Незабравимата детегледачка

Незабравимата детегледачка

Когато работиш в посолство договорът ти и правата ти са според законите на съответната страна. Посланикът ми обясни, че в неговата страна дори раждат още по полето, а и бременността не е болест и за това нямам нужда от 40 дни отпуск преди раждането. По тази причина, ми дадоха със зор само четири месеца след като родих сина си и хайде пак на работа. Спешно ми трябваше детегледачка за дъщеря ми на шест години и бебето на четири месеца.  След като две три детегледачки се отказаха сами след месец два по различни причини, се принудих да дам обява във вестник и по нея се появи нашата детегледачка Нада.

Отварям вратата и тя влиза. Доста по-едра и висока от мен на около 40 години. Сяда в хола и аз веднага забелязвам мазни лекета по полата ѝ. Не ще да от най-чистите, но се примирявам. От следващия ден Нада ще гледа децата ми докато съм в посолството. Тя се разкрива скоро като извънредно проста, но аз съм пълна с илюзии, че ще я науча на доста неща. Показвам ѝ посудата и уредите в кухнята и ѝ обяснявам как да направи пюре на бебето. Връщам се от работа на другия ден и тя ме посреща с думите: „Днес много се изнервѝх. Докато сварих картофи това канче пище, пище един час!“ „Ама това е млековарката, за това пищи“- отговарям ѝ аз. След ден два дъщеря ми, която вече е доста поотраснала, ми казва „Мамо, пък Нада ме нарече „лайно.“ „Не може да бъде, ти май си измисляш, защото не я харесваш“ - казвам аз. „О, не“, –  настоява дъщеря ми – „тя и с шишето на бебето ме чука по главата.“ Изясняваме се с Нада, че такива възпитателни методи в нашия дом са забранени. Тя се съгласява. Вече няма да удря дъщеря ми по главата и няма да целува бебето право по устата.

След няколко дни се прибирам и тя ми отваря врата облечена в моя рокля, гримирана и миришеща на моя парфюм. Гледам я онемяла. „Ми ти и без това не я носиш таа рокля. Май ти е дълга, а на мен ми е таман.“ -– констатира безцеремонно тя. “Я ми я дай на заем да е поноса.“ „Добре, подарявам ти я.“ – капитулирам аз при мисълта да я нося след нея.

„Аз всеки ден разхождам децата ей при ония блокове.“ oбяснява ми тя. „Защо не в градинката с детската площадка?“ – питам аз. „Ми тия блокова са на военните, а те са с много хубави заплати. Може пък някой да ме хареса. Ама то като бутам таа количка хората мислят, че децата са мои. Ех, как немам късмет да се оженя за военен!“ – пъшка Нада.

Няколко седмици след като взехме Нада на работа у нас, започнаха да ни остават в ръцете дръжките на вратите. Оказа се, че тя затваря и отваря само с дърпане и трясък и никога не натиска дръжката. Вечер пък, след изморителен ден с преводи, аз мия пода на кухнята, който е целия в мармалад и те са газили по него.

Вече е лято и е много горещо. Мъжът ми се връща от работа и решава да си вземе душ. Облича си после хавлията и забелязва, че е мокра. „Защо ми е мокра хавлията?“ – пита учуден. „Нада се къпа.“ – отговаря дъщеря ни. „Защо с моята хавлия се е изтрила“- ядосва се мъжът ми. „Тя винаги се трие с твоята хавлия, на мама ѝ е малка.“ – обяснява търпеливо детето.  На другия ден водим с Нада разговор за хигиената и личните вещи. „Ми к'во като се трия с неговата хавлия, нали съм чиста, къпана?“– не отстъпва от позицията си нашата бейбиситерка.

Тя не работи дълго при нас. Разделихме се набързо когато забелязах, че ми рови из гардероба и краде разни дреболии... За някои от тях и до днес ме е яд, защото бяха мили спомени от родителите ми.

Сега се питам как съм могла да пусна чужд човек в дома си и да ѝ поверя най-скъпото което имам, децата си. Млада съм била, неопитна и доверчива, отговарям си сама.

За кратко беше са нас Нада, но всички я запомнихме. Големи щети все пак нямаше.

А дали успя да се омъжи за военен така и не разбрахме.