Иван  учеше счетоводство и беше нещастен. Не го искаше, но родителите му имаха фирма за счетоводни услуги и от него се очакваше да влезе в семейния бизнес. Като единствен син- просто нямаше избор.

 Баба му по майчина линия бе нежна душа. През годините, в които се грижеше за него тя събуди  интереса му към музиката и живописта. Той я обичаше много не само заради грижите и, но най- вече за това, че  го въведе в света на изкуството. Помагаше му в уроците, но разговорите им бяха безценни и за двамата.

 Внезапната и смърт го разтърси жестоко. Нямаше вече с кого да разговаря за интересите си и за всичко, което го вълнува. Тя беше най-близкият му човек и единственият, който го разбираше. Болезнено му липсваха разходките им сред природата, чудесните малки екскурзии до български градчете и селца.

 За него следването бе голяма досада, но успяваше да взима изпитите как да е и родителите му не придиряха. Напук на тази досадата, съдбата му предостави възможност за работата в книжарница. Да бъде сред книги му харесваше. Най- голямо удоволствие му доставяше да подрежда новите и да разглежда. От известно време вниманието му привлече един голям том, представящ велики художници, картините и историята им.  Беше  тежка книга с твърди корици и прекрасна обложка. Когато я разгледа, веднага поиска да си я купи, но цената беше твърде висока. Родителите му не биха дали и лев за такъв каприз. Реши, че ще я разглежда и чете в свободно от клиенти време. Винаги, когато имаше възможност я изваждаше на работния плот до касата и се отдаваше на удоволствието.

***

 Иванов, небезизвестен художник седеше на дълбокия фотьойл в ателието си и отпиваше от чашата с уиски. Беше изгасил осветлението и седеше в ухаещия на бои мрак- нервиран на ента степен. Последната му изложба отдавна бе забравена и други художници напористо заемаха пространството на градската галерия един след друг. Денем беснееше на липсата на вдъхновение и обвиняваше затова всички, които се изпречиха пред чувствителния му поглед на творец.

   Картините се харесваха и бе разпродал повечето и сега трудно приемаше празнината в ателието си. Липсваха му вдъхновение и теми. Просто не знаеше какво да рисува. Започваше нещо и след няколко часа с най- дебелата четка яростно замазваше всичко.

  Жена му се почуди какво да го прави, защото тази творческа дупка влияеше зле на семейната хармония.

 - Скъпи, какво ще кажеш да си вземеш малко творчески отпуск и да заминеш край морето? - осмели се плахо да го запита на закуска съпругата, наливайки внимателно кафето му.

 - Какво ще правя там - изрева гръмовно Иванов и бутна кафето.

 - Разходки - какво! Ще се разхождаш, ще събираш пейзажи и емоции!

 - Да бе, да полудея в някой умрял от скука хотел.

 - Няма да е така. Говорих с леля, ще те приеме в къщата и в Балчик. Там е прекрасно през есента пък и спокойно.

 Иванов остана изведнъж безмълвен, вгледа се в жена си така като че ли я виждаше за пръв път.

 - Знаеш ли, добре е да се махна – вече с нежно лиричен тон каза той, с което изненада не само жена си, но и гласните си струни.

 След три дни пристигна в прекрасната къща на леля Мария. Тя, очарована от госта  се постара да го посрещне подобаващо като използва целия арсенал на гостоприемството като изкуство. А той остана удивен от прекрасно подредения с много вкус дом. Имаше картини, гоблени, френски прозорец към малка, красива градина и старинна библиотека от орехово дърво.

 - Прекрасен дом - не се поскъпи да зарадва домакинята.

 - О, моля те, радвам се, че си при мен! -  каза лелята, сервирайки му кафето с прясно изпечения кейк.

 - Имаш прекрасна библиотека - поде Иванов.- Бих искал да я разгледам.

Мария стана, извади малко ключе и отвори орнаментираните остъклени врати на библиотеката.

Иванов занемя. За пръв път виждаше така подредени книги. Някак си съчетаваха цветовете на гръбчетата си. Дълго се взира запленен. Помисли си, че никога преди не е виждал такава красота.

 Остана при Мария още пет дни. Ходеше покрай морето, губеше се из ботаническата градина, гледаше птици, дървета, небето, но вечер заставаше задължително пред библиотеката. Всеки изминал ден се чувстваше различно, усещаше в душата му да се надигат вдъхновение и идеи. И изведнъж реши:

  - Мария, утре заминавам! Вдъхновението се завърна!

***

 Иван стоеше сам зад щанда. Беше така нареченото мъртво време. Управителят бе заминал по задачи, а колегата му излезе за обяд. Огледа се и веднага измъкна любимата си книга от рафта, където кротко си партнираше с другите книги от раздела.Разтвори я внимателно и се зачете в текста под картината, до която бе стигнал. Толкова се бе отнесъл, че не чу влизането на клиента. Вдигна глава едва, когато онзи се наведе над него. Поздрав и предисловия не последваха, дори когато Иван поздрави любезно.

 - Момче, искам да купя стотина книги, но всички да са само с твърди корици. От някои мога да взема и повече.

 Иван затвори смутено любимия си том и го премести настрани, използвайки това действие, за да осмисли чутото.

 - Искате стотина тома с твърди корици - попита отново, не скрил учудването си.

 - Да, какво неясно има - прогърмя гласа на непознатия, издаващ огромно нетърпение.

 - Добре, няма проблем, господине! Започвам да ги нося!

 Осмисляйки случващото се, Иван се зае да дърпа от рафтовете томовете. Носеше по десетина и ги поставяше върху плота до касата. Всеки път поглеждаше към странния мъж и търсеше одобрението в суровия му син поглед. А клиентът само кимаше и оглеждаше книгите. След малко до него застана колегата му и бързо схвана какво да прави.

 Клиентът стоеше, броеше томовете и посочваше от кои иска по две или три бройки.

Двете оправни момчета натрупаха бързо поисканото. После Ваньо застана на касата, а колегата прибираше книгите в кашони. Клиентът плати и помоли да му помогнат да отнесе всичко до колата.

 - Ей, пич! Бомбата гръмна яко. Този тип ни изкъпа в мляко. Шефът се кефи яко - израпира  колегата.

 - Дай, Шефе малко злато! - на свой ред продължи Иван.

***

 Иванов прибра колата в гаража, отвори вътрешната врата към ателието и примъкна багажа навътре. Заключи вратата и се захвана да свърши това, което си бе наумил. До два часа така подреди ателието, че да осигури пространство за новия проект- нещо различно,  непредставяно  досега.

 На сутринта отиде при дърводелеца и взе всичко, каквото му трябваше.

 - Е, Иванов за какво са ти тези дъски, обикновено аз ти правя рамкирането? -  с нескрито любопитство попита майстора.

 - Ще видиш, когато му дойде времето - пусна тънка усмивка художникът и побърза да се измъкне навън.

 И започна трескава работа. Достави всичко необходимо. Жена му веднага усети промяната у съпруга си, но знаеше, че е излишно да пита.

Цял месец работи като луд. С дървенията приключи бързо, но следваше трудното - да реди пъзела на бъдещата картина.

***

 А Ваньо от месец ходеше като попарен. Нямаше обяснение за случилото се. Мислеше за него като за някаква дяволия. Любимата му книга бе изчезнала безследно. Натрапващият спомен от онзи ден на големия удар с книгите, му пречеше да си спомни нещо конкретно за Нея. Спомняше си, че  на другия ден бе втора смяна, имаше много клиенти и нито миг спокойствие. Едва след още два дни се случи пролука, в която можеше да я разлисти, но установи, че просто я няма. Няколко дни търси като обезумял, но не я намери.

***

 По същото време Иванов изгуби съня си. Стоеше с часове в ателието, непрекъснато разместваше местата на цветовете и се отдалечаваше, за да види ефекта. И все не получаваше търсеното изображение. Но беше сигурен, че ще се получи и една нощ чудото стана. Ръцете му местеха елементите на пъзела и най – накрая те намериха местата си. Най- накрая бе сътворил своята първа картина от книги.

***

 Иван излезе в отпуск, за да се справи с поредната сесия. Още мислеше за любимата книга и не можеше да си прости изчезването и. Сякаш бе изгубил баба си отново. Но, нямаше какво да направи освен да се захване с ученето- досадно, но неизбежно.

Една нощ, след зубрене до никое време, заспа изтощен и в съня му се появи баба му. Почувства такава лекота и радост. Когато се събуди първата мисъл, която изплува в съзнанието бяха думи и :

 - Ще намериш книгата, моето момче!

  След дни разбра от приятел, че в градската галерия има нова изложба. Интересното в нея било картина, направена от книги.Толкова се беше намъчил с неприятната материя на изпита, че реши да посети изложбата веднага. Влезе в залата, обходи цялото пространство с поглед и я видя. Наистина беше голяма, странна картина, направена от книги. На пет рамкирани рафта книгите бяха така подредени, че като се отдалечиш виждаш един прекрасен, вълшебен пейзаж. Странният ефект се дължеше и на това, че книгите бяха различни по големина и придаваха един особен релеф. Иван наблюдаваше това чудно, книжно творение напълно изумен. И изведнъж я видя. В долния ляв ъгъл на картината стоеше неговата изгубена книга. Стоеше там прекрасно и в пълна хармония с другите.

 Напълно погълнат от удивлението си, Ваньо не усети приближаващия зад гърба му мъж.

 - Младежо, харесва ли ви картината?

Иван се обърна полека. Погледна мъжа право в очите и го позна. Това бе онзи особняк, който купи стоте книги.

 - Да, господин Иванов, харесва ми много, но найхаресвам тази книга -  и я посочи. Вълнението струеше от очите му.

 - Как се казваш, младежо? - попита усмихнат художникът.

 - Иван.

 - Иван, като мен! Тогава, тази книга е за теб!

 Иванов издърпа книгата от инсталацията, подаде я и каза:

 - Всъщност имам по подходяща за освободеното място.

 - Сигурен съм, господине и благодаря за подаръка.

Иван притисна книгата до гърдите си и бавно излезе. Така книгата завърши своето пътешествие до човека, който я искаше най- много.