Возихме се на онзи влак без осветление. Само думите ни свързваха, като съединителна тъкан, преди да пропаднат между релсите,  и да бъдат сгазени от желязната преса на колелата.
Капсулирани в тъмнината разговаряхме без да се чуваме. На различни езици.  Имаше нещо за мен, не го харесах въпреки липсата на светлина. Не беше моят цвят.

  Въображението ти превъзбудено от фантазии искаше да ме съблече до протонна голота без да осъзнава на коя

индивидуалност принадлежи. Беше се отделил от тялото си и преживяваше небивали метаморфози от всякакъв род, пол и други катарзисини обрати.
  Блусът, който съзнанието ни танцуваше за последно,  не утеши никой от нас, стана още по тъмно и невидимо.  Тропащите по земята предмети, изпаднали от изтърваната ми чанта с влудяваща пулсация разтанцуваха глада на настървените в очакване халюцинации...  
Тогава дойде моята спирка, нахлу светлина и аз се изгубих в навалицата от другата страна на стъклото.