Никога не казвай "Никога "( I част)

В детството не съм пазил никога добри спомени за Дядо Коледа, Дед Мороз или Санта Клаус, наречете го както искате... Сантименталният старец не влизаше през комина в гостната, не оставяше и подаръци в ботушчето ми, закачено на прозореца в нея. Споменът ми е за мама, налапала цигара да кръстосва между съдовете в тясната кухничка, мърмореща и вечно нехаеща къде ще падне пепелта й. Не умееше да готви, но бе старателна в създаването на безпорядък, който костваше нерви и време. От този ден помня и баща ми, подпийнал в гостилницата да сипе похвали за гозбите на благоверната си. Отминавах това с безразличие, докато кроткия разговор не преминаваше в пиянска разправия и размяна на плесници. Побягвах в стаята си, залепвах нос на стъклото, за да видя как хорските родители се прибираха уморени, но щастливи и натоварени с пълни мрежи и подаръци за малчуганите. Намразих празникът след смъртта на подопечните ми в пансиона за сираци, а и в школата за инспектори, където се утешавах с книги, вместо с дружеска вечеря на приятели и колеги. Самотата се превърна за мен в средство за препитаване и хоби, от която не успяха да ме отвлекат и краткотрайните връзки с жени. Самотията и днес, на Коледа, е второто ми Аз, когато дори уличните лампи в лапавицата мигат милостиво и някак празнично. Измокрен до кости, бързах да се прибера у дома, да сменя дрехите и да седна отегчен пред телевизора за поредната самотна празнична вечер. Коледна пуйка, разбира се, липсваше, но пилешките бутчета от кварталната месарница щяха да изиграят съществена роля в менюто ми. Отключих тежката външна врата, щракнах осветлението в коридора и се прокраднах в кухнята, за да ги поставя на масата. От шлифера ми капеше вода, мокрите обуща издайнически скърцаха по сухия паркет. "Ще трябва да избърша после - помислих с досада - никой друг не ще го направи, макар че е Коледа... " Върнах се да го окача на мястото му, когато първо се позвъни, а после настойчиво започна да се тропа. "На кого ли съм притрябвал днес?"- промърморих на глас и доближих вратата, за да погледна през шпионката. Отвън се клатушкаше мъж в униформа на пощенски куриер с пратка в едната ръка и друга, с която се опитваше да счупи масивната врата. Усетил погледа ми, по-силно заудря по нея, чакайки всеки момент да се разцепи и сгромоляса в краката му. Побързах да отворя, учуден от нелепото и користно желание на юначагата да разбие чужда собственост. На две педи от лицето му забелязах разширените зеници от кокаина и долових мирис на евтино уиски. "Отличен коктейл - алкохол и наркотици, ей на това - здраве му кажи! "- помислих, но на глас учтиво попитах:

-Търсите ли някого?

-Вас търся, имате пратка с наложен платеж - смутолеви служителят и ми тикна бланката в ръката.

-Не чакам нищо! - отвърнах троснато и се опитах да си дръпна ръката. - Никога не получавам колети, дори по Коледа!

Карираната униформа отсреща сгърчи лице в гримаса и процеди заплашително през зъби:

-Подпиши тук, вземи го и се пръждосвай по дяволите!

-Ето парите, добре, не искам рестото! - подписах и хвърлих банкнота, която той сръчно улови и мушна в джоба си. После самодоволно въздъхна, дръпна фуражката си назад и затръшна вратата. Останах в недоумение на прага, държейки любопитния пакет, изпратен от неизвестен двойник на Дядо Коледа.

Изгарях от нетърпение да проверя какво съдържа тайнственият колет и побързах към кухнята, където полуразмразените бутчета чакаха някой друг надежден готвач. Бутнах ги настрани и с ножа за хартия, който открих на полицата, разрязах канапа и мократа зелена хартия. Отдолу се показа грозно изрисувана дървена кутия с непознат фамилен знак и метална закопчалка. Обърнах я рязко на масата и в дланите ми се търкули дървена руска матрьошка. "Ха, да видим колко са вътре!"- казах си наум и полека започнах да разглобявам куклите. В четвъртата дълъг червеникав косъм бе умело прикрепен към листче с презумпция, стъкмена от вестникарски букви: "За да спасиш овцете, трябва да уловиш вълка. "