точно един час и той вече трябваше да тръгва обратно към заставата. Свали шапката си, изтри мокрото си от пот чело и весело подвикна на кучето:

         - Хей, Нерон! Хайде да тръгваме към заставата момче, че ни чака дълъг път.

        Ненадейно, откъм реката, долетяха два пушечни изстрела. Ехото им дълго отскачаше от дънер на дънер, докато не се укроти в камънаците на насрещния скалист склон. Стресната сврака, с къси размахвания на крилата, прелетя над главата на сержанта и се изгуби в боровия гъсталак. Той приклекна, бързо свали автомата от рамото си и се ослуша. Бързайки да догонят първите изстрели, от долчинката изплющяха няколко автоматни откоса, които сякаш камшици разцепиха въздуха.

       С непогрешимия си граничарски усет, изкован след дълги години охрана на държавната граница, Кременов анализираше и преценяваше ситуацията. Най-вероятно ставаше въпрос за група диверсанти, които са се опитали да нахлуят през реката незаконно в страната, но са се натъкнали на граничарски патрул и се е завързало сражение.

        “ Но защо не са ме предупредили? Нали Вергилов знае, че това е моят район? Защо никой не ми се е обадил?” – ребус от въпроси се завъртя в главата на граничаря, но нямаше никакво време да търси отговорите им.

          Последван от кучето, Кременов бързо се спусна по каменистата пътека и се насочи към дерето на реката. Изпоти се, мократа му риза прилепна на гърба му, краката започнаха да го болят, но в никакъв случай не трябваше да спира. Негов дълг беше да помогне на колегите си. Разбрал опасното положение, Нерон изпревари сержанта и сърцато се шмугна в гъстите шипкови храсти.

          Не след дълго, между дърветата, граничарят съзря сребристите отблясъци на малката река. Той се спря в края на малинов храсталак, освободи предпазителя на автомата и наостри слух.

           - Стой! Спрете в името на закона! – прокънтя от някъде силен глас, последван от нов автоматен откос. Отговори му единичен карабинен изстрел.

           Ясно! Диверсантите бяха изтласкани на отсрещния стръмен бряг, но нямаха никакво намерение да се предават. Кременов залегна в гъста смрикова туфа и опирайки се на коленете и лактите си, ниско приведен, започна да пълзи. Идеята му беше да заобиколи престъпниците и да им излезе в тил. Ходът му обаче беше разгадан. Над главата му изсвири куршум. Граничарят спря и се притисна плътно към земята. Въздухът се раздра от нова автоматна канонада, отнякъде изпука револвер. След минута, той отново продължи да пълзи

           Най-сетне, стигайки до паднал дънер, Кременов пое глътка въздух, леко подаде глава, провря цевта на автомата и прицелвайки се в мършавата фигура на брадат и мургав мъж, натисна спусъка. Изстрелът бе оглушителен. Мъжът се присви, падна на земята и се изтърколи по надолнището, спирайки до водата. Последва нов дъжд от куршуми, гората зарева.

          Здраво хванал автомата, сержантът отново се надигна за да узнае къде е противникът му, когато зад гърба му изпука съчка. Бавно завъртя глава и внимателно се обърна. На няколко метра от него, насочил пушката си право в гърдите му, стоеше висок мъж. Лицето му се бе изкривило от злобна усмивка, в очите му гореше гняв. Без да продума, мъжът замижа, прицелвайки се в Кременов и когато сержантът помисли, че това е сетният му миг, се случи нещо неочаквано. От храстите изскочи някаква кафяво – черна фигура, която без да се бави се метна върху диверсанта. Бялнаха се остри кучешки зъби, впивайки се в гърба му, а пушката му падна на земята. Престъпникът диво се замята, опитвайки се да се отърве от новия си противник. Кучето отскочи на земята и приклекна, готвейки се за нова атака. Преди граничарят да успее да реагира, в ръката на мъжа проблесна цевта на револвер. Чуха се два къси изстрела. Нерон се строполи на земята, а до него се изпружи и тялото на диверсанта. Пламен вкара още два куршума в тялото на престъпника и бавно пристъпи към Нерон. Той беше мъртъв. Геройски завърши жизненият му път, пазейки границата на Родината и бранейки живота на приятеля си.

          Голяма буца стегна гърлото на граничаря, коремът му болезнено се присви, а по бузите му се стекоха сълзи. Мъжът безпомощно заплака, прегръщайки изстиващото тяло на верния си другар.

           Погребаха Нерон, там край реката, с всичките почести на загинал граничар. Пламен му изгради малка надгробна плоча и всеки път, когато беше дежурен, не пропускаше да мине оттам, тихо да постои, да му поговори и да му остави цветенце.

          Плочата и до днес стои, напомняйки за времето, когато България имаше смели граничари и граничарски кучета с лъвски сърца.

                                                                                           Декември, 2016 г.