Той се доближи до вратата към терасата, открехна я леко и си промуши главата през образувалата се пролука. Да, навън вече не беше вече толкова горещо. Върна се в кухнята, взе чашата си с уиски и купичката с бадеми и излезе. Внимателно затвори врата след себе си и се отправи към далечният край на терасата. Остави чашата и купичката върху малката бамбукова масичка, извади пакет цигари и запалка от джоба на късите си панталони и се отпусна в дълбокия шезлонг. Вдигна краката си, сложи ги върху табуретката срещу него и запали цигара. Вдъхна дълбоко от дима, задържа го за кратко и бавно го изпусна през носа. Той много обичаше да седи тук, отвън на терасата. Дори и когато валеше, пак излизаше, мушваше се под брезентовия навес на газибото и си седеше на тихо. Можеше да седи с часове. Тук той си почиваше най-добре.

     След горещия ден, вечерта беше тиха, спокойна и не много топла. Отвреме на време листата по дърветата наоколо тихо изшумоляваха, раздвижени от плахия повей на вечерният бриз и пак замираха в тишина. Хорът на щурците пееше своята приспивна песен. Чуваха се и последните трели на някаква закъсняла птичка. Тук таме няколко светулки си намигаха, летейки ниско над земята. Интерстно, но тази вечер още не беше чул досадното зъзене на комарите.

     Той отпи глъдка от чашата си, взе машинално два три бадема, здъвка ги и се огледа. Въпреки късният вече час, наоколо беше все  още светло. Огледа се. Погледна към небето. То бе съвсем чисто, без следа дори и от най-малко облаче. Въпреки това звездите едва се забелязваха – ситни, бледи пръски светлинки на фона на небесната шир. Хей там, горе, зад короната ей на онова високо дърво, небето беше най-светло. Загледа се натам, задържа погледа си и забеляза, как причинителят на тази светлина се промъква бавно, много бавно, следвайки своя безкраен път и тъкмо сега лицето му се изплъзваше от листата зад които се бе скрил. Първо се показа мъничка частица светлина, която нарастваше и нарастваше и постепенно доби формата на кълбо. То сякаш се бореше да се освободи от клоните и листата, мъчещи се да го задържат в обятията си, само за себе си. И ето я и нея! Тя, Луната вече беше в цялата си красота – кръгла, ярка, прекрасна!

     Безмълвен, той седеше отпуснат в дълбокият стол, забравил за запалената цигара между пръстите си, гледаше към нея и изпитваше едно странно, смесено чувство на обич, уважение, страхопочитание към това звездно нощно светило. Той нежно си я наричаше Моята луница-сестрица. Прекарал бе много часове в съзерцаване. Смял се беше с нея, разказвайки й разни смешни случки, преживяни през деня, а тя пък играеше на криеница с него зад листата на дърветата.  Беше плакал, споделяйки с нея голямата си мъка за не добре вървящият му семеен живот, молейки се да бъде дарен ако не с любов, то поне с мир и спокойствие, тя пък, от съчувствие, се шмугваше зад първото попаднало й облаче, за да прикрие от него, тъгата и безпомощността си.

     И сега, както седеше и гледаше към нея, в главата му нахлуха спомени от преди двадесетина години.

     С жена му, Яна, нещата не вървяха добре. Тя не го приемаше. Отблъскваше го. Отказваше му по най-различни поводи, повечето от които бяха наивни, банални, дори смешни. “ Някой ще дойде!”, “Някой ще се обади по телефона! “ и други подобни. Едновременно с това му правеше и намеци за физическите му данни, като даваше за пример близки роднини или приятели, та дори с няколко месечния й племеник, за което, разбира се, той нямаше ни най-малко вина.  Просто с това го беше “дарила” природата. В същото време заради неговото желание, Тя дори често го наричаше “полов манияк”. Наистина, когато си пийнеше малко повече, тя го допускаше при себе си, но и това някакси с времето взе да се разрежда. Не че тя спря да пие. В много от редките случаи на интимност, гледаше някакси да претупа нещата, да се отърве по-бързо. От време на време пък го чукваше по носа и му казваше: “Хей, лъжльо” и отминавше. Естествено, с времето, той доби комплекси. Когато бяха на плаж с компания и правеше къде съзнателно, къде не, сравнение, винаги намираше своите данни напараво за незабележителни. Постепенно започна все повече да се притесниява, свива. И вместо да се намери разрешение на проблемите, те взеха да се задълбочават. Стигна се до там, че тя все по-често и по-често изпадше в истерии и обяснението беше липсата на полов живот. Дори ходи на психолог. Някъде по това време той си спомни за една истотия, която негов познат му беше разказал при една екскурзия до Париж.

     Та той, познатият де, една вечер бил в някакъв квартален бар. Седял си сам на една маса и си пиел абсента. В бара нямало много хора, само няколко от постояната местна клиянтела. По едно време точно към неговата маса се приближила двойка, мъж и жена на  около средна възраст и го попитали дали могат да седнат при него. Не че наоколо нямало други празни маси, но понеже той и без това седял там сам и скучаел, се съгласил. Седнали. Поговорили известно време за това онова. Дори му поръчали още едно питие. Като се поотпуснали и спечелили доверие един на друг, те му признали нещо много странно. Преди няколко години, съпругът преживял тежка автомобилна катастрофа, бил с много рани и контузии, които постепено останали в миналото като лош спомен. Обаче имало една, която не могли да излекуват - загубил за винаги своята “мъжественост”. Съпругата му съчувствала и му влизала в положението, но пък от друга страна, естествено, тя си имала и своите нормални, човешки нужди. Съпругът й много я обичал, не искал да я губи, не искал да се разделят, а и не искал тя да страда, лишавайки се заради неговият недъг, и й предложил от време на време да поканват някой друг мъж, който да извършва неговите задължения. И оттогава поне веднъж на две-три седмици намирали някой добре изглеждащ и надежден мъж, канели го в дома си или наемали хотел за няколко часа и той ги оставал на саме. И така вече няколко години. Междо другото това въобще не им се отразило на отношенията им и не попречило да са все така обичащи се един друг. Френска им работа, нали!

     Както седеше в шезлонга, опита се да си дръпне от цигарата, но тя беше загаснала. Погледна я, видя, че е останало много малко за пушене. Остави я в пепелника и взе друга, запали я. Дръпна два- три пъти, отпи и от уискито. Ледът в чашата вече се беше стопил, но кехлибарената течност все още беше студена и той усети как леко горчивата напитка го драска по гърлото и си пробива път към стомаха му. Бадемите вече малко се бяха овлажнили, но бяха все още хрупкави. Дръпна си пак от цигарата и се върна към спомените си.

     По времето, когато научи тази история, отношенията в дома му никак не бяха за хвалене.  И той реши да опита нещо подобно и в името на семейството си, да пожертва личната чест и достойнство.      Като юноша беше прочел десетки книги за достойни и храбри рицари, готови да жертват всичко – слава, доблест, че дори живота си, за да защитят честта на дамата на сърцето си. Естествено, някъде в съзнанието му,  това беше оставило някакъв отпечатък. Много пъти това беше и решаващо в отношението му към жените. Първо бяха съученичките му, по-късно колежките.  Въобще към всички жени! Винаги се стараеше с тях да е внимателен, нежен, джентълмен, рицар.     

     Такааа. Той имаше един много близък, най-старият му приятел, Любо,  за когото се носеше славата на голям Казанова. Самият беше ставал свидетел, как след като е имал това-онова с някоя жена, тя е продължавала да го търси! А и честно казано, си беше надарен от природата. Та двете семейства започнаха да се срещат все по-често, с повод и без повод. Стигна се до там, че поне веднъж в седмицата бяха заедно. Отношенията между тях, Яна и Любо, ставаха все по-топли и топли. Явно това носеше нещо и на двамата. Наблюдавайки ги отстрани, дори с непредубедено око се забелязваше, че двамата се разбират прекалено отлично. Неговата професията беше свързана с често ходене до провинцията или пък работеше до късно вечер. Тя, Яна, пък не караше кола а и не обичаше особено много да ползва градския транспорт, та предпочиташе таксита. Отначало той, а след това вече и  самата Яна, се обаждаха на Любо по телефона и го молеха да я прибере от работа. Не за друго, а защото Любо винаги имаше свободно време! Той вече знаеше,  усещаше и очакваше нещата да се случат, да стигнат до край. Но кога и как, не знаеше.

     Веднъж, беше в средата на онова лято, преди около двадесет години, те трябваше да ходят до вилата и да оберат ябълките. Тази година реколтата беше доста щедра, та решиха от тях да пекат дори ракия. И точно в този момент се намеси Съдбата! Тя, Съдбата, винаги знаеше как, кога и какво да направи! Извънредно, ама наистина така се случи, в последният момент, ден, преди да отидат на вилата, му казаха, че трябва да замести колега и да замине в командировка.  За точно тези няколко дни, трябваше да е другаде! Той не вярваше в случайности! Жената на Любо, Роси, пък беше вече от два месеца на работа по морето. Все пак, някой трябваше да свърши тази работа, нямаше време за отлагане! Тогава той им предложи поне те двамата, жена му и приятелят им да отидат и да ги оберат. И те, без никакво допълнително убеждаване, се съгласиха. И той замина.

     Там работеше цял ден, до късна вечер, след което целият екип отиваше в някой близък ресторант да пийнат уж по едно-две питиета, да обсъдят свършеното през деня и да решат още какво остава да правят на следващият ден. А, и да вечерят, разбира се. Една вечер, вече беше доста късно, както се прибираха пеша към хотела, И тогава той видя нея, Луната. Тя беше пълна. Макар и вече късно, по улиците все още имаше тълпи от летуващи, едни забързано отиващи някъде, други връщайки се от някъде. Усмихнати, намръщени, прегърнати по двойки, самотници или големи шумни компании. Беше трудно дори да си пробиеш път през тях, всеки вървеше в своята посока и ни най-малко не се интересуваше от другите. А той вървеше сред този човешки мравешки поток и сякаш не забелязваше никого. Вперил поглед в нея, като хипнотизиран, вървеше към нея, след нея. Винаги я бе харесвал, обичал. Та както си вървеше по улицата и й се радваше, започна да го обзема едно чувство, мисъл, странно усещане. Беше нещо по-различно, и не че бе изненадан, но продължи цялата нощ. По някога той бе имал чувството, че някак си предусеща или предизвиква някои неща да се случат.

     Яна и Любо отидоха първо да вземат детето от родителите й и тогава заминаха за вилата. Пристигнаха привечер. Разтовариха малкото багаж и проветриха спалните. Тя направи салата, наряза малко сирене и колбаси за мезе, Той пък запали скарата и опече няколко пържоли. Когато седнаха да вечерят вече се бе стъмнило. Времето беше топло, без вятър, та решиха да седнат отвън на терасата. Детето ядеше, а те си взимаха аперитива с някоя и друга цигара. Разговорът вървеше много леко, приятно, подправен от време на време с някой виц. Посмяха се. От касетофона се носеше тиха, приятна музика, някакви стари рок балади. Настана време да си лягат. Приятелят каза, че ще остане да изпуши още някоя цигара, а и че още не му се спеяло, а тя и детето й влязоха в стаята си, преоблякоха се и си легнаха. Пердето на прозореца не беше много плътно и през него се промушваха лъчите на луната. Да, за късмет днес имаше пълнолуние. А и пердето, вместо да спира светлината, светеше ярко, като екран. Тя се опита да заспи, но не можа. Светлината й пречеше. Повъртя се известно време в леглото, опитвайки се да се скрие от светлината. Накрая не издържа. Стана тихо, наметна си елечето, отвори тихо вратата и още по-внимателно я затвори след себе си. Излезе на терасата, където Любо все още се бореше с поредната цигара. Тя седна на стола срещу него и запали своя. Той й предложи едно последно питие, за приспивателно. Тя прие. После още едно и още едно. С вече бая замаяни глави от толкова много “приспивателни”, те се смееха доста възбудено, а шегите им ставаха все по-двусмислени.

     А нощта беше фантастична – топла, без никакъв вятър и пълнолуние. Светлината от Луната рисуваше странни сенки по форма и цвят. Всичко беше в сиво-синкави осенки. Близките леки възвишения, покрити тук таме с дървета и рехави храсти, изглеждаха сякаш са рисувани от някой художник модернист, или пък бяха като декор от фантастичен филм. Е, как да си легнеш при тази красота!

            От касетофона зазвуча една много нежна лека песен, “Seven seconds” на Нене Чери. Като я чу, Яна само притвори очи и тихо прошепна, че много обича тази песен. Сякаш чакайки точно това,  Любо стана, падна на колене и я покани да танцуват. Тя се съгласи. Стана и отиде в средата на площадката. Той дойде до нея, обгърна кръста й с ръцете си и я притисна към себе си. Тънцуваха бавно, нежно, спазвайки ритъна. Но изглежда под влиянието на гледката наоколо, на музиката, на алкохола или на комбинация от всичко това взето заедно, а може би и от нещо много по-силно, те не се отделяха един от друг. Започна втората песен, а те все повече и по-плътно се притискаха един към друг. Склонила глава на косматите му гърди, тя не смееше да вдигне поглед и да го погледне в очите. Той пък галейки я нежно, постепенно, бавно започна да спуска първо едната, после и другата ръка до кръста й, че и по-надолу.  После пак нагоре по целия й гръб. После леко се отръпна леко назад, хвана я за брадичката, обърна лицето й към себе си и леко, нежно я целуна по устните, после втори, трети. Тя с трепет откликна на целувките му. Той все по-силно я притискаше към себе си.  Нейната “съпротива” пък, отслабваше със всяка негова целувка. Бяха спряли да танцуват. Просто не чуваха каквато и да е музика. А и тя вече не ги интересуваше. В умовете им имаше само една музика, музиката на желанието, на страстта. Доста време стояха така, сплели ръце около тялото на другия, така, карайки ги да се чувстват сляти в едно. Устните му покриваха с бавни, нежни целувки всяка точка от шията й, врата й, косата й. Ръцете му достигнаха и други места, извивки и изпъкналости по нейното тяло. Изведнъж Любо рязко е отдръпна от нея, хвана я за ръката и я поведе към стаята си. Тя прояви силна съпротива казвайки едно тихо “Не” и тръгна след него. Влязоха в неговата стая. Затвориха вратата. “Само да не чуе детето!” – прошепна тя. Приятелят вече успешно се справяше с горнището на пижамата й – разкопчаваше няколкото копчета, но бавно, много бавно, като с това само засилваше нейното нетърпение и желание. За долнището тя сама седна на ръба на леглото.

     Започна да се развиделява. Отнякъде се чу и петел. Яна се надигна, обърна се към Любо и го целуна. Не бяха мигнали цяла нощ и след прекараните в любов и страст часове, сега се почувства отмаляла, но приятно уморена. Стана, облече пижамата и си отиде в стаята си, преди детето да се се събудило. Легна и веднага заспа – сега светлината вече не й пречеше.

     Сепна се, отвори очи, огледа се. В първият момент дори не позна къде се намира. Постепенно спомените от предишният ден започнаха да се събуждат в съзнанието й. И най-вече тези, от последната нощ. Полежа в леглото още известно време. Не й се ставаше. По тялото си все още усещаше палавите му, похотливи ръце, страстните му целувки. И него в себе си. Никога преди не беше изпитвала такава наслада от друг. Не че преди в живота си бе нямала и други мъже, но такъв!

     Погледна към часовника и видя, че вече е почти пладне. Вече беше пладне!? Та тя никога не беше спала до толкова късно. Но никак не и се ставаше, страхувайки се, че завинаги ще изгуби онова чувство на наслада в себе си! Вътре, в себе си! То бе обхванало цялото й тяло, че дори и съзнанието й. Но трябваше! А как мразеше да прави нещо защото “трябва”! Въпреки съпротивата си, стана и се облече. Детето й, разбира се, не беше в стаята. Яна се облече и излезе на терасата. Там видя Любо вече да приготвя обяда, а детето да събира последните няколко ябълки. Обядваха и решиха да тръгнат обратно по-късно, за да избегнат бавният неделен трафик, предизвикан от завръщащите се от провинцията коли. А щеше да стане и по-хладно.  Пък и така тя щеше да бъде още няколко допълнителни часа с него.

     Въпреки късното си тръгване, потокът от коли все още се движеше много бавно. Явно и други бяха решили да се насладят по-дълго на хубавото време и да пътуват по-късно. Но това Яна никак не я притесняваше, а напротив, дори беше благодарна. От радиото зазвуча песента “Истинска жена” на Арета Франклин. Цялото й тяло се напрегна пак, както снощи и я изпълни с топлина. Бавно, внимателно се пресегна и погали неговата ръка, отпусната върху лоста на скоростите. Погледна го, усмихна се.

     Макар и вилата да не беше далеч, им отне доста време и вече се смрачаваше, когато стигнаха до дома. Яна веднага го видя. Той вече се беше прибрал от командировката и ги чакаше облегнал се на перваза на балкона. До този момент тя се стараеше да не мисли какво ще се случи когато се приберят. И ето го сега този момент дойде. Насили се да му се усмихне. Махна му и с ръка. Детето се затича към стълбите, за да се качи при него. Те я последваха. Тя, колкото и да се стараеше да изглежда, че все едно нищо не се е случило, усети, че приятелят им също е напрегнат. Влязоха. Любо седна, а тя отиде и се облегна на рамката на балконската врата. А и честно казано, след нощ като тази, й беше трудно да седне на твърдия дървен кухненски стол. Без той да я попита какавото и да е, тя започна да разказва как са прекарали, какво са правили, как двете с детето си легнали рано, а днес се събудила чак на обяд. И през цялото време, пушейки цигарата си, отбягваше да задържи погледа си върху него. Въпреки въудошевения й разказ, във въздуха витаеше усещането на гузност, напрегнатост. Той я слушаше.  Вече беше усетил, че нещо не е наред, но когато тя каза, че се била събудила късно, “червената лампичка” в съзнаието му светна. Тя? Да се събуди късно? Та тя никога не спеше до късно. Никога! Без значение кога си е легнала. Винаги ставаше рано, първа, много рядко дори след 8 часа. А я познаваше от доста години. А сега чак на обяд?

      А може би пък всичко бе започнало без неговата благословия. Около година преди тази случка, пак бяха на вилата. Времето, разбира се беше прекрасно и както винаги, вечеряха на терасата. Както се случваше винаги напоследък,  Оля и Любо почти не изпускаха думата. Опитът да се вклиниш в разговора между тях, беше обречен на провал. Така че той и Роси присъстваха само като статисти, или по-точно, декор. След поредния разказан от нея виц, тя заяви, че отива до тоалетната. Любо веднага предложи да я придружи. На терасата останаха само той и Роси. Най-накрая имаха възможност и те да кажат, нещо, някоя дума. Говориха си някои общи приказки. Та те бяха изгубили навика да говорят! По уредбата започна “Кой иска да живее вечно”  на Куин. Все пак, като добре възпитан мъж, джентълмен, той я покани на танц. Танцуваха песента веднъж, дваж.  Онези още не се връщаха. Появиха се чак след шестото повторение на песента. Та песента е около четири минути! Дали за тези нужди се нуждаеш от половин час??? Те! Двамата! Сами!!! А когато по-късно се прибраха по стаите си, тя му вдигна страхотен скандал, че го била видяла да стои на колене пред Роси и правел някакви срамни неща, което, разбира се, въобще не беше вярно!!!   

     Той въздъхна, протегна ръка за чашата си, надигна я и отпи една по-дълга глътка. Имаше нужда от течността. После отпи пак. Макар от тогава да бяха минали доста години, картината в кухнята беше все още пред очите му. И чуството, което тогава беше изпитал. Наистина, точно към това беше стремял, но когато то се случи, го заболя. Стана му мъчно за него си. С какво го беше заслужил, та трябваше да се подлага на такова унижение, страдание, да прави тази жертва? Защо? Та дали някой някога щеше да я отцени? Да го разбере? Да е признателен? Едва ли! На дали! Той никога не й беше изневерявал, не че бе имал сгодни случаи и възможности. Напротив, с работата, която имаше, много жени му се бяха  предлагали и натискали. Но той никога не се беше подал на изкушението. Може би го мислеха будала, бунак. Не! Той не искаше да си развали семейството заради някакво едночасово удоволствие. А той много държеше на семейството. Въпреки скандалите, той обичаше жена си, детето си, семейството си.

     А в седмиците след това, от Яна лъхаше на неописуемо щастие. Тя сякаш не ходеше по земята. Тя се носеше ниско над нея. Лицето й излъчваше ноеписуемо щастие. Начинът по който говореше дори с него, смехът й, погледът й, всеки един жест бе различен.

     Запали нова цигара. Погледна към чашата си, тя вече бе полупразна. Добре де, нека я изпие до край и тогава ще отиде да си сипе още. Върна се към спомените си и от взетото решение изпита някъкво чувство на мазохизъм.

     По-късно същото лято семейството му отиде на почивка. Но за първи път откакто ходеха на море, Оля правеше всичко възможно за да не останат насаме, само и само да не са интимни. Ако вечер той й направеше знак или намек и се прибираше в бунгалото, тя нарочно остваше до късно заедно с други почиващи, с които се бяха сприятелили. Ако ли пък решеше да остане до късно с нея, така се получаваше, че в момента когато той бе ангажиран с нещо в тази временна компания, тя заявяваше, че е уморена и отива да спи. И така всяка вечер, тя все намираше начин да не останат сами.

     След тези събития, Яна наистина се поуспокои. Но отношението й към него, се влоши! Дали той си въобразяваше или наистина беше така, но към него тя все повече демонстрираше своето пренебрежение. Продължаваше да му натяква за “физиката” му. Веднъж в един от изключително редките моменти на близост, изведнъж му каза, че другите не го правели така!!! КОЕ??? КОИ??? И от къде тя знаеше КАК същите тези ДРУГИТЕ го правят???  Вече почти не го и целуваше. Редки случаи го погалваше снизходително. От тогава той започна да я нарича “Ледената царица”.

     А той толкова много се надяваше, че тя ще разбере за саможертвата му и ще започне да се отнася с него по-добре. Напротив, униженията не преставаха.  Напротив.

     Веднъж в компания, под формата на майтап, тя му се присмя, като каза, че винаги когато отиде за риба, някой заема мястото му в леглото им. Това беше по повод неговият излет за риба предишната седмица. Тогава с мъжка компания замина за два дни извън града. За да не е сама, повикала една приятелка на гости. Тя пък взела, че останала и за през нощта.  Той я попита, защо обобщава “всеки път”. И тя, под влиянието на алкохола или кой знае защо, го попита дали помни преди години, когато бяха на морето и една ранна утрин, преди изгрев слънце, той беше отишъл на кея на пристанището за сафрид. Веднага след неговото излизане, един от почиващите, инструктор на шофьори, май се казвае Вичо, се намъкнал в стаята им и се мушнал при нея под завивките. “Не, нищо не е имало, честно! (Мдааа, много години след това, тя го поврори, но на друго място и с това предизвика хората, с които бяха да замълчат сконфузно. “Е, какво толкова е станало?” рече тя и пак повтори същото “Нищо нямаше, повярвай! А и оная ми работа не е сапун, за да се изхаби, нали!”)

     Е, бива да го смятат за глупак, будала, ама чак пък толкова. Значи, оня чул, че той рано сутринта ще ходи за риба, почти цяла нощ ще стой скрит някъде зад някоя врата и ще дебне, кога той  излезе, да се вмъкне веднага в стаята. Че и ще се мушне под завивките до нея.  Та за какво ще прави тази жертва? Да не би да е Добрият ловец, който ще пази нея, Червената Шапчица от злия Кумчо Вълчо, я?

     Сега, като връщаше “лентата” назад, си прпомни, че тогава на кея имаше още много други рибари, и както неговите, така и на другите чепарета се оплитаха доста често и се късаха. Той свърши своите  бързо, взе си кошчето с улова и се прибра в квартирата. Тогава явно се бе намесила съдбата. Прошепнала му беше, да не влиза в статята, за да не я събуди, а да отиде да купи нещо за закуска и да изчака в беседката на двора, спестявайки му по този начин нещо, за което той щеше да научи години по-късно. Сега се питаше, какво ли щеше да стане, ако тогава беше влязъл в стаята и там я беше заварил в леглото, под завивките с друг мъж? Какво ли щеше или трябваше да направи? Странно!  Дори след толкова много години, той все още не знаеше как би постъпил, как би трябвало да реагира! Също си припомни, как след това при тях пристигнаха техни приятели и си правеха майтап със Вичо, как е оня с това си онова, те отговаряха че му е като стафидка, а само тя винаги отговаряше “Да, да, стафидка.”!!!

     След няколко дни Вичо ги заведе в лятното кино да гледат филма “Дами канят”. А защо той ги покани точно на този филм?  И как се случи така, че тя седна точно между него и инструктора. Случайно? Не, Той не вярваше в случайности.

     Беше дошло време да си налее втора чашка. Стана, погледна към луната, въздъхна и влезе вътре. Отиде до хладилника, извади шишето и си наля порядъчна доза. Отпи една глъдка и си доля в чашата. Този път не си сложи лед. Излезе отново на терасата, седна, намести се удобно, взе няколко бадема и ги здъвка един по един. Запали нова цигара, вдъхна от лютивия дим и бавно го изпусна от гърдите си. Спомените, подтискани толкова време,  напираха да изпъплят на повърхноста на съзнанието му. А те бяха толкова много.

     Така мина повече от година. Яна вече беше напуснала работа. Преди това той няколко пъти получи анонимни обаждания, като “добронамерени” хора го “светваха” за нейните похождения. Също така, когато тръгваше да се прибира от работа, където и да беше, когато и да беше, винаги се обаждаше по телефона за да я предупреди. И както се смееше, не искаше за пет стотинки да си разваля семейството, я! Но странно, почти винаги, когато й се обадеше, Любо беше в тях. Дошъл току-що. Имал работа наблизо. Искал да вземе нещо и прочее. Ходеха си на гости през две-три вечери. Винаги се стигаше и до танцуване, а те двамата, Яна и Любо бяха най-активни. Видимо на двамата им беше хубаво един с друг. Дори на рождения му ден, те бяха единствената двойка, която не смени партньора си!

     Организираха се същото това лято да ходят заедно на почивка. Планираха първо да ходят на планина, а след това на море. За планината се екипираха с палатки, тенджери, чадъри. Там, горе в Родопите, има прекрасни места за почивка. Те си направиха лагер близо до една рекичка. Сутрин, Яна, както винаги, ставаше първа и правеше кафе за всички. Постепенно останалите изпълзяваха от спалните чували, привлечени от неустоимата миризма на току що сварено кафе. След обяда тя ги натирваше с Роси и децата да наобиколят близките баири за боровинки и диви ягоди. В началото, той не обърна особено вимание, но след втория ден, се замисли. Защо само той и Роси с децата? Защо тя никога не идваше с тях? Защото там оставаха само те, тя и Любо? Сами! Далеч от всякакъв чужд поглед!    

          От много години той и Яна ходеха на море на един отдалечен къмпинг без много хора на плажа. Толкова спокойно беше там, че дори по-голяма част от него бе зает от нудисти. Нея година решиха да отидат заедно на това място. Той се разшета и намери карти и за двете семейства.

          Между временно, тази година, през първата седмица трябваше да ходи и на работа на около педесетина километра от лагера. Та ставаха сутрин, отиваха на плаж, по обяд той ги напускаше и заминаваше. Прибираше много късно вечер, когато всички вече спяха, хапваше няколко залъка и лягаше да спи.

     Една сутрин, като се събуди, видя че Любо, Роси, и детето вече бяха отишли на плаж. Само Яна все още беше там. Като го видя, че се е събудил, се мушна при неги него в леглото и поиска да се любят. Това доста го изненада, защото беше напълно необичайно за нея. От много дълго време, тя го беше отбягвала, отблъсквала, пренебрегвала и сега, изведнъж, хопааа, настойчиво да му се предлага! Всичко свърши бързо и отидоха на плажа при другите. В един момент той остана насаме с детето. И то започна да му се оплака, че предишния ден, следобеда то не е ходило на плаж, а е трябвало да остане в лагера заедно с леля Роси, а майка й и чичо Любо отишли сами. Върнали се много късно, било вече тъмно. Много по-късно от вечерята. Това беше напълно необичайно! Никога не се бяха връщали по тъмно! Ама никога! Тогава той си спомни един друг случай от преди години.

      Той имаше да учи за много тежък и важен изпит и се разбраха с Яна, да не се виждат около две седмици. Но още в началото на втората, тя му се обади и му каза, че иска да се любят. Хей така, направо, от уличния телефон. Той отказа, имайки предвид изпита. А и не бе почуствал до този момент тя да е толкова силно пристрастена към секса. Въпреки всичко тя дойде, донесе му храна и го нападна. Тази агресивност от нейна страна малко го озадачи. Плюс това и начинът по който го правеха също го изненада, Тя някак си беше по-различна в подхода, действията.

     След две - три седмици му казаха, че е била забелязана в ресторант с някакъв мъж. Но не само това, а че се държала доста свободно, интимно с него. Тогава той  беше отхвърлил категорично тази новина, обявил я бе за лъжа и дори забрави за нея.

     Също си спомни и за още един случай, който все още го вълнуваше. Яна ходеше вечер на лекции. Той няколко пъти й прдложи да я изчака и да я изпрати до дома й. Тя категорично отказваше. Една вечер, той бе наблизо до дома й. Изчака до времето, което тя би трябвало да се е върнала. Тогава се обади по телефона. Майка й вдигна и каза, че тя още не се е върнала. Той реши да я изчака. Беше вече наистина доста късно, когато той я видя да идва с някакъв мъж. По начинът по който разговаряха, личеше, че се познават доста добре. Когато Яна го забеляза, се сконфузи. Но той профуча с колата покрай тях. В следващите няколко дни имаше клетви, обяснения, обещания. И той склони да се съберат отново.

      Честно казано, той имаше съмнения и за други похождения, но нямаше достатъчно доказателства.

     Сега, на плажа, тези случки бяха изкочили от някое дълбоко чекмедже пълно със спомени. Нещо може да се случи веднъж. Втори подобен не! Не, не вярваше в случайности. Това по-скоро му приличаше на един вид застраховка, в случай че станеше беля, забременееше от някой друг или ... ! Кой знае! Усмихна се тъжно, преглътна и нищо не каза.

     След няколко дни на плажа, той намери две пръчки, измити, изтрити и изваяни от водата и пясъка. Едни такива, криви, сиви, разклонени. Много му харесаха и си ги взе.  Когато Яна и Любо ги видяха, го запитаха за какво са му. И той, без изобщо да се замисли, не нарочно, сувсем спонтайно, просто на шега каза: Това са ми рогата!   

     Времето за почивка отлетя. Имаха чуден късмет с времето. През цялото време беше топло, тихо. Морската вода също беше чиста, спокойна. Само привечер бризът надигаше леки вълни и толкова.

Иначе пркараха много хубаво. През вечер правеха и нощно къпане.

     След като се прибраха в града, животът продължи по старому. Гостуване през два- три дни. И танцуване. А той продължи да играе ролята си на наивник и само ги наблюдаваше.

      Една неделя решиха да отидат на екскурзия до близката планина. Беше към края на есента. Времето беше все още доста топло за сезона. Отдавна не беше и валяло.  Листата по дърветата бяха сменили зеленият цвят с всички останали цветове на дъгата. Храстите ги следваха, а от сушата тревата беше изсъхнала и пожълтяла. Отидоха до подножието на планината, качиха се на лифта и започнаха да покоряването й. Беше тихо, много тихо. Учудващо за хубавото време, нямаше много планинари и поради това се чуваха единствено отделните напеви на птици, които нямаха обичая да отлитат на юг.

     Яна беше нещо много нерва, През цялото време се заяждаше с всеки и за всичко. Но това не можа да развали хубавото настроение на другите. Качиха се дори до върха на планината. Пиха чай от събрани наоколо билки, подсладен с див мед и се спуснаха пеша до колата. Днес бяха с една кола.  По обратният път тя ставаше все по-жлъчна и заядлива. До този момент все пак някакси това поведение се търпеше и игнорираше. Но той имаше чувството, че цялата тази жлъч е насочена срешу Любо. Защо? За какво? Колкото повече наближаваха домът на приятелите си, толкова повече напрежението разстеше. Стигна се до там тя да отхвърли възможността  да вечерят заедно. Нещо напълно необичайно за нея.

     През следващата седмица само се чуха по телефона два-три пъти и толкоз.

     Той замина пак в командировка за цяла седмица. Чу се с Яна няколко пъти. В тона и държанието й нямаше нищо странно, необичайно. Когато се върна, предложи да се съберат с Любо и Роси, но тя отказа по някакъв повод. Отказа и следващият път, и следващият. Тогава разбра, че тук става нещо. Обади се на Любо, попита го какво става. Той също нещо го смотуляви, взе да го усуква. Ясно. Беше се появил любовен проблем. Той ги остави те да се разберат. И така няколко месеца.

     За цялото това време до тук,  той беше получавал само намеци, убиди и унижения. Явно, тя въобще не искаше да приеме или признае  неговата жертва. А може би не беше я забелязала!

     Нямаше повече танци, нямаше любовни намеци, нямаше го него. Нямаше да се посреща Нова година с него. А да кажеш, че той беше някакъв кавалер или джентълмен. Не. Просто секс. Както едно време имаше виц за овчарят който е... една мечка, та после тя с години му носила мед, та и при нас така.

       Много години по-късно, тя щеше да се изпусне и да “издаде” каква е причината за тяхната тогавашна крамола!

      След като отношенията между тях двамата стигнаха точката на замръзване, Яна започна да изпада във много дълбока депресия. Дори спря да може да ходи! Наложи се пак да търсят психолог. Намериха една изключителна специялистка, може би най-добрата в бранша. Но и на нея й бяха нужни месеци време за да я извади от състоянието в което беше изпаднала. А той, всекидневно се молеше и палеше свещ. През ден ходеха при тази жена и сесийте продължаваха по два, три че и четири часа. След около три месеца, положението й взе да се подобрява. След още около два месеца Любо, уж по друг повод, за първи път, дойде да я види. Понеже точно тогава имаха и други гости, те двамата, по повод да пушат, макар, че можеха да пушат и вътре, излязоха на балкона и въпреки студеното време, стояха повече от час и половина. Той не можеше да разбере за какво си говорят толкова време, първи разговор между тях за последните шест месеца. Стояха с гръб към кухнята, облегнати на перваза и само на моменти през прозореца можеще да я види как тя нервно реагира с жестове и ръкомахания.

     Запали нова цигара, погледна към луната. Тя вече беше изминала доста от пътя си и не й оставаше вече още много за да стигне до хоризонта. Ех Лунице-сетрице, колко много знаеш от всичко това което тази вечер се случваше в неговата глава. Или тя нарочно беше го провокирала за да преоцени, преосмисли тази странна история, тази част от живота си.

     Цялата следваща година премина в ходене на лекар за нея и много работа за него. Пред тях се откри възможност и той взе решение да се изселят в друга държава, защото положението в тяхната страна с всеки изминат ден ставаше все по-тежко. А народът, овчедушно, си кротуваше и чакаше някой друг да му свърши работата. Той искаше детето му да израстне в свободна и силна държава. Капката на търпението му бе, когато една сутрин, приготвяйки сандвич за училище, детето му каза да не слага толкова много от салама, че да има и за другия ден!!!  Също така, Яна щеше бъде далеч от него. Защото тя продължаваше да страда по и за него, но не си признаваше. Тогава продадоха всичко и отлетяха.