/пиеса в три действия/
Действащи лица:
Росен Колибаров, таксиметров шофьор – пенсионер, бивш гайдар, около 70-годишен, висок, слаб, облечен в бледосиня тревирена блуза с къс ръкав, с две джобчета, с къс цип и тъмносиня яка, с дънки, носи и тъмносиньо тънко яке. С бяла коса. подрязана над ушите и по-дълга отстрани и на врата, с набола бяла брада. Има вид на човек на изкуството, принуден да работи друго и когото животът се е опитал да смачка, но не е успял изцяло.
Възрастната Сирма Колибарова, негова жена, домакиня, видимо на около 60, с дълга посивяла коса, хваната на кок, още стройна и си личи, че някога е била хубава. Облечена е с бяла рокля на цветя и престилка. Чувствителна и природно надарена жена, която старостта не е лишила от вътрешната ѝ красота и изтънчеността на възприятията и действията.
Младата Сирма Колибарова, двайсетинагодишна, с дълга кестенява коса, облечена с дълга бяла риза с шевици, с венец от цветя, от който се спуска бяло було, което е прозрачно отпред и стига до брадичката ѝ, а отзад е по-плътно, полупрозрачно, и покрива раменете и тялото ѝ като наметало. Ризата ѝ е препасана с жълто-черен колан, подобен на шарки на змия. Стихийна, първична красота, като бликащ извор, който е способен и жаждата да утоли, и да те повлече и удави, ако не си предпазлив.
Весел Колибаров, техен син, работи в спедиторска компания. Възраст – около 40-те, като баща си висок и слаб, но с черна коса и мустаци, облечен с тениска и дънки. Добър, грижовен баща и син, малко уморен от многото отговорности, но запазил вярата и ведрия си характер, които го спасяват в трудни моменти.
Яница, внучка на Росен и Сирма и дъщеря на Весел – петнайсетгодишна тийнейджърка, с дълга и чуплива като на баба си коса, червеникава. В широки сиви панталони с ластик и тениска с надпис Green и полярна мечка. В инвалидна количка. По природа весело и сърдечно момиче, загрижено за съдбата на света, в който живее, склонно към изпадане в меланхолия в определени моменти поради недъга си, но преодоляващо ги с куража и бунтарската си настройка.
Яна, сестра на Сирма, нестинарка самовила и тъпанджийка. видимо на около 17 години, слаба, стройна, зеленоока, облечена в бяла риза и с було като на Сирма. Вместо венец, има диадема на главата. Главатарка на самовилите, надарена, емоционална, малко тиранична, но със силно чувство за справедливост и любов към природата, родното си село, близките си и посестримите си от Три брода.
Пламен, съученик на Яница, с очила, с черна тениска с модел на атома и с надпис „Science – it’s like magic but real” , със спортна фигура и светлокестенява права, къса коса. Разсъдителен и отговорен, любознателен и силно привързан към Яница.
Димана Велекова, дъщеря на бившите съседи на Колибарови в село Ургури, на около 30 г., разведена, без деца, ниска, чернокоса, облечена в бяла памучна блуза с къс ръкав на дупчици, с подплата, V-образно деколте с дантела, ръкави – на къдри, романтично-всекидневен вид. Панталонът е памучен, тъмносин, скосен. Умна, състрадателна, създава чувство за уют и сигурност.
Учителката Драчева, млада, чевръста, изрусена и накъдрена, блуза в цвят горчица с шал яка, вързана на фльонга, къс буфан ръкав, права тъмнозелена пола до над коленете. Носи големи обеци – халки, силно гримирана. Идва на посещения у Колибарови да обучава Яница. Отговорна, амбициозна и способна.
Първи крадец /с прякор Човката/, с дълъг нос, извит като човка, нисък, слаб, суеверен, предпазлив, но на моменти може да бъде и жесток.
Втори крадец /с прякор Теглича/, висок, слаб, инициативен и доста безцеремонен.
Двамата са облечени целите в черно, с черни маски на лицата.
Елен, един от танцьорите, единственият мъж. С бяла риза с шевици и черен панталон. С еленова глава и рога.
Нестинарки танцьорки, облечени като младата Сирма и Яна.
Облеклата и външният вид са само насочващи, за да отговарят на характера на персонажите.
Място на действието:
Първо действие: Домът на семейство Колибарови в Малко Търново
Второ действие: Къщата със зелениката в село Ургури
Трето действие: Домът на семейство Колибарови в Малко Търново, след 1 година
Време на действието: вечерта на 2 срещу 3 юни – празникът на Св. Константин и Елена по стар стил
Първо действие: Път към жаравата
Домът на Колибарови – едноетажна къща с двор в странджански стил, антифиладна – влиза се от стая в стая, а вратите са на една ос. Стаите са продълговати, четири на брой – спалня, всекидневна-трапезария, детска и кухня. Къщата има два входа и две антрета – в началото и в края – откъм спалнята и откъм кухнята. Банята е до кухнята. На сцената се виждат двете средни стаи – всекидневната и детската. Всекидневната е с голяма правоъгълна маса с две кресла отстрани и два широки дървени стола с плоски възглавници с шевици, тапицерията на креслата е жълт пепит. Диван със същата тапицерия вдясно до стената. Подът е от дъски, таванът също е гредоред. Дървен нисък шкаф с две отделения и стъклена витрина, върху него – телевизор. Върху шкафа има бяла плетена покривка и две керамични вази – малка и голяма. Масата е с бяла покривка с шевица, отгоре – плетена покривчица, фруктиера и желязна салфетница. Вляво, до вратата към спалнята – камина. Над нея – поличка с икони. До камината – дървена окачалка за дрехи, тип – стойка, с окачени няколко връхни дрехи, каскет и шапка с периферия. На пода има голям кръгъл персийски килим – бежов, с тъмночервени шарки и два по-малки встрани. Вратата за детската, която е от цветно стъкло и летяща – може да се сгъва встрани, в разпънато положение заема цялата стена. В детската – легло, откъм страната на кухнята, покрито с розово шалте, тъмночервени възглавници с форма на звезда, дървени рафтове с книги, маса до стената с мушамена покривка, учебници, тетрадки, розов моливник и лаптоп. Подът и таванът също са дървени, над масата има плакати на екологична тематика – пейзажи от различни диви кътчета на света. До вратата към кухнята – розова саксия с фикус. До леглото – кръгло огледало в розова рамка с тоалетка. Стената между всекидневната и детската е остъклена, с летяща врата. Вратата към кухнята е обикновена, дървена. Яница е в детската, седи на инвалидната количка до масата, пише диктовка, която ѝ диктува учителката Драчева.
Учителката. Нека първо ти прочета целия текст, а после ще го пишеш изречение по изречение: „Нестинарството е древен обичай. Представлява танц върху жарава с боси крака. Рано сутринта на 3 юни, празника на Свети Константин и Елена, нестинарските икони се „обличат“ в яркочервен плат, обшит със стари сребърни пари и украсен с цветя. Провежда се шествие. След като се свечери, пред параклиса идват всички хора от селото, както и музикантите – гайдар и тъпанджия. Изпълняват се три специални мелодии. Първата – по време на придвижването от параклиса до жаравата, втората – по време на самото ходене по огъня, а последната се свири накрая и се нарича Костадинско хоро. Под звуците на тъпана и гайдата нестинарите навлизат в жаравата, носейки в ръцете си иконите, кърпите и кандилата, които дотогава са се съхранявали в специална сграда, наречена конак или столнина. Често изпадналите в транс танцьори правят предсказания. Когато ритуалът приключи, всички сe хващат на Костадинското хоро. В някои селища обичаят продължава два дни, като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Танцьорите с иконите влизат във всеки дом, а на площада на селото се играе хоро.“
Яница с отсъстващ вид гледа към невидимия прозорец.
Учителката. Яница, не се разсейвай! Диктувам първото изречение: „Нестинарството е древен обичай…“
Момичето пише известно време, после спира.
Яница /отегчено/. Защо да пиша на ръка, госпожо Драчева? На лаптопа ще го начаткам за секунди. Пускам текстовия редактор и готово! Не са ми нужни правила, граматики и други разни глупости. Защо да се мъча?
Учителката. Защото трябва да спазваме учебната програма. Иначе няма да ти зачетат образованието. А ако отвикнеш да пишеш така, ще се броиш за неграмотна. Все още във всички институции се налага да се попълват документи на ръка. И правилата трябва да се знаят. Както и история, математика, физика…
Яница. Защо пък? Хартията е отживелица. И така се унищожават дървета. А те са зелените дробове на планетата. Защо да убивам дървета? Само да напиша в „Гугъл“ и всичко ми излиза. Имам телефон и интернет, не ми трябват повече знания. Мога и да не мръдна от къщи и пак да имам връзка с целия свят, стига да съм в мрежата. Това писане е досадно!
Учителката. Мозъкът ти ще стане мързелив. Ако му се поднася всичко наготово, ще престане да мисли.
Яница. И какво като престане? Притрябвало ми е да мисля! И то пък едни мисли! Не искам все да се чудя ще мога ли да ходя пак и защо нищо не се получава вече толкова време. По-добре въобще да не мисля. Едни тревоги само!
Учителката. Трябва да мислиш за хубави неща, не за такива, които те натъжават.
Яница. И къде ги тия хубави неща? Няма ги! И тия текстове, дето ми ги диктувате, пълни са със стари думи: конак, столнина… отживелици! Никой вече не говори така. Учебните програми са изостанали с хиляда години. Сега децата се интересуват от други неща – слейват, разглеждат сторита, лайкват се, станват се, гоустват се, солят, гърмят, късат и за всичко ползват емотикони! Вие знаете ли значението на тези думи? Съмнявам се!
Учителката. Е, поназнайвам английски. Но не е лошо да знаем и повече думи, които са си наши, български.
Яница. И защо? Колкото по-малко думи, толкова по-добре. Информацията е ужасно много. Целият свят сега говори на английски. Кому са притрябвали конаците ви и столнините ви и дивите ви нестинари, дето газят из огъня? Дворовете ни са задръстени с трупи за зимата. Дори и по улиците има. Знаете ли откъде идва тази дума? От труп! Трябва да се използват алтернативни източници на енергия – ветрогенератори, слънчеви панели. А ние още горим, за да си светим. Сякаш живеем в средновековието!
Учителката. Традициите…
Яница. Варварски традиции! Атракции за привличане на туристи. Светът се глобализира. Традициите измират постепенно. Превръщат се в трупи – за палене на нестинарски огньове!
Учителката. Яничка! Изумена съм. Мислех, че тачиш традициите. Дядо ти…
Яница /внезапно сменя тона, с усмивка/. Разбира се, госпожо Драчева. Само се кодошех с вас. Знаете ли какво означава тази дума? Не е английска. /смее се, а после посърва от някаква мисъл/ Дядо пак закъснява, а щеше да ми носи подарък за рождения ми ден утре. Малко ми се беше развалило настроението. Но вие ме развеселихте. Да бяхте си видели физиономията! Аз не съм толкова крайна като някои свои съученици. Харесвам традициите ни. Баба е била нестинарка на младини. Намирам това за романтично и забавно. Връщането към природата е единственият път за спасение на човечеството, така смятам аз. Но в съчетание с прогрес, който не уврежда природата. Ако продължаваме да сечем дървета и да изтощаваме природните ресурси на Земята, за да живеем по-комфортно, сме загубени. Аз съм прогресивна традиционалистка с екологичен уклон /смее се/. Но за писането и правилата няма да се разберем. Знам, че са необходимост, но… По-добре да играя на някоя игра с лаптопа. Там поне побеждавам – винаги! Знаете ли колко съм добра? А в живота не съм. /лицето ѝ пак помрачнява/ В живота съм една саката, ненужна вещ, която на всички е в тежест. Отживелица, като дърветата. Скоро ще покрием цялата планета с бетон и ще дишаме с противогази. Това ни очаква. Не ми е притрябвал такъв живот!
Учителката. Е, доста мрачни перспективи очертаваш, да се надяваме, че няма да се стигне дотам. А ти на никого не си в тежест, Яничка. Ние всички много те обичаме. Баба ти, дядо ти, баща ти – всички ти се радват и те смятат за дар от Бога, а не тежест. Ти си умна и добросърдечна, само дето от време на време изпадаш в меланхолични настроения, но това минава. Ще мине и сега. Хайде да продължим с диктовката, че часът след малко ще свърши!
Яница пише още известно време под диктовка. След това учителката започва да си прибира пособията.
Учителката. Трябва да вървя. И на мен ми е приятно да си бъбрим, но изоставаме с материала. Не ми се иска да си мисля, че ми отвличаш вниманието, само за да не учиш. За следващия път да си си написала домашните! Извинения от рода: трябваше да си довърша играта, стигнах до не знам кое си ниво, не важат, чу ли? Толкова си умна, не си похабявай способностите заради леност или моментни увлечения! Баща ти, вместо да плаща за евтини онлайн уроци, ти е наел учители, които ти идват на крака – и у вас, и тук – при баба ти и дядо ти. Всеки ден те извежда с количката, независимо колко е уморен. И онова момче, Пламен – като залепен за теб е. Идва почти всеки ден, развлича те, отменя често баща ти и те извежда навън вместо него…Трябва да уважаваш усилията, които близките ти полагат. От теб се изисква единствено да учиш. Хайде, до утре! Отивам да кажа довиждане на баба ти Сирма.
Учителката излиза през дясната врата, водеща към кухнята. След малко се чува как Сирма я изпраща от антрето откъм кухнята и си взима довиждане с нея. Яница прибира учебниците и си подрежда масата. Откъм кухнята се чува шум от тракане на съдове. Яница, подпряла глава с ръка, гледа известно време към прозореца и се вслушва в някакъв звук отвън, който постепенно се усилва. Звучи първата нестинарска мелодия – шествие към жаравата. Внезапно от лявата врата във всекидневната влизат няколко жени в носии, с бели наметала и забулени лица, носят икони, с които танцуват, а една от тях бие тъпан. Яница, чула шума, излиза с количката от детската. Нестинарките я заобикалят и танцуват известно време около нея. Мелодията постепенно утихва. Тъпанджийката се приближава до количката, удря тъпана, вдига за миг булото си, вглежда се в лицето на Яница и започва да пее:
Елате ми черни свраки,
черни свраки край баш Конака,
в нашето село Три брода,
Три брода и десет ниви.
Нивите да ожънете,
ожънете, овършеете,
сеното да ни завържете
на снопи тежки, големи
колкото тая планина,
тая наша Странджа – майчица,
майчица, още сестрица,
в небето мрачно – звездица.
Кажи ѝ, моме, да дойде,
да дойде утре в полунощ,
нивите да си нагледа,
сестрите да си навести,
зърното да си събере,
сянката си да върне.
Останалите танцуват в кръг и обсипват Яница и количката с цветя. Сцената продължава няколко минути, а после танцьорките излизат пак през лявата врата. След малко в стаята, откъм кухнята, влиза Сирма. Държи поднос с чаша мляко и чинийка с меденки и ги подава на Яница. Тя си взема сладка, след това още една и отпива от млякото. Сирма сяда на един от столовете и я гледа с умиление.
Сирма. А тъй, Яничка, хапни си от меденките, пийни си топло млечице, че после да спиш като къпана! И без туй няма да си легнеш, докато не се прибере дядо ти, поне си подкрепи душичката! Я се виж каква си станала – на бой си височка, пък слаба, слаба, чак кокалите ти се броят! Татко ти по цял ден е на работа, а ти не можеш да си приготвиш нищо – и все на тоя компютър, пуст да опустее! Добре че Весел, когато има повече работа или е в командировка, те оставя при нас, че поне вечер да си отядеш! Да не беше ти такава…
Поглежда тъжно към инвалидната количка.
Яница /намръщено и с болка/. Саката, нали? Това щеше да кажеш! Какво друго ми остава, бабо, освен да кисна на компютъра? Ако знаеш само какви деца има? Здрави и прави, а от къщи навън носа си не показват – стоят и по цял ден играят! И родителите им ги оставят така – не пречат на никого, нищо не искат и нямат нужда да бъдат наглеждани. Компютърът им е и бавачка, и възпитателка. Ей от толкова мънички! А аз съм принудена! Да можех да си разменя краката с някои от тях, и една секунда нямаше да прекарам вкъщи. Все навън щях да съм! А сега какво да правя? Да почна хоро ли да играя – като ония твоите нестинарки, дето бяха тук? Бих играла с удоволствие, ама не мога! Не мога!
Сирма се сепва и е видимо уплашена.
Сирма. За какво говориш, дъще? Какви нестинарки?
Тя се приближава до внучката си, прегръща я и изтрива сълзите ѝ. После слага ръка на челото ѝ.
Сирма. Добре ли си? Челото ти е студено. Какво те разстрои толкова? Госпожа Драчева ли ти каза нещо? Нали имахте диктовка – да не си задрямала после и да си сънувала нещо?
Яница. Не съм сънувала! За нестинарките ти говоря! Ония, дето преди малко си тръгнаха. Тинтири-минтири, дум-дум! Поканила си ги, защото аз не мога да пътувам до Влахов дол да ги видя. Нали все ти врънках да отидем там навръх рождения ми ден, когато правят събор. Бях чула, че ако някой мине с болно дете на ръце през огъня в деня срещу Свети Костадин, детето ще оздравее. Но ти не искаше дядо да ме заведе. Страхуваше се! Цялата пребледняваше и започваше да плачеш. А сега си ги довела вкъщи. Защо така изведнъж си промени мнението?
Сирма. Никого не съм водила, Яничка. Никой не е идвал тук. Аз бях в кухнята, ако имаше някого, щях да чуя. Присънило ти се е!
Яница. Присънило ми се е, да! И жените с иконите, също като нашите на полицата – Свети Костадин и Елена и Света Богородица /сочи към полицата до стената/ и оная червенокосата – с булото и тъпана, дето пееше странни песни – и тях съм сънувала, нали? Идва до дивана, удря тъпана, развява си булото и се пули срещу мен, а очите ѝ – ей такива – зелени и мятат искри! Сигурно е била с лещи – няма толкова зелени очи на света, не съществуват! Да бях протегнала ръка, можех да я докосна. Усетих парфюма ѝ – също като твоя – с цветен и горчив дъх едновременно. Помислих си, че ти си ги поканила! Иначе щях да се развикам. Как ще влизат в чужда къща без разрешение?
Сирма /поглежда разтревожено внучката си/. Стой малко! Ей сега идвам.
Яница /намръщено/. Ще стоя, какво ще правя, няма да взема да литна, я!
Сирма излиза бързо през лявата врата и се връща след малко.
Сирма. Заключено е. Няма как някой да е влизал. Сторило ти се е!
Яница. Бабо, виж се – цялата пребледня! Сама не си вярваш. Аз може да съм саката, но не съм луда. Тук наистина имаше някого. Как не си чула? Ами тия цветя? /показва ѝ стръковете, които небрежно е хвърлила на масата/ Кой ги е оставил? Не си ти, нали? Не мислиш сериозно, че аз съм станала от количката, излязла съм на двора, набрала съм ги и сега те баламосвам с някакви си нестинарки.
Сирма /взема едно цвете/. На двора ни не расте зеленика, Яничка. Отровна е. Не е опасно, освен ако не решиш да я ядеш. Но кой би ял зеленика? Това наистина е странно. Може би дядо ти Росен…
Вратата се отваря и влиза Росен.
Сирма. Говорим за вълка…
Росен. Охо, я да видим кой още не си е легнал? Я, булка, стъкми нещо, че съм прегладнял като вълк!
Сирма. Стъкмила съм аз отдавна любимия ти гювеч с гъби, кайма и вино. И ишмер от овче сирене съм приготвила, ама ти закъсня и вече изстина. Ще трябва да се притопля.
Росен. Ами че притопли го, красавице, какво чакаш? Да умра от глад ли?
Сирма излиза.
Росен. Я да видим сега какво прави другата ми красавица и защо е още будна?
Яница. Вече не съм малка, дядо. Утре навършвам петнайсет. мога да стоя и до по-късно.
Росен. Можеш, всичко можеш, миличка, но струва ли си? Ами ако се бях прибрал още по-късно? Пак ли щеше да ме чакаш?
Яница. Щях! И нямаше да скучая. Тук никога не е скучно. Стават все едни страннотии!
Росен. Какви страннотии? Да не би котката на Палазови да е избягала пак, както миналата година? Дойде тогава през три улици в нашия двор да търси дипломатическа закрила. Сашко Палазов я изтормозил – дърпал я непрекъснато за опашката. Това си беше страннотия, и то каква! Все ми се струваше, че още малко и ще проговори – да ни се оплаче. Промъкнала се през една разхлабена дъска в оградата, стои под прозореца на кухнята и мяучи като за световно! Да не беше бялото петно на гушката ѝ и триредното жълто герданче, нямаше да разберем коя е, щяхме да я прогоним, а Палазови щяха да останат без котка. Ама баба ти я позна, подмами я с малко риба и тя веднага се кротна. Ами малката Нели Пендарова от блока отсреща? Късно проговори, думите ѝ вадеха с ченгел от устата, „р“ не можеше да каже като хората, ами все л-ъкаше като бебе, а като дойде вкъщи, изведнъж, ни в клин ни в ръкав, каза ясно и без никакъв проблем „кърррначе“. Ама го изрева като бормашина – тъпанчетата щеше да ми спука. Колко я мъчиха преди това – не ще и туй-то! А баба ти успя – с няколко кърначета и с добра дума. Тя е истинска магьосница в кухнята, никой не готви като нея. А злите езици в квартала се разшушукаха, че слагала някакви омайни треви за подправка и че била способна с гозбите си да накара и камъка да проговори. Неленцето категорично отрече да е искала кърначета. Казала била „тързулка“. Но защо ще споменава тая катерлива трева, дето е растяла някога около Големия врис и където според легендата за Малко Търново някога са живеели самовили, не е ясно. Баба ти не обича приказките за самовили. По-практичен и земен човек от нея не познавам. Но едно да знаеш – хорската мълва вменява винаги това, което е най-чуждо на човека. Завист ли е, недоверие ли, не знам. Леля ти Верка пък от 20-ти блок разправяше, че веднъж видяла баба ти да яха ясеновата метла – оная, с дългата дръжка, дето метем двора с нея. Малко да се отличиш от другите, да се изявиш в нещо и хоп – пришиват ти веднага рога и копита. Ама Верчето не само че е фантазьорка, ами и недовижда, така че никой не ѝ повярва.
Яница /смее се/. Представям си баба, яхнала ясеновата метла – като мотора на Пламен. А след нея се вдига пушилка и леля Верка киха, кашля и търка очи. А котката на Палазови – нали е почти цялата черна – се вози отпред, като същинска вещерска котка. Или като богинята Бастет, оная от скалите в околностите на града ни! А баба я храни с кърначета! Правят няколко кръгчета с метлата над двора, после кацат до стълбите за избата, котката се изнизва през дупката в оградата и отпрашва към скалите, а баба продължава да мете, сякаш нищо не се е случило. А леля Верка наднича през плета и пита уплашено: „Ти вещица ли си, мари Сирмо?“ /смее се/. А баба: „Какви вещици ти се мотаят в главата бе, Верче, да не би да имаш халюцинации?“ и пак усърдно мете. А Верка засрамено се прибира у тях. /замечтано/ Ех, страхотно щеше да е! Ама баба е толкова добра и праволинейна! И винаги за всичко има разумно обяснение. Никаква вещица не е тя! Жалко!
Яница привиква дядо си да се приближи и му шепне в ухото.
Яница. Днес вкъщи дойдоха нестинарки, а тя не вярва. Готвеше в кухнята и нищо не е чула. Ти ли ги покани? И ключ си им дал. Познаваш ли ги? Онази, червенокосата с тъпана, беше малко зловеща, много пищеше, блещеше се, докато пееше, и сякаш беше преписала Ботев, но общо взето, изненадата си я биваше. Какво?! Не съм толкова загубена – знам „На прощаване“ на Ботев, Драчева ми дава и допълнителни задачи – караше ме да го уча наизуст.
Яница изпъва врат и започва да рецитира с неестествено висок глас:
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко бунтовник,
а тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш.
Яница. Само че тая говореше за някакви свраки и за жънене и вършеене. Мелодията не запомних, а текстът… Как беше…
Преправя си гласа и ниско и с комична нотка възпроизвежда стихотворението като рапира и прави характерни движения с ръце:
Уууу… Въх, въх! Йоу, йоу!
Елате ми, черни свраки,
черни свраки край баш Конака,
в нашето село Три брода,
Три брода и десет ниви –
нивите да ожънете,
ожънете, овършеете,
сеното да ни завържете
на снопи тежки, големи
колкото тая планина,
тая наша Странджа – майчица,
майчица, още сестрица,
в небето мрачно – звездица.
Кажи ѝ, моме, да дойде,
да дойде утре в полунощ,
нивите да си нагледа,
сестрите да си навести,
зърното да си събере,
сянката си да върне.
Росен. Как пък си го запомнила толкова дълго? Къде го прочете, в интернет ли?
Яница. Никъде, казах ти бе, дядо! Аз не преписвам като другите деца от интернет. Драчева нарича това плагиатство. Учителите го търпели, защото децата така поне четели критика и литература – и все нещо им оставало в главите. А аз ти казвам, каквото чух! Дълго било, много важно! И по-дълги знам. Тия класици писали, писали… Не са помислили за бедните деца, които после ще учат произведенията им. Обаче онова на нестинарките беше супер и освен това – на живо! Успяха да ме развеселят, как само тропаха, а бяха боси – всичките! Каква е тая сила, не знам! Имах чувството, че ще съборят къщата. А в следващия момент – че ще хвръкнат и ще почнат да обикалят лампата – като огромни, бели молци. Молци – нестинарци! Добре че си се сетил да ги поканиш. Аз като не мога…
Росен. Никого не съм канил, дъще. Сънувала си сигурно, докато си ме чакала. А стихотворението си прочела някъде и си го запомнила. Днес е втори юни, денят на Ботев, утре е Свети Костадин и Елена и ти си смесила нестинарството с поезията. А рапирането доста ти се удава. Имаш неподозирани заложби!
Яница. Ама вие с баба да не сте се наговорили? Сънувала, та сънувала! Не съм сънувала аз! Бяха в бели кенарени ризи и с прозрачни була на лицата. А жената с тъпана имаше червена коса и зелени очи. Приличаше малко на баба от снимките като млада. Разхвърляха навсякъде цветя. Ей тия! /сочи към зелениката по масата/ Не си измислям! Защо никой не ми вярва?
Росен /събира цветята. Взема ваза от шкафа и ги слага вътре като мърмори/. Но защо са така разпилени? Баба ти сигурно ги е донесла. Нали имаш рожден ден утре! Набрала ги е отнякъде. Но защо точно зеленика? Явно това е намерила. Много са красиви! А ние – все пестим, пестим… Колкото до белите ризи, ето ти още от Ботев: „И самодиви в бяла премена, чудни, прекрасни, песен поемнат.“ Това е от баладата „Хаджи Димитър“. По нашия край на самодивите им викат самовили. Те имат дълги була, не нестинарките. Наричат тия була лъч или сянка. Ако вземеш на самовила булото, тя няма да може да се върне в селото си Три брода, ще стане обикновен човек и ще остане завинаги при теб. Но това са само легенди. А пък сънищата понякога са такива – объркани и нелогични. Не им се връзвай много!
Росен взема няколко стръка и започва да ги разглежда. Оставя ги и поглежда учудено внучката си.
Росен. Ти червенокоса ли каза преди малко? Това наистина е странно. И аз имах днес една червенокоса клиентка. Карах я от Влахов дол до село Ургури. Беше облечена като нестинарка, а на възраст изглеждаше малко по-голяма от теб. Попитах я ученичка ли е и защо е сама, а тя ми каза, че била на много години и после ми ги наговори едни… Оставих я пред запустялата къща със зелениката в Ургури преди половин час. Не може да е същата, няма как да е дошла толкова бързо в Малко Търново. Пък и защо да идва? Не сме канили никого, кълна ти се! Ей, даже и бакшиш ми даде – едно левче. Толкова ѝ се откъсна от сърцето. Обаче каза да го дам на баба ти, не знам защо. Наистина беше странна. Вземи останалите пари – нали утре ще излизаме! Запази ги у теб! Ще ти купя, каквото си поискаш. Четиринайсет лева са – тая вечер това беше единствената ми клиентка, няма повече. Забравѝ ги тия сънища, какво ли не сънува човек! Развълнувана си преди рождения си ден, затова ти се присънват всякакви. Хайде сега да те сложа в леглото, че кое време стана, а утре имаме много да обикаляме – навсякъде ще те заведа! Хайде, дъще!
Яница. Но аз…
Яница махва отчаяно с ръка и се оставя Росен да я закара с количката до детската, да я вземе на ръце и да я сложи в леглото. Той я завива, влиза във всекидневната, затваря летящата врата и сяда на масата. След малко идва Сирма с поднос с вечерята му – гювеч, купичка с ишмер и кана с ошав. Сипва му от ошава и сяда до него.
Сирма. Не знам ишмерът какъв вкус има притоплен. А ошавът е от сушени ябълки, круши и сини сливи. Намерих един останал буркан в избата. Май е последният. Гювечът е с гъби и кайма. И едно яйчице запекох отгоре, както го обичаш. /наблюдава го известно време как се храни, после – загрижено/. Росене, детето е нещо разтревожено. На себе си не прилича. Казва, че вкъщи идвали нестинарки. Никой не е идвал. Аз нали бях тук, щях да чуя!
Росен. Да, каза ми. Винаги е неспокойна, щом наближи рожденият ѝ ден. Откакто стана злополуката… Нали точно на рождения си ден преди три години се контузи. Да не бях я пускал с пустия му скейтборд на площадката, нямаше да падне и да нарани гръбначния си стълб. Три операции оттогава, уж уврежданията са вече отстранени, всичко е зараснало, а все още не може да ходи. Аз съм виновен за всичко!
Сирма. Не си! И Весел все се вини като тебе. Да не бил приел да работи извънредно и да си бил останал с нея вкъщи! А майка ѝ хич не я е грижа! Остави си добрия мъж и хубавото детенце и тръгна да гони Михаля из чужбините. Не ще и да чуе за тях. Оня хайлазин, вторият ѝ мъж, не ѝ давал да праща пари на Яница. И ние имаме деца, трябват ни, викал. Тя няма да оздравее, цял живот ли ще ни доят за разни процедури и рехабилитации? Звяр! Така да говори за едно болно дете. Червив е с пари! А тя – кукувица! Замени семейството си за едни хартийки! Сърце нямат! Хайде, той е чужд, ами собствената ѝ майка – как не ѝ домиля! Горкото дете! И тая частна клиника – по Касата поемат само една седмица лечение. Ами нататък? Тия нови процедури може да продължат с месеци. Как ще ги плащаме? И за Весел ми е жал. Душата ми плаче, като го гледам как се изтрепва. И кой ще го погледне такъв – беден, парясан, с едно сакато дете на ръце? Те, днешните станаха едни кокони – нагримирани, лакирани, парфюмирани, чакат на мъжете да им носят пари, а те само да си клатят краката. Коя ще го вземе вече? Ей тъй ще си остане, сам самичък да кукува. Ние няма да сме вечно с него. Как ще се оправя нататък?
Росен. Да знаеш, парите, дето ги спечелих тая вечер, ги дадох на Яница. В ръцете ме гледаше, горкото. Сърце не ми даде да я разочаровам. 14 лева! Какво може да си купи с тях? Нищо! И още да ти кажа – нещо странно се случи. На събора в колата ми се качи едно момиче, седемнайсетинагодишно. Беше облечена като нестинарка, пък каза, че не била. Вика, ако бях от танцьорките, другаде щяхме да сме сега. Питам я къде, не казва. Искаше да я закарам до Ургури. Помниш ли, по-надолу от Конака имаше една запустяла къща, цялата обрасла със зеленика – там поиска да я оставя. Каза, че можела и по-бързо да се прибере, но трябвало да ѝ свърша някаква работа, за да ми плати. И тъй като съм бил таксиметров шофьор, решила аз да я откарам. Иначе, вика, няма да стане. Какво да стане, не разбрах. Странно момиче! И през целия път до Ургури ми се струваше, че нещо следва колата. Някаква сянка с разклонени рога, приличаше на елен, само че гигантски. Нали има легенда за елена, дето идвал всеки път на празника – доброволно в жертва да се принесе. Тръпки ме побиха, казвам ти! А когато спряхме пред къщата, сянката се изви към облаците и се изгуби.
Сирма е видимо смутена, започва да събира чиниите и приборите, но не ги отнася в кухнята, а сяда пак до Росен.
Сирма /с умора в гласа/. Помня я аз къщата, много е стара, сигурно е на повече от сто години. Там не живее никой. Е?
Росен. Явно някой се е заселил сега. Сградата – двуетажна, още изглежда запустяла и занемарена – оградата е ръждясала, пристройката – порутена и с изпочупени прозорци, дворът – буренясал… Но видях светлина в единия прозорец на приземния етаж и ми се стори, че пердето помръдна. Имаше някой там. Какви са тия родители, дето ще оставят детето си да ходи само по нощите из гората на разни събори и дори няма да излязат да го посрещнат? Овълчиха се хората, за нищо вече не ги е грижа! Момичето беше малко като юродиво и ми изглеждаше някак познато. Остави ми бакшиш една монета. Левчето, вика, на жена си ще го дадеш, от иконата на Света Богородица е – да намери това, което си скрил от нея преди много години и си го забравил. Своя грях си забравил и нейния, но ако тя поиска, може да се върне. Каза още, че ние не сме ти наречени, че сме човеци, а ти си вечна като гората. Говореше като изпаднала в транс, сякаш беше „прихванала“ и пророкуваше като нестинарките. Вие, човеците, вика, все искате да властвате и друга воля, освен своята, не търпите. А сте слаби и безпомощни пред силите на природата – тъй каза. Ама ти какво пребледня така? Детски бълнувания! Начела се е с нестинарски легенди девойката и се прави на интересна. Намерила си за слушател стария човек и бърбореше през целия път – времето да минава! Аз си викам първо, да не се е сговорила с някого, да ми скроят някой номер насред гората и да ме бастисат, а тя – ще ти платя, вика, и повече от един курс. А после – бакшиш един лев. А столевката, дето нямах да ѝ разваля, си прибра в портмонето. Младежка му работа! Сирме, какво се умисли такава, добре ли си?
Сирма. Нещо не съм наред днеска, Росене. Първо Яничка сънува разни щуротии и настоява, че били наяве, сега пък ти за някакви червенокоси девици ми разправяш. Монетата у теб ли е?
Росен. Ей я де! Обикновено левче – малко почерняло и изтъркано – ама нищо му няма.
Той подава на Сирма паричката, която просветва. Тя я разглежда, върти я в ръце и светлината, която парàта излъчва, ту расте, ту се смалява, в зависимост от посоката. Двамата гледат учудено. Сирма протяга ръка наляво, надясно, нагоре, надолу.
Сирма /уплашено/. Каква е тая дяволия? Някаква нова тийнейджърска джаджа ли е? Яничка е пълна с такива. Онова момче – съученикът ѝ Пламен, дето от време на време идва и я извежда с количката, се увлича от техника и все ще измисли нещо. Приятели са те – още от времето, когато Яница можеше да ходи. Той не я изостави после като някои други! И утре ще дойде. /Замислено/ Сякаш това нещо сочи накъде да вървим. Като в играта „Топло-студено“. Светло – тъмно, светло – тъмно…
Сирма тръгва покрай стената – откъм летящата врата, покрай шкафа с телевизора и към камината. Насочва се към отдушника над камината, покрит с метална решетка. Приближава монетата до метала и светлината пламва ярко.
Сирма. Тук трябва да е, зад решетката на отдушника. Какво ли има вътре?
Росен сваля решетката и рови в отдушника. След малко измъква найлонов пакет. Отваря го и изважда оттам дълго, прозрачно було.
Сирма. Було! Старинно. Кой ли го е скрил тук и защо? Като живо е. Прилича ми на…
Тя прехвърля булото в ръцете си, сякаш го претегля, после го разгъва колебливо и го слага на главата си, спускайки късата част над лицето си. Електричеството в стаята внезапно угасва. Светлината на прожектора показва Росен, който стои сам и сякаш не вярва на очите си. След малко светлината се насочва към Сирма, която отмята булото и сега тя е с по-тъмна коса и значително по-стройна, по-млада, облечена в бяла риза с жълто-черен колан на кръста. Електричеството пак светва.
Росен /стреснато/. Коя си ти? Къде е жена ми? Какво направи с нея?
Младата Сирма. Аз съм, Росене, Сирма, жена ти. Не ме ли позна? Забрави ли каква бях, като ме взе от Три брода? Млада, хубава, гиздава. А как танцувах само! По-добра нестинарка от мен нямаше на света. Ами ти? Ти как свиреше на джура гайдата, помниш ли? Нейният висок и ясен глас, като звън на сребърни чанове, ме омагьоса, както и стройната ти снага и широките ти рамене! Какъв хубавец беше ти, Росене! Що моми от петте села въздишаха по теб, а ти самовила си поиска за невяста. Поиска я и я получи! Всички бяха против – и вашите, и нашите, помниш ли? Сестра ми Яна…
Росен /замислено/. Сестра ти Яна те заплаши с проклятие и смърт. А тая вечер с дружките ѝ са влезли при Яница. Тя е била, дето ми даде монетата, за да намериш булото си, което двамата с теб скрихме, а после забравихме. Такава беше магията ти – да станеш обикновена жена и никой никога да не може да те раздели с мен.
Сирма /с облекчение/. Значи си спомни! Слава Богу! Сестра ми винаги е била малко мелодраматична и доста истерична. Не би ме наранила. Нито мен, нито някого, когото обичам.
Росен. Самовила!
Сирма. По-точно нестинарка. От старите, истинските нестинарки. Хората само ни подражават, но нищо не правят както трябва. Не всички самовили в Странджа са нестинарки, но всички истински нестинарки в нашата планина са самовили. Така е от време оно, така и ще бъде. Въпреки че хората все строят ли, строят! Изсичат горите и ни изтикват в пущинаците, но село Три брода все още съществува, живо е. И самовилите все още ги има.
Росен. Сестра ти ми даде монетата, за да развали магията ти. Но защо чак сега?
Сирма. Времето в Три брода тече с друга скорост. Един ден там се равнява на цяла година тук. Пък и тя е чакала. Чакала е да остареем и да загубим вкус към живота си заедно. Да ни налегнат проблеми, болести, беднотия и борба за насъщния. Да порасне Весел…
Росен. Ти никога не би оставила сина си… /колебливо/ Нали?
Сирма. Той вече е голям и има свое семейство...
Росен. Значи… Ами аз? И мен ли ще оставиш?
Сирма. Ако дойдеш с мен, ще се промениш. В селото на нестинарките няма мъже. Само от време на време пленяваме по някой овчар, случайно попаднал на хорището във Влахов дол и ако ни е видял да танцуваме там. На сутринта той нищо не помни, а някои от нас…
Росен. След девет месеца се сдобиват с деца. Те са винаги момичета и стават самовили, като вас. Но ти роди момче!
Сирма. Може би защото аз самата станах човек. Заради теб. Увещаваха ме, умоляваха ме, заплашваха ме, но аз бях непреклонна. Обичах те и дойдох с теб! Знаеш ли каква дарба имаш? А я замени за една желязна кутия, която само гълта бензин и от която почти нищо не печелиш. Заряза занаята си, за който имаш дар от Бога и за какво – пак заради парите. Музикант къща не хранел! А таксиметровият шофьор? Още по-малко! Не трябваше да слушаш родителите си. Трябваше да послушаш сърцето си. А аз все още те обичам!
Росен. Тогава остани!
Сирма. Не мога! Земният ми живот тук е към своя край. След някоя и друга година ще умра. Както и ти. Не искам да умирам! Мъчно ми е за Три брода. За колибите му, пръснати из горите и чукарите, за нивите със смил и росен, в които вършеят свраки, а орлите картали теглят летящите писани каруци, догоре натоварени с житни снопи. После шиите на свраките и на орлите олисяват, остават без пера, защото са протрити от впряговете, а от овършания росен и набраната зеленика, накиснати в ракия и оставени на звездна светлина, се получава еликсир, който цери много болести. А тайната на тая вълшебна настойка е в количеството – една капка може и мъртвец да вдигне от гроба, станат ли две – жив те погребва, силите ти отнема, съхнеш и крееш, докато не предадеш Богу дух в страшни мъки. За сестра ми и за другите ми е мъчно – за танците в сенките на вековните орехи и дъбове, за безгрижието и веселбата. Помня зелената трева на хорището, която вехне като попарена и се обръща на пепел, щом я докоснат белите нозе на самовилите. И само под краката на гайдаря остава свежа и зелена. Помня високите ридове и долчинките, обграждащи селото ми, росните ливади и тучните пасища. Помня и дълбокото небе, в което като бисерен наниз светят звездите на Стожерите. Сякаш скъпоценни камъни увенчават гегите им, с които пасат небесното стадо и кога някоя овца – рунест облак, се отклони, махат с тия геги и подвикват: „Въх! Въх! Убряяя!“ и я връщат отново в Млечния път. Уморих се да съм човек, Росене! Яна е жертвала част от годините си занапред, за да направи паричката. Ние живеем дълго, но не сме безсмъртни. Неслучайно си видял елен да лети по небето. Ако се беше повече приближил, щеше да съзреш разпятието на рогата му. Еленът е символ на жертвата, която трябва да се направи. Дарбите за пророкуване и получаването на здраве и благоденствие винаги се заплащат с някакво лишение. За да получиш нещо, трябва нещо да дадеш. Иначе ще се наруши небесната хармония. Тъй е устроен светът.
Сирма спира за миг, сякаш се колебае.
Сирма. Все пак... Ако поискаш… Ако решиш да ме последваш… Животът в образа на цвете или дърво е за предпочитане пред смъртта. И ще бъдеш пак с мен, в Три брода. Само няма да си същият.
Росен. Да се превърна в цвете? Какво имаш предвид?
Сирма. Само в такъв вид можеш да дойдеш в нестинарското село. Помисли си добре, Росене! /натъртва на името му/ Ако приемеш, ще ти изпълня едно желание, но то трябва да се отнася до твоя свят – аз с тебе назад няма да дойда. Наречи го награда за жертвата, която ще направиш. Трябва да сложиш монетата в плик с марка и да напишеш вашия адрес в Малко Търново отгоре. Входа в нашия свят го знаеш – старата къща със зелениката в Ургури. Влезеш ли в стаята на първия етаж, от която се чува звук на тъпан, можеш да излезеш оттам по два начина – през вратата или през прозореца. Пътят през вратата води в човешкия свят, този през прозореца – в Три брода. Ти миналия път случайно се озова при нас, защото ме последва, но сега имаш още малко време да решиш. Ако дойдеш тая вечер в полунощ, пътят ще бъде отворен. Три пъти ще пропеят петлите в селото – в един часа след полунощ, в два и в три часа – ти ще ги чуеш. Това ще бъдат трите възможности да дойдеш при нас. Ако пропуснеш трети петли, друга възможност няма да имаш. Добре си помисли! Ако останеш в човешкия свят, ще живееш живота, който загърби, вземайки ме за жена – труден в младостта, непоносим и изпълнен с болести, неволи и скърби – в старостта. Сега ми прости, но трябва да тръгвам!
В стаята отнякъде запълзява мъгла и обвива Сирма. После става тъмно. Когато светлината се връща, Росен е пак в стаята, а на масата седи синът му Весел и вечеря. От закачалката са изчезнали женските дрехи и шапката с периферия, но има още едно мъжко яке.
Росен. Веселе, ти какво правиш тук?
Весел. Какво да правя? Аз тука живея. За да пестим пари, да ми помагаш с Яница, пък и ти да не си сам. Знаеш го, защо ме питаш?
Росен. Къде е Сирма? Сирма-а-а!
Весел. Тате, тихо, ще събудиш Яница! Едва заспа. Чакаше те, чакаше, пък накрая все пак си легна. Дядо каза, че ще ми донесе подарък, искам да го видя още сега – все това повтаряше. И за някакви нестинарки, които дошли вкъщи. Явно е задрямала над учебниците. С Драчева правиха диктовка за нестинарството…
Росен. Сирма-а-а!
Весел. Тате, мама я няма, забрави ли? Починала е малко след раждането ми. Аз не я помня. Ти ме отгледа, а сега се грижиш и за дъщеря ми… Пак ли не си си взел хапчетата? Ще ме умориш, да знаеш!
Отива до шкафа, изважда шишенце с лекарство, излиза и се връща с чаша с вода. Дава на Росен да изпие едно хапче. Росен механично поглъща лекарството.
Росен. Как така я няма? Преди малко беше тук! Каза…
Той се замисля за момент. После скача, отива към отдушника, отваря го и започва да рови там.
Росен. Тука беше! Загърнато в амбалажна хартия и в найлонов плик. Тя го взе, сложи си го и изчезна… Монетата…
Бърка по джобовете си, но вместо монета, вади въглен. Гледа го невярващо.
Росен. Въглен? Просто въглен! Не може да бъде. Беше монета от един лев – и светеше. Майка ти…
Весел. Стига, тате! Няма ден да не споменеш мама. И все говориш разни фантасмагории. Ту те викала в някакво нестинарско село, дето никога не е съществувало, ту ти била сготвила гювеч с кайма и гъби, ту ти казала да си сменяш по-често чорапите. Вземи се в ръце, моля те! Трябваш ми здрав и с бистър ум! Нямам си никого, освен теб и Яница. А това е просто един въглен. Празник е, нестинари навсякъде из селата, огньове. Взел си го отнякъде и си го пуснал в джоба си. Ела на себе си! Без теб ще ми дойде прекалено тежко. Моля те!
Росен се отпуска омаломощен на стола, хваща се за главата и се разплаква. Раменете му се тресат от ридания. Весел го прегръща и се опитва да го успокои.
Весел. Хайде, тате, недей така! Аз съм тук. Няма да те оставя. Успокой се! Всичко е наред. Хапчето ще подейства след малко и ще се почувстваш по-добре.
Весел придружава баща си до дивана и го завива, а после излиза. Росен се върти известно време, но не може да заспи. Накрая става решително, започва да рови из чекмеджетата на шкафа, намира плик и марка, пише нещо върху него. После пуска въглена вътре и запечатва плика.
Росен. Нямам избор. Трябва да опитам! Тя каза, че ще ми изпълни желание. Има още половин час до полунощ. Трябва да отида до къщата със зелениката. Трябва да спася поне Яничка. Тя за нищо не е виновна да се мъчи така. Сега или никога! Този живот е по-лош и от най-големия кошмар. Тя не го заслужава!
Той намята якето си и излиза. Чува се звук от мотор на потегляща кола.
/Завеса/
Второ действие: Ходене по огъня
Къщата със зелениката в село Ургури. двуетажна, с каменен първи етаж и дървен втори – с еркерен прозорец на втория етаж и чардак отстрани. Тиклен покрив. Наполовина каменна, наполовина метална ограда с решетъчна врата. Звучи втората нестинарска мелодия – ходене по огън. Тя затихва, остава само думкането на тъпана. Полутъмна стая, мебели, покрити с чаршафи. Голям прозорец с плътна тъмна завеса. Дървен под, таван – гредоред. На масата свети мъждива нощна лампа. Влиза Росен. Прозвучава песен, а той вдига лампата и оглежда стаята.
Огън и злато.
Река – в перпери.
На хълма – вятър,
гадател черен.
Пламък опушен –
до небесата.
Под хълма – сгушен
параклис. Святост.
След радост – горест.
Зърно и плява.
Странджанска орис –
позор и слава.
Душата – в рани.
Вековен – кръстът.
За прошка – рано.
За мъст – тъй късно!
Песента утихва.
Росен /мърмори си/. Добре че оградата е толкова стара, а катинарът беше ръждясал. Само го дръпнах и той се счупи. Тук изглежда наистина никой не живее! Но къде отиде онова момиче? Видях я вечерта да влиза тук. Тая къща да не е свърталище на бездомници или наркомани? Но къде са? Няма никого тук. Сирма за това място говореше, сигурен съм. Къщата със зелениката! А аз, старият глупак, наистина се уплаших, че мога да се превърна в цвете. Само дето бих толкова път напразно!
Музиката пак зазвучава, постепенно се усилва и става тревожна. В стаята сякаш нахлува вятър. Завесата се раздвижва, белите покривки върху мебелите мърдат като живи. От ъглите заструява бял дим. По стените се появяват сенки като от пламъци. Скритите под покривките фигури се изправят и се оказва, че това са нестинарки в бели наметала, които наобикалят Росен, започват да го дърпат на всички страни. В средата на стаята се появява фигура на танцьор с глава на елен. Между рогата му се извиват пламъци. Тъпанът бие все по-силно. Появява се сестрата на Сирма – Яна. Музиката утихва. Самовилите клякат, покриват главите си с наметалата и пак се превръщат в мебели.
Яна /с глух, тържествен глас/. Реши се, значи, най-после да дойдеш, човешки зетко! Хубаво, ама даром в самовилското село никой не може да стъпи, трябва първом да се изпита. Както глината минава през горнилото, за да се изпече гърнето и да остане здраво и читаво задълго, тъй и душата трябва огъня да преброди, пречистена оттам да излезе. Влизаш ли ти в огъня, зетко, заради друга душа, не заради своята, а? Готов ли си да се пожертваш, за да спасиш близко същество – най-близкото, най-невинното?
Росен /решително/. За внучката си и в ада ще отида! Но къде е Сирма? Искам първо нея да видя.
Яна. Ако преминеш успешно изпитията, ще я видиш. Ако ли не, ще се върнеш там, откъдето тръгна и всичко ще си остане постарому, сякаш нищо не се е случило. Скланяш ли?
Росен. Скланям, къде ще ходя! Залогът си струва. А ти да си удържиш на думата!
Яна. Самовилска дума на две не става. Казано – сторено!
Яна сваля булото си и го постила на пода. После нарича:
Бяла-червена,
сладка-солена.
Було вълшебно,
пак си потребно,
хайде, лети ти
там, над липите
с клони превити.
Месеца в сито
с лъч ще прихвана –
светло да стане!
Тъпан да думне,
огън да лумне!
Чу ли, юначе,
душата плаче!
Ей го елена –
жертва свещена!
Пак се появява еленът. От рогата му се сипят искри и подпалват булото на пода. Скоро около него лумват пламъци, които пренасят огъня върху белите покривки и мебелите и те също пламват. Едната половина на стаята, там, където стои Росен, все още е тъмна и студена, а в другата бушува огън. Чува се момичешки плач. Росен изтръпва, виждайки фигурата на Яница в количката, свита в неосветения досега ъгъл. Тя сякаш е спала, но се събужда от топлината и започва да вика баща си и дядо си.
Яница. Къде съм? Татко! Дядо! Помощ! Пожар!
Росен. Тук съм, дъще, дръж се!
Росен сваля връхната си дреха и започва да удря пламъците, но огънят все повече се разгаря. Яница вика още известно време, но после притихва в количката – изгубила е съзнание от дима. Росен слага якето на главата си и минава през пламъците. Взема на ръце момичето и го изнася в незасегнатата от пожара част на стаята. Количката избухва в пламъци. Росен оставя Яничка на пода и се опитва да отвори вратата, но тя заяжда. Прозорецът също не се отваря. Отчаян, той се обръща към внучката си, но тя е изчезнала. Пламъците внезапно угасват, димът се разсейва. Прожекторът показва кресло до прозореца, обърнато с облегалката към зрителите и с лице към завесата на прозореца, която сега е открехната и оттам се процежда светлина.. В креслото седи някой. Фигурата се изправя бавно и се обръща към Росен. Мъжът вижда, че това е младата Сирма.
Сирма. Не си бил напразно път дотук, Росене! Ти си моят славен, прекрасен герой! Знаеш ли колко те обичам?
Росен невярващо се приближава към нея, протяга ръка и я докосва, сякаш да се убеди, че не сънува. После я прегръща, гали я по косата и плаче.
Росен. Яничка… внучката ни. Щеше жива да изгори. Къде е?
Сирма. Не е тука, Росене. Това беше илюзия. Една от изпитиите на Яна, както тя ги нарича. Малко е старомодна моята сестричка и методите ѝ са варварски, но нямаше друг начин. И е права – за да получиш нещо от самовилите, трябва да платиш цената. А тя винаги е висока! Такъв е порядъкът при нас и дори ние не можем да го променим. Яничка е добре. Вкъщи си е, в Малко Търново – спи сън на праведница. Не се кахъри повече за нея! Ти направи, каквото трябваше. Тя ще бъде добре. Огънят погълна проклятието и бедите.
Росен. Слава Богу! Тя го заслужава, както и нашият син. Но ти? Ти си истинска, не си илюзия, нали? Не мога да живея без теб! Готов съм и на цвете, и на дърво да стана, и на зеленчук дори в някоя ваша дворна градинка или да работя като сврака на нивите ви със смил, да се превърна даже в някоя гадинка – жаба или гущер край реката, но само да съм близо до теб!
Сирма /усмихва се/. Това не е необходимо. Знаеш за нашите самовилски хора и за вълшебната ни музика. Тъпанджийка си имаме в Три брода, това е Яна. Но виж, на гайдар не случихме. Напусна ни той – единственият мъж, на когото е позволено да живее сред нас – след почти половин век вярна служба. И сега мястото му е свободно. А в свирнята на джура гайда ти нямаш равен. Преди си имахме гайдар и не можеше да останеш, но сега нямаме. И дар ще получиш, който със службата върви – ще си върнеш младостта. Наемаш ли се?
Росен. Но ти каза… В образ на цвете или дърво…
Сирма. Името ти ще те пази, любов моя. Росенът е самодивско цвете, при това отровно, и това е напълно достатъчно. Помниш ли Авраам и сина му Исаак от Библията? Как Бог поискал от бащата да принесе сина си в жертва чрез изгаряне, а когато оня бил готов да го стори, Той отменил искането си. Целта му била да покаже каква жертва ще направи Той самият след време като позволи Неговият син – Христос, да бъде разпънат на кръст и да умре.
Росен. Можеше да ме предупредиш! А то без малко да се побъркам от съмнения и тревоги. Растение за цял живот – безмълвно, неподвижно, крехко… Някоя крава, коза наблизо или дървар с остра брадва – и край с мен!
Сирма се засмива.
Росен. Но бях готов на всичко, само и само внучката ни да проходи отново!
Сирма. Знам. Затова те избрах тогава, за самоотвержеността и за любовта ти, затова те избирам и сега!
Росен. Ами желанието? Ще се изпълни ли? Ще може ли Яница да ходи?
Сирма. Ще се изпълни, Росене! Благодарение на теб. Молбата ти е чута. В плика пак има монета. Ти само го подпъхни под вратата. Ще го намерят и ще ѝ го предадат. Това е достатъчно. Да не отваряш вратата! Ако искаш да дойдеш при мен, трябва да минеш през прозореца. Ниско над земята сме, първи етаж е, трябва само да прекрачиш през перваза и ще се озовеш в Три брода. В противен случай оставаш в човешкия свят и никога повече няма да ме видиш. Сега прозорецът и вратата не са залостени – изборът е твой.
Росен. Ами Весел?
Сирма. Той ще бъде добре, щом Яничка е добре. Пък кой знае, може късметът му да го чака вече и да е наблизо, съвсем наблизо! Сега аз ще те оставя. Самовилите имат право веднъж в годината – на днешния ден, да преминават в човешкия свят. Нали и ние така се срещнахме! Аз трябва да свърша още нещо. Полунощ мина, вече е трети юни. Ти напрàви своя подарък на Яница, искам и аз да ѝ оставя нещо.
Сирма излиза през вратата, връща се след малко.
Сирма. Готово! Нека малката ни внучка запази вярата си в тайнственото и да знае, че има и друг свят – светът на фантазията и мечтите, където всичко е възможно. Това ще ѝ помага по-лесно да се справя с житейските трудности. А сега, ако вече си взел решение…
Тъпанът замлъква. Сирма дърпа завесите на прозореца и оттам нахлува ярка дневна светлина. Виждат се покривите на самодивското село. Чува се шумът на река и песни на птици. Росен се приближава до вратата и пъха плика под прага. После застава до Сирма и я прегръща през рамо. Двамата стоят известно време така, после Сирма отваря ниския прозорец и прекрачва навън. Росен понечва да тръгне след нея, но откъм вратата се чува шум, тя с трясък се отваря, светлината зад прозореца угасва, гледката към Три брода изчезва и пердетата се спускат. Чува се кукуригане на петел. Часовникът на стената удря веднъж. Двама мъже, облечени в черно, влизат в стаята. Росен се притаява в ъгъла, скрит до един шкаф.
Човката. Теглич, сигурен ли си, че е тука? Къщата е съборетина.
Теглича. Сигурен съм, Човка. Видях я като плащаше на таксиметровия шофьор. Даде му цяла столевка – нова-новеничка. А портмонето ѝ беше дебело една педя и фрашкано с мангизи. Тука влезе.
Човката. Катинарът беше счупен. Някой да не ни е изпреварил?
Теглича. Ами! Ръждясал е. Тук всичко се разпада. Обаче видях светлина. Идваше от тая стая. В къщата живее някой, казвам ти! Виж – има нощната лампа! Свети!
Човката. Не знам, Теглич, разправят разни работи. За самодиви, странни огньове и чудновати животни, които се мяркали по това време. Да бяхме изчакали до утре, а? Ще има тарапана на площада, ония нестинарки ще въхкат и ще припадат, в тълпата никой няма да ни усети. Бая джобове ще успеем да претарашим.
Теглича. Ти си трай, Човка! Нищо не пречи да започнем оттук. Утре няма да избяга. Колкото повече, толкова повече.
Човката. Ти и в Бродилово викаше тъй, ама едва не ни сгащиха. Онова бабѐ ме хвана за ръката, тъкмо като ѝ посягах към чантата. Стиска като за световно! И вика, гаче я колят. „Крадец! Полиция!“ Едвам се откопчих! Че какви крадци сме ние? Нямаме банки, нито сме политици. Там е голямата далавера. Ние, ей тъй – дребни риби. С големите не се мешим.
Теглича /гордо/. Ние сме гастрольори. Ходим тук-там. Първо правим проучване, подпитваме – кой, къде, какво има. После оглеждаме терена. Чакаме сгоден случай и чак тогава…
Човката. Разправят, че тая къща е прокълната. Хора изчезвали и други се появявали. И все жени – млади, стари, всякакви. Самодивите ги отвличали.
Теглича /смее се/. Е, ние не сме жени, няма да изчезнем току-тъй – споко!
Човката /оглежда се/. Никой не живее тук, казах ти – всичко е в чаршафи. /пипа един/ Прашни.
Теглича. Оная мацка говореше за някакъв дар. Съкровище му обеща. А на шията ѝ – наниз, от ония, старите и ценните. Може баба ѝ наскоро да е умряла и да е излязла да се фука с алтъните. Каквато беше – млада-зелена… Веднага си я набелязах. Будали! Аз се бях скрил зад дирека, не ме видяха – крушките на улицата са нарядко – те спряха на светло, а аз – в тъмното стоя. Гледам и слухтя. Прозорецът на колата беше отворен, та видях и чух всичко. Даде му някаква монета. Каза, че ще спечели с нея голямо богатство. Може да е някоя нумизматична рядкост.
Човката /продължава да смъква чаршафите и да тършува/. Няма тука никакво съкровище, Теглич!
Теглича. Провери ли вазите? Празни консервни кутии? Стенния часовник?
Човката. Проверих. Нищо. Я стъпѝ на оня стол и виж над корниза, достатъчно висок си.
Теглича се качва на стола и проверява корниза по цялото му протежение. Завесата помръдва и оттам се процежда светлина. Без да ѝ обръща внимание, Теглича слиза от стола и сяда на него.
Теглича. И тук нищо.
Човката. /затваря вратичката на шкафа, където досега е ровил/ Казах ти, само си губим времето.
Теглича. Ами тъпанът? Оттука идваше звукът – тъпан биеше, кълна се! Слабо се чуваше, ама аз имам добър слух. Сигурен съм! Навръх свети Костадин подготвят иконите с монетите по тях, някои са много стари, струват цяло състояние. Може тъпанджията да живее тук. В Конака вече бяхме, там нямаше нищо, може тука да са. Тъпанът…
Човката. Аз пари от икони не взимам, Теглич. Ще ме застигне някое проклятие!
Теглича. Защото си глупак. Само дето човката ти много дрънка. Няма проклятия, няма самодиви. Туй са бабини деветини.
Човката. Ама съкровища има, нали? Значи вярваш в иманета, а в самодиви – не.
Теглича. Разправят…
Откъм ъгъла се чува шумолене.
Човката. Шшшт!
Приближава се до ъгъла и светва с фенерчето. Оттам излиза Росен и започва борба. Крадците накрая го хващат и го завързват с коланите си за стола. Теглича осветява лицето му с фенерчето.
Теглича. Ей, тебе те познавам! Ти си оня – таксиметровия шофьор. И ти ли проследи мацката? Малко ти се видя бакшишът, а? Къде е монетата, казвай! Какво толкова ценно има в нея? Говори!
Росен. За вас – нищо. Няма да разберете.
Човката /удря го през лицето/. Може пък и да разберем! Изплюй камъчето!
Теглича. /меко/ Моят приятел е малко нервен и избухлив. Ако не слушаш, може така да украси лицето ти, че и близките ти няма да могат да те познаят. Затова по-добре ни кажи това, което искаме! После ще те пуснем.
Човката. Не можем да го пуснем. Бил е тук през цялото време. Знае ни имената.
Теглича. Имената ни той не знае. Само прякорите. И лицата ни не вижда, защото предвидливо ти казах да си сложим маските. Няма как да разбере кои сме. Никой тук не ни познава. И слава Богу, защото иначе лошо му се пише! Но ти ще бъдеш добричък и ще ни изпееш всичко, нали?
Росен скришом се опитва да се освободи от коланите и поддържа разговора, за да не забележат крадците.
Росен. Какво искате да знаете?
Теглича. Ха така! Тъй те искам! Първо ни кажи коя е оная червенокосата баровка…
Човката. И къде е съкровището…
Росен. Не знам за никакво съкровище!
Човката. /удря го/ Грешен отговор.
Теглича. Чакай, Човка, остави човека да помисли! Да караме наред. Коя е оная, дето беше в колата ти тая вечер и къде е сега? Влезе тук, видях я.
Росен. Кълна се, не знам! Качих я във Влахов дол, на празника. Каза ми да я докарам дотук. докарах я. Плати ми и си тръгна. За първи път я виждам.
Теглича. И защо тогава дойде пак тук, а? Да ѝ върнеш бакшиша ли? /смее се дрезгаво, сякаш кашля/. Да не би един лев ти се стори прекалено много? Защо посред нощите ще идваш в запустялата къща? Тука жив човек няма. Къде се дяна девицата? Да не се е изпарила? Беше фрашкана с мангизи. А на врата ѝ имаше цяло състояние. Казвай!
Росен. Не знам! За друго дойдох. Присъни ми се мъртвата ми съпруга. Каза ми да дойда тук. Внучката ми е болна. В инвалидна количка е. Каза ми, че ако дойда, ще оздравее. Нищо друго не знам. Тука имаше пожар. Аз… Може и да ми се е привидяло. Стори ми се, че детето е тук. Исках да го спася. Не знам нищо за никакво съкровище.
Човката. По-тъпа история през живота си не съм чувал! Нали, Теглич?
Теглича /ядосано/. Левът у тебе ли е?
Росен /поглежда към вратата, а гласът му трепва/. Н-не /несъзнателно се пипа по десния джоб, където преди малко е бил пликът с монетата/.
Човката. Лъже! У него е.
Теглича. Пребъркай го, Човка! Виж в джоба му!
Човката бърка по джобовете на Росен, вади портмоне от левия му джоб, отваря го, но там има само дребни банкноти.
Човката. Само банкноти – една десетолевка и две петолевки /взема парите и ги прибира в джоба си/.
Теглича. В другия джоб, идиот такъв! В десния. Монетата беше захабена и почерняла. Няма как да се сбърка.
Завесата на прозореца леко помръдва, чува се далечен звук на тъпан, който постепенно утихва.
Човката. Тука има нещо /вади ръката си от джоба на Росен/. Мазно е и… цапа. /отваря дланта си и вижда, че това е само един въглен/ Уф! Въглен!
Теглича. Въглен? Ама ти подиграваш ли се с нас? /удря Росен/.
Човката изтрива ръката си в най-близкия чаршаф, който се раздвижва. Крадецът уплашено отскача встрани.
Човката. К-какво е това? М-мърда!
Теглича. Главата ти мърда на тебе! Откакто си скри чепатия нос в маската, си загубил прочутия си нюх.
Използвайки разсейването им, Росен успява най-после да се освободи и скача от стола, който се катурва на земята. Крадците се нахвърлят върху него и пак започва борба. Росен се опитва да стигне до прозореца, но все не успява. В краткото затишие се чува тиктакането на стенния часовник. Пропява петел. Времето изтича. Часовникът удря два часа. Внезапно се чува думкане на тъпан, което все повече се усилва. Мебелите оживяват и се вижда, че повечето са жени с бели наметала, а сред тях е еленът. Те заобикалят крадците, които, изненадани, застават неподвижно в средата на стаята. Еленът се провира между тях и ги хваща от двете страни. Те продължават да стоят вцепенени, с отсъстващи изражения на лицата. Еленът навежда рога, обикаля ги веднъж и на пода се появяват светлинки. Самодивите започват да обикалят в кръг и наричат в хор:
На софрата, под капчука
гъби никнат, ха наслука!
Стъпиш ли ни на нишана,
ставаш сврака или врана!
Цял в пера и с човка птича –
теглиш цял живот под бича!
Теглича и Човката са като омагьосани. Росен през това време успява да излезе през прозореца, от който нахлува дневна светлина. Крадците примигват и закриват с длани очите си. Светлината става по-приглушена. Крадците смъкват ръце. Самодивите са изчезнали, а пред тях стои Яна – в бяла риза и с нанизи от монети на шията/
Яна. Тъй, тъй! Ей ги и крадливите свраки, доприпкаха! Лъскавичко ви се е приискало, а? Имане ви се е прищяло. На хляба – мекото, а на работата – лекото. Така и баба знае! Парички да има, ама ако може – наготово. Те, парите, в прахта се валят, по шиите на невинните девойки висят и из чантите на стариците мухлясват! И какво ви беше направил бедният възрастен човек, че така го млатихте, а? Двама срещу един! Страхливци! /сваля единия наниз от врата си и се обръща към Човката/ Това искаше, нали? Ами вземи го! Вземи го де! Какво ме зяпаш? Давам ти го! /той се дърпа, но тя го хваща за врата и слага наниза на шията му. Теглича тича към вратата и се опитва да излезе, но не може да я отвори/.
Яна. Ами ти, драги, накъде тръгна? Ти окови не щеш ли, а? Защото парите това са – пранги проклети! Оковават ти душата и отърване няма. Колкото повече имаш, толкова още ти се иска. Алчно е човешкото око, насищане няма. Няма и милост, няма състрадание. И поглеж, загубил си човешкото у себе си. В нещо друго си се превърнал. Искаш ли монетите? На, дръж! /мята към него наниза и той с дрънчене се надява на шията му/ Нали за това дойде? Защо се дърпаш? Ама после? На себе си се сърди! Само на себе си! /тревожна музика. Двамата виждат, че се намират в средата на светещ кръг. Самодивите ги покриват с наметалата си и когато ги отмятат пак, крадците са се превърнали в черни птици с огромни нашийници на вратовете/. Хайде сега с мен в Три брода, да си отработите заграбеното досега. Че безплатен обяд никъде няма. Хайде, каки свраки, дий! Оттук – право в нивите със смил и жито! Да видите хлябът, дето наготово го получавахте, откъде идва и как с труд и с пот на челото се изкарва – как се оре, как се сее, как се жъне, как се вършее – всичко да видите. Шиите ви от прангите протъркани да кървят, както вие разкървавихте преди малко лицето на добрия човек, перата да ви изпопадат, краката да ви отекат! Отсега нататък вие с труд и в мъка ще ходите, а невинното дете ще тича и ще се радва на живота. Хайде, марш към Три брода!
Крадците свраки, подкарвани от Яна, се отправят към прозореца и изчезват там.
/Завеса/
Трето действие: Хорото
Къщата на Колибарови в Малко Търново. Минала е една година. Звучи третата нестинарска мелодия – Костадинско хоро. Всички са във всекидневната – до масата седи Яница и пише на лаптопа, а баща ѝ на дивана чете в телефона си. На полицата на стената си стоят иконите на Света Богородица с Младенеца и на Св. Константин и Елена. На вратата се звъни. Весел отваря и се появява Димана. Чува се как я кани във всекидневната.
Росен. Заповядайте!
Димана. Моля да ме извините, че се появявам така неканена! Аз съм Димана, дъщерята на Велекови, вашите стари съседи от село Ургури. Вчера минавах покрай Къщата със зелениката и намерих пред оградата този плик. Подател е баща ви, а получател – дъщеря ви Яница.
Подава плика на Весел. Той го взема, но не го отваря, а го разглежда и чете адреса.
Димана. Баща ви не почина ли при автомобилна катастрофа в Ургури точно преди година? Доколкото си спомням, колата се преобърна няколко пъти, запали се и за съжаление не успяха да го спасят. В селото дълго се говореше за този случай. Стана точно пред Къщата със зелениката. Вероятно пликът е изпаднал по време на произшествието. Аз всеки ден минавам оттам, но го видях едва вчера. Странно е, че не съм го забелязала досега! А пък е чист, запазен, сякаш е изпуснат съвсем наскоро. Явно е отхвръкнал към оградата и някак е оцелял. Стана ми любопитно и реших да дойда лично да ви го донеса.
Яница /радостно и уверено/. Дядо ми е донесъл подарък! Той ми обеща тогава, а ми го дава сега – нищо, че е закъснял с цяла година!
Весел протяга плика към момичето. Димана пристъпва към Яница и той изпуска плика. Димана и Весел се навеждат едновременно, но удрят глави и започват един през друг да се извиняват.
Весел. Извинете ме! Толкова съм непохватен!
Димана. Не, нищо! Аз не погледнах…
Яница /високо/. Казах ти, татко, че е за мен!
Яница стои изправена до количката, а в ръката си държи плика. Разкъсва го и оттам изпада сребриста монета от един лев, която леко просветва.
Яница. Дядо видя, че се разсърдих, че ми дава малко пари и е добавил още един лев! Може да е излязъл оная нощ за втори път, за да го спечели!
Димана /удивено/. Чудо!
Весел се втурва към дъщеря си, вдига я на ръце, целува я и се завърта с нея, смеейки се и плачейки едновременно. После поглежда към гостенката, сякаш я вижда за първи път.
Весел. Вие самата сте чудо! Донесохте ни късмет. Дъщеря ми проходи! Трябва да го отпразнуваме. Ще се присъедините ли към нас?
Димана. Разбира се! С най-голямо удоволствие. Аз ще танцувам днес в Ургури, но чак вечерта, когато звездите слязат от небето и засияят в жаравата на площада пред църквата. Има още много време дотогава. А чудеса не се случват всеки ден. Не бих пропуснала това тук за нищо на света. Искам да бъда част от него!
Весел. Вече сте!
Яница пуска облегалката на инвалидната количка и прави стъпка към тях. На вратата се звъни. Весел отваря и влиза Пламен, който е поразен от станалото на крака момиче.
Пламен. Яничка! Ти можеш да ходиш! Откога?
Яница. От преди малко! Това е Димана, тя донесе писмо от дядо, което той изпуснал пред Къщата със зелениката преди една година, при катастрофата. Вътре беше бакшишът, който ни остави нестинарката. Обаче тя не е стара. Пък може и да не е бакшиш, а дядо да го е спечелил в нощта, когато отиде в Ургури. Помниш ли, разказвах ти как пердето мърдало и имало светлинки като светулки – дядо ми каза! А Димана също е нестинарка, както баба е била. Довечера ще танцува в Ургури. Димана, не баба, разбира се!
Пламен. Чакай, чакай, едно по едно – зави ми се свят! Ще ми разкажеш навън. Щях да те водя в центъра с количката. Ти сега… Ще можеш ли да дойдеш? Както преди – с крака. Искам да кажа…
Всички се засмиват.
Весел. Яничка ще дойде с теб… с крака, обаче само до двора. За днес стига толкова. Била е неподвижна цели три години. Трябва да внимаваме. Днес е неделя, всичко е затворено, но утре ще я заведа на лекар. А ние сега ще изнесем масата навън и ще празнуваме. Но Димана първо ще ми помогне в кухнята. Нали, Димана?
Димана кимва разсеяно и се приближава до полицата с иконите, облечени в червен плат със сребърни пари и отрупани с цветове от зеленика.
Димана. Иконите ви са нестинарски. Имат дръжки и са „облечени“ в червен плат. Паричките по коприната светят, а цветовете на зелениката са свежи, сякаш току-що откъснати. Не знаех, че в Малко Търново още може да се намери зеленика.
Яница /учудено/. Не може. Нищо, че ние живеем на улица „Зеленика“. Също като миналия път – всичко се повтаря! Татко, и сега ли ще кажеш, че съм сънувала? Та аз дори не съм си лягала. Кой си ляга малко преди обяд? Нали наскоро съм станала? Да не би и вие да сънувате, а?
Димана. Сигурно има някакво обяснение.
Весел. Има! Някой се шегува с нас. И ако разбера кой е…
Димана. Може да не е шега, а знак. Много чудни истории се разказват за дните около празника. Казват, че тогава самовилите нестинарки от Три брода слизат в човешкия свят. Има нещо мистично в тези дни, което не може да се обясни рационално. Когато танцувам, го усещам. Всички човешки страсти и тревоги сякаш остават в огъня. Не чувстваш, не мислиш, не страдаш. Само музиката звучи в душата ти и ставаш лек като птица. Затова иконите привлякоха вниманието ми. Автентични са – направени са от орехово дърво и явно са много стари. Както и монетите по плата.
Весел. Принадлежали са на майка ми. Аз не я помня. Починала е малко след раждането ми. Тя също е била нестинарка, но за кратко. Когато веднъж влязла в огъня, изрекла пророчество – че скоро, когато Стожерът се издигне високо в небето, тя ще напусне тоя свят – ще отлети с изгряващите звезди. Баща ми е роден през есента, в началото на ноември. Седмица след това мама починала. А двамата са се запознали през лятото, в началото на юни – на празника в Ургури. Тогава Стожерът слиза най-ниско на хоризонта. Тя не е от нашия край. Дошла специално за празника. Била толкова омагьосана от нестинарския танц, че я „прихванало“, както казват нестинарите, събула си сандалите и влязла в огъня. Оттогава често танцувала върху жаравата. Казват, че била най-добрата. Когато я питали, как с такава лекота се носи над огъня и не усеща ли болка, отговаряла, че не нестинарките носят иконите, а иконите носят тях. „Плуваме над жаравата“, казвала, „и не усещаме топлината. Божията сила ни води, а светците ни пазят да не се изгорим“. Стожер всъщност означава пазач. А Влахов дол някои го наричат още Влъхвов дол, като тримата влъхви от историята за Иисус и звездата, която се появила при раждането му. Мама пък казвала, че Стожерът пак ще я отведе там, откъдето я е довел преди време.
Пламен /намесва се/. Стожер или Стожери е другото име на Плеядите – звезден куп в съзвездието Бик. Наричат ги още Квачката с пиленцата. А Стожери може да означава също и „сто жари“ – сто огъня, сто жарави…
Яница. Пламен ще става астроном. Много е добър по математика и физика. Задачите ги решава със светлинна скорост. И има минителескоп вкъщи – подарък от вуйчо му от Америка. Прилича на дълъг бинокъл и е с трикрак статив. По цели нощи гледа звездите през него, когато няма облаци, а после дреме в училище. Ходи и на кръжок по астрономия. А лятото – на космически лагер. Знае толкова за звездите, колкото никой друг! От Роженската обсерватория му казали, че може да спечели стипендия в престижен университет. Обаче трябва да учи и по другите предмети. А той няма време за тях. Защото все гледа звездите.
Пламен. А Яничка е първенец по литература и по английски. Печели всички олимпиади. И в компютърните игри няма равна. Аз пък се занимавам със спорт, но на компютърните игри не съм много добър…
Яница. Е, никой не е идеален…
Всички се засмиват. Весел и Димана отиват в кухнята. Яница и Пламен тръгват да излизат, момчето я държи под ръка, а тя се опира на него и пристъпва внимателно. Пред вратата се спират:
Пламен /загрижено/. Искаш ли преди да излезем на двора, да направим няколко кръгчета из стаята, да се упражниш?
Яница. Добре. Още не съм свикнала и бързо се уморявам. ще трябва да си правя почивки.
Пламен /докато обикалят бавно стаята и спират от време на време/. Ти сега ще тръгнеш и на училище. Това е страхотно! Ще ми помагаш по литература, както досега – нищо, че вече съм в Математическата. Знаеш целия Ботев наизуст. Умът ми не го побира. Даже и стихотворенията извън програмата. И другите класици също. Как ги помниш въобще?
Яница. Имам фотографска памет. Запечатвам всичко видяно и чуто. А стихотворенията се помнят лесно, заради римите. Само със задачите съм зле. Но за котката на Шрьодингер, дето ми разказваше, че била ту жива, ту мъртва в оная кутия, съм го запомнила. Не че го разбирам де /смее се/.
Пламен. Никой не е идеален /смее се/. Това с котката е лесно – когато не виждаш какво става в кутията, можеш само да боравиш с вероятности. а те в случая са две – ако смъртоносният газ е пуснат, котката е мъртва, ако не е – е жива. Но никой не знае каква е истината. Докато не се отвори кутията. Това е!
Яница. Това с живо-мъртвата котка е почти толкова шантаво, колкото онова с гробницата на египетската богиня Бастет недалече от тук, в скалите. Ходихме с татко и дядо веднъж там, бях десетинагодишна. Мога само да кажа, че слуховете за съществуването на изображение на котка из странджанските чукари са силно преувеличени. Това, което видях, само с голямо приближение може да бъде взето за котка. Малко уши, намек за очи, а за мустаци – да не говорим. Никакви! А входът към „гробницата“, който бил зазидан, сега представлява една дупка, пълна с мътна вода. Бях ужасно разочарована и оттогава изгубих всякакъв интерес към историята. Пък и какво бих могла да очаквам? Как една египетска богиня би се озовала чак в Странджа, че и да е погребана тук? Щуротии!
Пламен /усмихва се/. Тоя въпрос го задай на Индиана Джоунс. Или на Людмила Живкова и бившите български партийни величия. Сигурно са имали някакви основания. И аз не знам повече от теб по въпроса. Но не бива да губиш интерес към историята. Хубаво е да знаем за миналото, за да се учим от опита на дедите си и да не повтаряме грешките им. Обаче и Драчева е виновна – тъпчеше те с литература и не те оставяше на мира. От толкова стихотворения, в главата ти не остана място за нищо друго. Нямам нищо против, разбира се, това обогатява речника, но на мен ми беше жал за теб. В клас има много ученици и винаги можеш да се покриеш – да минеш между капките. А ти беше една ученичка – с много учители. Сега се отърва от терора!
Яница. Аз всъщност обичам да уча. Обаче винаги се отплесвам извън програмата. Иначе ми е скучно. Но в игрите станах истински спец! Жалко, че ти не ги обичаш.
Пламен. Предпочитам футбол, атлетика… Обичам да побеждавам не само с глава, но и с крака.
Двамата се засмиват. Яница сяда уморена на дивана, Пламен – на стола до нея.
Яница /поглежда към отворения лаптоп/. То и игрите са спорт. Умствен. За да не хванеш склероза. Развиват въображението. Като легендите и приказките. И музиката е хубаво нещо. Дядо е бил гайдар навремето. Споменах ли ти, че сестрата на баба пък е била тъпанджийка? Аз я видях веднъж – косата ѝ е червена, по-червена даже от моята, а очите ѝ – яркозелени, и светят – като на котката на Палазови – оная, рижата, не котката на Шрьодер! Дето избяга при нас, защото синът на Палазови…
Пламен. Котката е на Шрьодингер, не на Шрьодер. Ервин Шрьодингер, австрийски физик теоретик, един от създателите на квантовата механика. Другият е Герхард Шрьодер – германски канцлер и политик. Изпаднал сега в немилост, защото работел за руснаците.
Яница /с неочакван интерес/. Шпионин ли е бил?
Пламен. Ти пък! Бизнесмен. Но си избрал погрешните партньори. Както виждаш, нищо общо между двамата.
Яница. Освен езика. И двамата са говорили на немски.
Пламен. Но не помежду си. И не с конете си.
Яница. Те имали ли са въобще коне?
Пламен. Не знам. Не съм много добър в историята.
Яница. Обаче в политиката и във физиката си. Знаеш разликата между Шрьодер и Шрьодингер. Много си начетен!
Пламен /с усмивка/. Начитам се с разни неща, когато не гледам звездите.
Яница. Но това не е съвсем история. Единият от тях, Шрьодер, все още е жив, не се е превърнал в минало. Като котката на другия – при една от вероятностите! Интересно, оная котка в кутията какъв цвят е била? Сигурно – черна. Поне аз така си я представям.
Пламен. Цветът в случая няма значение. А това, че все още си жив, не значи, че не си се превърнал в минало. Зависи как живееш и какви избори правиш. Житейски избори, имам предвид. Войната променя всичко. Това, което се случва сега /натъртва/, е резултат от това, което сме вършили някога. А това, което вършим сега, ще се отрази на това, което ще се случи след време. Затова трябва да сме отговорни във всеки един момент от живота си. Да не казваме: „После ще му мисля!“. Защото после може вече да е късно.
Яница. Звучиш като дядо.
Пламен. Дядо ти беше умен човек.
Яница. И ти си умен. Понякога дори ми се струва, че прекалено.
Пламен /смутено/. Не исках да кажа това…
Яница. Знам, само те бъзикам! Знам и защо каза онова за конете. Това са думи на Георги Димитров в съда след подпалването на германския Райхстаг през 1933 година.. Когато покрай него обвинили и българите, че са диваци и варвари, той отговорил, че по времето, когато аристокрацията в Германия използвала само латински език, а император Карл Пети говорил на немски само с конете си, във „варварска“ България апостолите Кирил и Методий са създали и разпространили славянската писменост. Яко, нали?
Пламен. Яко е, но не е много точно. Всъщност въобще не е. Първата славянската азбука – глаголицата, е създадена от Кирил и Методий във Византия и разпространена във Великоморавия през девети век. После се появила кирилицата, като нов, по-опростен вариант. Учениците на двамата братя са я донесли в България, където са намерили убежище. От нас тя се разпространила по целия славянски свят. Ние сме ги приели и сме им осигурили условия за работа. Създали сме книжовни школи… А Карл Пети е живял през шестнайсети век – цели 700 години по-късно. Бил е император на Западната римска империя, която освен Германия, е включвала и други държави, а той си останал също и крал на Испания и владетел на Нидерландска Бургундия. И е бил испано-холандец по произход. Едва ли е говорил на конете си на чужд за него език! Въпреки че му се приписва една фраза, където се хвали, че е полиглот и казва, че говори на немски само с конете в конюшнята. Казал е, че използва всеки език, който владее, за различни цели. Като нас с теб. Говорим по един начин с родителите си, а с връстниците си – по друг. И пак сме си ние. Мисълта ми беше, че трябва да подхождаме критично към политическите изказвания. Те не винаги отговарят на историческата истина. Имат само моментно значение. Пък и не е сигурно какво точно е казал „вождът“ и „учителят“ на прочутия Лайпцигски процес. Това, което дядовците и бабите ни са учили в училище като свещена догма, не е било история, а повече пропаганда.
Яница. Ето че знаеш и история! Аз имах друго предвид. Подпалването на Райхстага. За каквото и да говорим, все до огъня стигаме!
Пламен. Герхард Шрьодер премества правителствената резиденция на Германия от Бон в Берлин и възобновява работата на Райхстага. Всичко на този свят е по един или по друг начин свързано.
Яница. Не знам как го направи, но ти успя да свържеш мумията на „вожда“, дето я взривиха в Мавзолея, с огъня и нестинарството, че и с египетската котка Бастет, която е била богиня на танците и веселието – бива си те, отдавам ти заслуженото! Откъде тръгнахме, докъде стигнахме!
Пламен. Нестинарството не е подпалвачество. Доброволна жертва е. И за мумии не съм говорил. Мумии има в Египет. Те са омотани целите в бинтове, като в оня филм, дето го гледахме заедно. Нашият „вожд“ нямаше бинтове, беше облечен в костюм. Това беше просто един балсамиран труп, който след събарянето на Мавзолея беше погребан в гробищата. Християнските обичаи…
Яница. А, не, стига! Не искам да слушам за гробища!
Влизат Весел и Димана.
Весел. Ама вие още ли сте тук? Хайде на слънчице, на двора! Ще имате време да се наприказвате. Ще имате време за всичко!
Яница. Ами – да се наприказваме! Ние не си приказвахме, само си разказвахме какво сме прочели в интернет. Образоваме публиката. За тази цел трябва да сме интересни и изчерпателни.
Пламен. Тя, интересната част май свърши в първо и второ действие, където ме нямаше, та за мен остана образователната. Ще изляза някой сухар… И очила даже имам – клише!
Яница. Не си сухар. Ти си бъдещ учен, който се занимава със спорт. Направо си оксиморон. Като при Ромео и Жулиета: „демонски ангел“. Две взаимоизключващи се понятия. Никакво клише не е това, ами си е направо новаторство. Супермен. Здрав ум в здраво тяло! /весело/. Щегувам се де! Ти си един спортно-очилат, забавен сладур и си най-добрият ми приятел!
Пламен /смутено сваля очилата си и ги изтрива, после пак ги слага/. Чак се изчервих!
Весел /нарушава настъпилото неловко мълчание/. Да попитаме ли зрителите дали им е интересно? Не сме в някое кино или пред компютъра – в театъра сме! Можем пряко да общуваме с публиката. /Обръща се към залата/ Млади приятели, интересно ли ви е?
Пламен. Не чух нищо.
Яница. Но аз чувам нещо. /Слага ръка на ухото си/ Обувките ли?
Пламен. Никой нищо не е казал. Сторило ти се е. /импровизация. Ако има отговор „да“ – Казаха, че е интересно. Ако е „не“ – Казаха, че не е интересно. Това ме натъжава./
Весел. /при „не“ – Ето ти нещо, което ще те развесели/ Мисля, че нашата Пепеляшка има предвид, че някой трябва да ѝ донесе обувките. Вярно, че жените от нашия род имат обичая да ходят боси по жаравата, но нека не избързваме – та тя току-що проходи! Отивам да ѝ донеса обувките.
Димана. Аз ще наредя масата отвън. Яденето вече е готово.
Двамата с Весел излизат. Весел се връща след малко, носи ѝ обувките, оставя ги до вратата и пак излиза.
Пламен. Аз пък чух нещо друго.
Яница. Какво?
Пламен /изчервен/. Стори ми се, че някой каза: „Целувките!“. Да не би да са направили целувки за обяд? Баща ти и Димана доста стояха в кухнята.
Яница /колебливо/. Не мисля. Ухае ми на къпинов сладкиш. Татко не е много добър готвач, а държи всичко да приготвя лично. И стриктно се придържа към рецептите. Мери и брои до милиграм. Не умее да импровизира. Струва ми се, че за други целувки иде реч. Защото говорихме, че само лекциите за трупове и квантови котки са скучни… Една целувка винаги разнообразява действието.
Пламен /още по-смутено/. Само една ли?
Яница. Е, ако искат, може и повече пъти да се целунат, но ми се струва, че им е още рано – едва днес се запознаха.
Пламен /въздъхва с облекчение/. Ама ти за тях ли говореше?
Яница. За татко и Димана, за кого другиго? Видя ли татко как я гледаше? Отдавна не съм го виждала в толкова добро настроение. Мисля, че я харесва. А пък тя няма нищо против. Хубава двойка са, нали?
Пламен /тихо и с лека носталгия/. Наистина!
Яница. А ти за кого си помисли?
Пламен. Аз ли? За никого! Абсолютно за никого! /припряно/ Да ти помогна ли да си обуеш обувките?
Слага обувките на краката на Яница и ѝ помага да се изправи. После прехвърля едната ѝ ръка през врата си, хваща я внимателно през кръста. Двамата се отправят към вратата. Преди да излязат, Яница се обръща и поглежда към иконите на стената.
Яница. Мисля, че цветята са от баба… Сънувах я снощи. Каза ми, че ще дойде. Зелениката е доказателството. Знаеш ли, че е отровна, също като росена? Така растенията се защитават. Защитават и самовилите, и хората със самовилска кръв. А ние в Странджа всички сме малко или много потомци на самовили. На мястото на чешмата Големия врис в града някога е имало самовилско хорище. Около него растяла тързулка – висока почти два метра лиана, покрита с остри бодли и преплетена с повет и диви лози. Никой не можел да си пробие път навътре – като в приказката за Спящата красавица. Живеем на приказно място и още сме защитени от самовилската магия. Иска ми се да вярвам в това. Странджанската гора е жива и не трябва да я унищожаваме, защото по този начин всъщност унищожаваме себе си. Древните хора не са възприемали себе си отделно от природата и са били прави.
Пламен /измърморва/. Да, теб винаги те избива на екология. И за оратор ставаш.
Яница. Говора сериозно! /замечтано/. А баба в съня ми беше млада и много красива. Каза още, че дядо е при нея. И че са щастливи заедно. Беше също като в приказката на Ангел Каралийчев за Струна самодива. Която все тъгувала за Кушкундалево, а накрая, когато мъжът ѝ ѝ върнал ризата, решила да остане при него и детето им /въздъхва/. Толкова е романтично!
Пламен /възмутено/. Ти им разказа края! Каза на нашите млади зрители как свършва приказката! Така не се прави! Сега тези, които не са я чели, никога няма да я прочетат. Развали им удоволствието от изненадата.
Яница /слага ръка на устата си/. Пустата аз! Млъквам и повече дума няма да кажа! /обръща се към публиката/ Тържествено моля за извинение! /обръща се пак към Пламен/А ти чел ли си…
Пламен /поглежда към залата/. Шшшт!
Яница. Добре де! Само да те питам нещо.
Пламен. Какво? Ако е за целувки, не съм много спец…
Яница. Не! За друго е. Къде са третите петли?
Пламен. Няма петли, само Квачка с пиленца…
Яница. Не те питам за съзвездието, а за къщата със зелениката в Ургури. Там пропяха само втори петли. Ами третите? Нищо ли не стана при трети петли?
Пламен. Ти откъде знаеш?
Яница. Какво?
Пламен. Че е имало петли.
Яница. Петли винаги има. Във всяко село. И в някои градове даже. В крайните квартали, където са само къщи…
Пламен. Но откъде знаеш, че третите петли в Ургури не са пропели? Не си била там.
Яница /замислено/. Не знам… Понякога ми се струва, че съм била там. Виждам дядо как ме изнася на ръце от огъня и ме спасява. А после се оказвам в леглото си тук. Като някакъв сън наяве е.
Пламен /понижава глас/. Може и да не е било сън. Чел съм…
Внезапно в тишината се раздава гръмко кукуригане на петел. Пламен и Яница се стряскат, Яница започва да си плюе в пазвата.
Яница. Ето че и третите петли пропяха. /усмихва се/ Ама ти какво пребледня такъв? Това е Герчо, нашият петел. Татко му сипва зърно и той вика кокошките за обяд. Време е и ние да обядваме. От толкова емоции прегладнях.
Тръгват към вратата.
Пламен. Въобще не съм се уплашил. На мен кожата си ми е такава, бледа. Мама казва – слънце не видял. Какви трети петли може да пеят сега – посред бял ден? Аз вярвам в науката, не в суеверия!
Чува се мяучене на котка. Пламен пак трепва.
Яница /усмихва се/. Май котката на Шрьодер е излязла най-сетне от кутията. Или Бастет се е спуснала от скалите.
Пламен. На Шрьодингер. Шрьодер е…
Яница. Знам, знам! Само се бъзикам. Утре като излезем, ще си купим целувки от сладкарницата през две преки. Приядоха ми се.
Двамата излизат. Зазвучава песен. Танц на нестинарките.
Тъпче тревите конят с копита.
Пита – не пита, вода – напита.
Гривата – в пяна, вода – мълчана.
Момини устни – къпини вкусни...
Целият текст: https://otkrovenia.com/bg/stihove/byala-yana
/Завеса/
Пиесата участва в конкурса "Зелената котка"2024 на Държавен драматичен театър - Търговище и не спечели награда.
© Мария Димитрова All rights reserved.