Ни камъче, ни зрънце, ни въгленче

Преди години живяла бедна вдовица в къща с продънено покривче и напукан под. Имала един син, една черна овчица и една скътана парица.

Преди да умре, мъжът ù поръчал синът им Манасий да изучи занаят,  да стане милостив човек.

Майката решила да прати момчето при  златаря Мавро, да се  научи да излива пръстени и обеци за царския двор. Манасий чиракувал ден-два, но му омръзнало и хукнал към полето. От майка си поискал  да му купи писан кавал, за да поведе овцата да хрупа зелена тревица. Със свито, от бедността, сърце, майката разменила на пазара монетата за кавал, за да зарадва момчето си.

- Ще ти се отблагодаря, майко. - обещал Манасий и повел овцата към гората.

 Но що да види там,  огнени езици  ближели земята и дърветатата. Глупавата  овца  помислила, че  пламъците са   трева,  оцветена  в червено-оранжево. Навлязла навътре и изгоряла.

Манасий се завайкал безпомощно,  нямал очи да се върне при майка си без овцата.  Седнал на камъче покрай пращящите дървета  и заплакал. В пожара  горели мечтите му и благодарността му. Отнякъде чул  пищене. Заоглеждал се. Змия  се опитвала да се измъкне  от пламъците. Тя му се примолила по човешки:

 - Момче, протегни кавалчето си,  да  се измъкна. Мъж и деца имам, няма кой да наглежда гнездото ни...

Манасий не бил злоблив, милостив бил към живите твари. Протегнал  кавала и изтеглил змията от пламъците. Дървото на кавала се овъглило, шарките поизбледнели, което още повече натъжило момчето. Змията благодарила и изчезнала.  Скоро се върнала. И изплюла  до краката  на момчето  черно нещо – ни камъче, ни зрънце, ни въгленче. Благодарност му е името.

- Върви си! В някоя от дупките на  пода на къщичката пусни  това черното. Ще се роди дърво. Луната като се запълни, на три пъти дървото ще роди плод. Щом береш веднъж, то пак ще пониква. Пази го от лоши очи, че ще изсъхне. Прави добро, без да искаш нищо в замяна. - казала змията и изчезнала отново.

Стъмнило се. Момчето се върнало у дома си с наведена глава, заради  загубата на овцата и кавала. Майката дума не изрекла, само прегърнала сина си. Радвала се, че той е останал жив. Докато  Манасий  показал  подаръка на змията, черното камъче скокнало от ръцете му, паднало в една от дупките на пода. Тъмно било, не видели къде се търкулнало. Легнали гладни, без млечна попара. На сутринта намерили, по средата на стаята, ниско дърво. Корените му  порели пода. По клонките му трептели сребърни  монетки, вместо листенца. Майката и  момчето, невярващи на чудото, решили, че щом оберат дървото, няма да казват на никого, за да не им завидят.

Купили си нови дрехи и бяла овца, поправили покривчето, постелили пода с черги, за да скрият дупките. Но  очите на съседите никога не остават затворени. Разбрали за дървото и разнесли мълвата, че вдовицата и синът ù са забогатели  с полагаеми на царя пари. Защото всичко, което се роди в царска земя, отива в хазната и малка част остава за селяните...

Алчен бил владетелят.  Един  ден той повикал майката и момчето. Разпитал ги  как са се замогнали и щом научил за дървото, заповядал  на слугите си да  го изкоренят от бедната къща и да го посадят в  градината пред палата му, за да се пълни ежедневно хазната му.

Царските градинари  посадили дървото, както им било заповядано. Поливали го, обгрижвали го като дете, но то всеки ден изсъхвало, не давало вече плод. Царят, разсърден, извикал отново Манасий, за да му върне сухото дърво.

- Сух ти бил късметът! Твой си е,  в печката на цепенички ще изгори. - казал царят, подавайки дървото.

Манасий си прибрал вкъщи дървото. Щом прекрачил портичката  на бащиния дом, дървото живнало и  отново на следващото пълнолуние дало плод - жълти парички. Манасий изучил занаят, станал майстор.

На третото пълнолуние дървото родило златна ябълка. Щом я срязали, от нея излязло  синеоко момиче, с   дълги руси плитки, омотани на тила като  златни венчета. То се засмяло весело и повело Манасий към черквата, да ги венчаят.  Със снахица и синовна дума Манасий се отблагодарил на майка си... спазил волята на баща си. А плодовете  на дървото още хранят Манасиевия род.