Когато е нужно мъничко от нещо, но всичко, с което разполагаме е просто част от едно цяло...
... нужно е толкова малко...
... но сме способни да дарим само всичко, което притежаваме или да останем безразлични...
... към всички останали...
Колко по-лесно е да отдадеш цялата си същност на някой, отколкото да раздаваш по-малко от себе си на всеки...
И ще питаш защо сега?
Ами кога?
- Светът е наш, Маруся.
- Нека бъде само твой, подарявам ти го целия - усмихнах се.
- Та ти си моят свят, Маруся.
Преглътнах тежко и се усмихнах пак.
- Разбира се... и аз те обичам.
В тъмното всяка дума отеква по нов начин, а всяко докосване е някак по-интимно... Чернилката на летните нощи обгражда и стопля... като в утроба. Не се страхуваш от нищо, сгушен на сигурно в леглото и в същото време всеки шум оставя брашнени следи в мрака на твоите мисли.
- Маруся, спиш ли?
- Не, разбира се... за какво си мислиш?
- Къде си?
- Точно тук, до теб...
- Не те усещам...
- Аз съм целият свят, помниш ли? Ти усещаш не мен до теб, а себе си на моя фон...
Въздъхнах тихо и се усмихнах в мрака.
И дали е по-ценно да направиш едно добро на човек без опора в живота си или да бъдеш опора на човек, който няма добро в своят живот.
© Светла Живкова All rights reserved.