Mar 11, 2016, 11:20 PM

Никога не се казва никога 

  Prose » Narratives
652 1 1
3 мин reading

Каква красота, помисли си Васил, гледайки морето и гърдите му се изпълниха с въздух от дълбоката въздишка. Издиша бавно, сякаш искаше с въздуха да излезе и мъката, която се беше загнездила в сърцето. Никога нямаше да е щастлив. Знаеше, че щастието е  относително нещо в основата на което стои вътрешния мир, а той го нямаше. Сънят му беше накъсан и неспокоен, често го будеха кошмари. Запали нова цигара от догорелия фас, стисна я здраво между пожълтелите си от никотина пръсти и се усмихна. Двете му деца се гонеха нагазили във водата, а вълните носеха смеха им навътре в морето. Винаги, когато ги погледнеше сърцето му се свиваше, мислите му трескаво  го връщаха там, в онова  румънско село, в малката кирпичената къща, в която смях и детски глъч никога не стихваха. Какво ли правеха шестте му деца, как ли живееха без него? Боже, погледна той към небето-дано са живи и здрави,стисна още по-силно цигарата и се опита да спре сълзите.Нямаше да забрави вечерта на раздялата им.Сърцето му се късаше на парчета,душата го болеше и усещаше тази болка физически.Прегръщаше ги знаейки,че никога,никога повече няма да ги види.Няма по-голяма мъка от тази да се разделяш с децата си завинаги..Как да забрави погледа на жена си-пронизващ и молещ,благославящ и разбиращ.Силна и горда жена,сякаш името и Велика беше измислено точно за нея.Изминали бяха почти двадесет години от тогава,но помнеше с точност всеки детайл от тази сърцераздирателна картина.Не помнеше само как удари онзи румънски жандарм ,ума му сам беше изтрил този спомен и едно бяло петно прикриваше убийството.Така живееше по-лесно,чувството за вина рядко го измъчваше.Полицаят сам си го търсеше-за него българите бяха хора втора ръка.А и не искаше да го убива,просто трябваше да се защити.Налагаше се да бяга,да се спасява,сутринта румънската жандармерия щеше да го търси,чакаше го смърт.Обичам те,пази се и никога не ни забравяй"-през сълзи го изпрати Велика.И ето го сега вече двадесет години живее в България.Самотата го принуди да си намери другар-добра жена,домакиня,създаде му дом и уют,но той нито за миг не забрави другото,изоставеното по принуда семейство.
-Хайде деца,прибираме се-подвикна той на малчуганите и те доволно заприпкаха мокри покрай него.Ако сте послушни утре ще ви вземем на сватбата на кака ви Ани.

 -Ураа-зачуруликаха радостно мъниците и се хванаха за ръцете на баща си.Нагласени с най-новите си дрехи Васил и неговото семейство пристигнаха на сватбата.Залата беше голяма и пълна с хора,половината от които непознати.Масите бяха наредени на два реда по дължина.Васил се огледа и забеляза свободни места до млад симпатичен мъж.
-Може ли да седнем до теб?-потупа той момчето по рамото.
-Разбира се,заповядайте-широката усмивка откри наредени като бисери зъби-казвам се Георги-продължи то и подаде дружески ръка-миналият месец се преселихме тук от село Имишинлии,близо до Кюстенджа  с майка ми и петте ми братя и сестри.Само да знаете каква върволица от каруци беше,едва не измръзнахме в студа,но се върнахме в майка България-гордо изпъчи гърди.
Краката на Васил се подкосиха,земята започна да се върти с бясна скорост и той се подпря на масата за да не падне.Това е неговият Георги,боже, това не можеше да е истина.Сълзите бликаха от очите му,думите бяха заседнали на гърлото .Плачеше от щастие.

-Сине-прегърна той момчето и зарида на глас.

Само ако знаеше..само ако знаеше,че един ден близките му щяха да се върнат в родината  Никога нямаше да каже Никога...

© Доника Стоянова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря на анонимно оценилият ме!Това е най-безкористният жест в този сайт,да дадеш анонимно висока оценка без да очакваш в замяна същото.
Random works
: ??:??