Представителят на филмовата компания се подсмихна, развеселен от реакцията на Лора. Студентката се бе ококорила и размахваше високо юмрука си в знак на задоволство от постигнатия успех.

  – Ама наистина ли съм одобрена?

  – Да, получавате малка роля в една от сериите на шестия сезон на „Подземен свят”.

  – Чудесно!

  – Заплащането е посочено в договора. – Мъжът побутна един лист към Лора, която секунди по-късно отвърна:

  – Да, да, съгласна съм.

  – Длъжен съм да ви информирам още сега, че ролята е специфична…тоест свързана е с изтърпяването на известни неудобства от ваша страна.

  Лора присви вежди, леко учудена. 

  – Да не би… голи сцени?

  – О, не, въпреки че ролята предполага подобно нещо. Сега ще ви обясня. Героинята ви се казва Марина и е проститутка. Тя попада в любовен триъгълник и си навлича гнева на опасни хора, които решават да й дадат урок. Един нает от тях престъпник я напада във входа на жилищната сграда, където живее, и й счупва крака с бейзболна бухалка. Тук е мястото да отбележа, че ще се наложи доста да викате, преструвайки се, че изпитвате жестока болка.

  Лора сви рамене.

  – Викането не е проблем, ще се справя. Така че…

  – Проблемът е в друго. По време на снимките трябва да сте в гипс и съответно ще се наложи да ходите с патерици.

  Лора се позачуди, после сви рамене и кимна.

  – Ще го преживея.   

  – Много извинявайте за причиненото неудобство.

  – Няма нищо.

***

  След първия ден от снимките уморената, но доволна от представянето си Лора се прибра с такси вкъщи. По принцип рядко си позволяваше да ползва таксита, но сега просто нямаше как. – две специално наети медицински сестри бяха гипсирали левия й крак в една от палатките край снимачната площадка. Тъкмо се канеше да се настани на фотьойла и да изгледа филма, който бе свалила от Интернет предната вечер, когато телефонът й звънна. Беше баба й.

  – Как минаха снимките, миличка?

  – Идеално. Мисля, че всички останаха доволни от актьорските ми умения.

  – Нещо ти е паднал гласът?

  – От викането е. Нали ти казах, че героинята ми я пребиват.

  – Да, да, каза ми. Яд ме е, че трябва да играеш проститутка, някак… срамно е.

  – Бабо, престани! Вече обсъдихме това.

  – Кога ще те гипсират?

  – Вече ме гипсираха.

  – Ау, а аз си мислех…

  – Какво да се прави, ще се наложи да ходя с патерици няколко дена.

  – Ама този гипс не го ли махнаха, когато завършиха снимките?

  – Не. Утре работата продължава.

  – Ох, колко неприятно. Мислех да те помоля да ми вземеш пенсията от пощата.

  – Защо не ми каза вчера?

  – Изобщо не предполагах… 

  – Добре, добре, бабо, ще я взема.

  – Сигурна ли си …

  – Не съм инвалид – промърмори недоволно Лора и затвори. От две години тя взимаше пенсията на баба си с пълномощно, защото възрастната жена страдаше от артрит и се придвижваше със скоростта на костенурка. Родителите й  бяха на гурбет в Испания, така че не можеха да помогнат в случая.

***

  Подрипвайки на патериците си в бавен ритъм, Лора се отправи към пощата, която се намираше на около петстотин метра от дома й. Не бе особено уверена в този начин на придвижване,  така че проявяваше предпазливост. Левият й крак бе гипсиран чак до средата на бедрото и натежаваше при всяко поклащане. Чувстваше се странно неловко, както никога преди. Просто мозъкът й все още не можеше да привикне към затормозяващата неизползваемост на крайника. Фактът, че пръстите й бяха на свобода дори засилваше усещането за неподвижност. 

  Когато приближи булеварда, пред очите й изникна сградата на пощата. Направо й призля от видяното. Опашката се виеше по външното стълбище. Чакащите, до един пенсионери, бяха най-малко петдесет.

  Лора се поколеба. По груби сметки трябваше да чака поне три часа. Понечи да се обърне и да се отправи към къщи, но тогава си даде сметка, че баба й се нуждае спешно от парите от пенсията. Ще не ще, щеше да чака.

  Стоящите най-отзад пенсионери я изгледаха с любопитство, после продължиха да обсъждат политиката. Лора се отпусна тежко върху патериците и заби поглед в земята. Нямаше къде да седне. Единствената пейка беше пред входа и на нея се бяха настанили най-грохналите старци.

  – Ти, момиче, за какво чакаш? – попита една бабичка с бяла капела.

  – За пенсията на баба ми.

  – Ами то… с този крак … поне да имаше къде да седнеш.

  – Няма проблеми. Не ми се седи.

  – За баба ти, казваш? Тя не може ли да дойде?

  – Не, страда от артрит и едвам крета с два бастуна

  – Абе я мини напред и си свърши работата! Няма да висиш тука права със счупен крак.

  – Не, не, неудобно ми е...

  – Не се притеснявай. Все пак хора сме. Аз също не съм добре, ама… както и да е. Да не говорим, че сигурно си с болки.

  – А, не, аз просто…

  Жената се провикна:

  – Хей, хора, тук има момиче със счупен крак. Да го пуснем да си свърши работата, да не се мъчи горкото.

  Пенсионерите се заоглеждаха, повечето закимаха.

  – Минавай напред! – подканиха я. Лора прехапа гузно устни, но реши да не се прави на светица. Възможността не бе за изпускане. 

  Направиха й път и тя се заизкачва тромаво по стълбите, усещайки десетки съчувствени погледи върху себе си. Десет минути по-късно вече куцукаше към дома на баба си, доволна че е взела пенсията и е избегнала ужасяващото киснене. Чувството за неудобство постепенно се стопяваше. Каза си наум: „Просто извадих малко късмет.”

***

  На следващия ден, след снимките, Лора се отби отново при баба си, за да й помогне в домашната работа.

  – Миличка, като те гледам с патерици, направо ми се къса сърцето. Въпреки че знам, че нищо ти няма. А и на всичкото отгоре се налага да ми помагаш.

  – За мен е удоволствие, бабче. Тия дни приключвам снимките и всичко ще е пак както преди.

  – Знаеш ли, Лора, вчера една моя приятелка е починала, докато е чакала на опашката за пенсии. По-късно през деня станало, ти вече се бе прибрала. Прилошало й на жената и … докато дойде линейка…

  – Така ли? Коя?

  – Едва ли я помниш. Тодора са казва. Все ходи с бели капели. Преди години често ми идваше на гости…

  – Много съжалявам.

  – Ама ти защо пребледня така? Господ ни прибира един по един нас дъртите, нормално е това. Хайде сега да сготвим една мусака, за да има какво да си вземеш.

  Лора сведе виновно глава. Идеше й да потъне вдън земя.

***

  Когато снимките приключиха, двете медицински сестри привикаха Лора и срязаха гипсовата превръзка. Лора чувстваше крака си леко схванат, но бързо успя да го раздвижи.

  Половин час по-късно си взе хонорара и се прибра. Беше я налегнала смазваща потиснатост – не можеше да спре да мисли за жената с бялата капела. Изпи две бири, но настроението й не се подобри. Излезе на балкона, за да глътне чист въздух. Когато мислите й се поочистиха от пелената на унинието, видя ръждясал винкел, подпрян на парапета. Майсторите, които правиха ремонти миналата година, бяха забравили да го изхвърлят. Взе винкела и го занесе в спалнята. От мазето изрови две дървени трупчета. Вече бе готова. Вярваше, че ще успее да се справи.

  Намести старателно трупчетата – едното малко над глезена на левия си крак, другото – под коляното. Замахна силно с винкела и го стовари върху прасеца си. Болката беше силна, но не и нетърпима. Замахна втори път, още по-мощно. Нищо. Костите й не се предаваха. Удари още няколко пъти, но резултатът бе нулев, като изключим факта, че кожата й леко се разрани.

  Стана и, накуцвайки леко, започна да се разхожда напред-назад. Настоятелни тревоги бушуваха в главата й.     

  Измъкна старото си тефтерче с телефони и от него извади номера на един свой стар съученик, славещ се с престъпните си наклонности и любовта си към твърдите наркотици. Набра номера.

  – Симо?

  – На телефона.

  – Искам да свършиш една работа. Плащам добре.

  – Кой се обажда?

  – Не мога да ти кажа.

  – Ами чао тогава.

  – Чакай! Ще ти обясня.

  – Слушам.

  – Учехме в едно и също училище, докато не те изгониха даскалите. Засичали сме се няколко пъти по купони, това е. Но знам какъв си и с какво се занимаваш

  – И?

  – Искам да свършиш една работа. Награда – 1000 лева. 

  – Целият съм в слух.

  – Тя се казва Лора, живее в блок 514, вход А. Искам да я пребиеш.

  – Че защо да го правя?

  – Ще ти платя, казах ти. Лесно ще е, не се тревожи.

  – Ами… не знам…

  – Казах ти, че знам какъв си. Не въртя номера, заклевам се. Просто искам да я пребиеш тази.

  – Защо?

  – Мразя я, затова.

  – Да не ти е забърсала гаджето?

  – Нещо такова.

  – Парите?

  – Ще ти ги пратя с куриерска фирма. Половината сега, другата половина като свършиш работата. Само ми кажи адреса си. И имейл, на който да изпратя нейна снимка.

   Симо й каза адреса и имейла си.

  – Добре, разбрахме се.

  – Казах ти къде живее. Блок 514, вход А. Утре към девет вечерта ще се прибере. Причакай я във входа.

  – Добре.

  – Искам да ползваш бухалка и да й счупиш крака, левия. Удари я в коляното или малко по-долу. Запомни, левия крак. Това е задължителното ми условие. Няма да я удряш другаде, ясно?

  – Странни условия.

  – Хайде да не влизаме в подробности, става ли?

  – Става. Парите ще пристигнат ли до утре?

  – Ще пристигнат. Нямаш проблеми. Държа на думата си.

  – Надявам се – каза Симо и затвори.

***

  На следващия ден Лора дълго се разхожда из квартала. Тръгна да се прибира в 8:45 часа и в 9 и няколко минути, без капка колебание в душата, но трепереща от страх, влезе във входа. Лампата не работеше. Мракът я обгърна в ледена прегръдка. Мержелеещ се силует изникна от нишата до пощенските кутии. Сякаш държеше нещо в ръката си.

  Не видя замахването но усети мощен удар в горната част на прасеца на левия крак. Зловещото изпращяване бе показателно – костната структура на пищяла й бе загубила целостта си.  

  Докато падаше, виейки, си помисли за жената с бялата капела и през изкривени от болка устни промълви:

  – Прости ми!