Jul 13, 2008, 5:16 PM

Никотин, катрани и малко живот 

  Prose » Narratives
1177 0 6
3 мин reading
Стъпила съм в локвичка или по-скоро тя се е приплъзнала под мен - не помня какво точно се случи, но знам че сега съм неделима част от следобедният порой. Във въздуха пред мен, над мен и най-вече в мен се разлива свежият аромат на чист, неподправен озон.

Нямаше смисъл да тръгвам - живея далеч и така или иначе щях да се намокря, а и нищо не може да се сравни с хладните кристалчета вода плъзгащи се по настръхналата ми кожа. И докато блажено вдишвам живот, никотин и катрани малка, дъждовна капка се спуска по малко, зелено листо, което само по себе е също една неделима част от цяло, в частност столетното дърво, под което седя. Капката се проточва леко и пада. Издишвам. Кап...Всичко замря.

Сега се нося (мисля, че летя) над слънчеви полета, безкрайни полета със слънчогледи - красиви са, ужасно красиви и ми се струва, че ме проследяват с "поглед". Неохотно поглеждам зад себе си и виждам, че след мен, носени от вятъра, са дъждовните облаци минали през града ми, но все още са далече. Дали ще ме настигнат? Обръщам се, вече под мен има гори... гъсти, дъхави гори, които следват формата и извивките на хълмовете под тях. Внезапно усещам топла вълна, която ме понася още по-надалеч и още по-нависоко... Приятно е, даже много, унася ме като опиум и кара мозъка ми да изпраща непознати досега импулси. Притварям очи - само за миг и след още миг съм на ново място - прилича на булевард, всъщност си Е булевард.

- ГОСПОДИ!!! - Без малко да ме блъсне! И докато изрека това наум пред мен се зададе още една кола и мина през мен сякаш... Сякаш съм призрак. Нещо изпляска пред мен и ме стресна ужасно много - гълъб - едва успях да го проследя и докато вдигах очи нагоре, погледа ми се спря върху една тераса на блока срещу мен. На терасата на шестият етаж стоеше момче, прелестно създание загледало се в нищото. Изглеждаше толкова тъжен и толкова потънал в себе си, че се чух да възкликвам тихичко на глас: "Колко божествено красив си в самотата си!". Изведнъж времето и пространството просто спряха да се случват. За миг помислих, че си го въобразявам, но след още миг осъзнах, че го е направил той. Толкова е бил отегчен от жегата на летния следобед, от всички шумни автомобили под него и всичката суета на крачещите по напеклите се тротоари хора, че просто е спрял времето (едва ли осъзнава, че това не се случва само в съзнанието му). Разбирам го. Усещам болезнената празнотата в него, както усещам тази във мен...

Кап... Той вдигна очи нагоре, леко стреснат от почти насилственото изтръгване от мислите му. Кап, кап, кап - моят купесто-дъждовен ескорт беше пристигнал най-накрая, макар и с малко закъснение. Почти видях как лека усмивка се плъзна по устните на момчето (сигурна съм, че му харесва мисълта за прохладният дъжд). Изведнъж той живна, обърна се бързо и се скри в апартамента. Мога да заложа главата си, че сега се приготвя да излезе.

Пет минути по-късно го видях как крачи бързо и нямах търпение да видя, къде ще отиде. Прекоси безброй малки улички и пътечки, мина покрай няколко блока и няколко къщи и изведнъж спря пред малко магазинче, купи си ледено студена бира и с все така бързи крачки продължи по пътя си докато не стигна до алея в парка. Сега вървеше по-бавно, сякаш да се наслади на всичко около себе си, най-вече на липсата на хора и лекичкото шумолене на вятъра в листата на дърветата около него... Спря се. Намираше се по средата на каменно стълбище, оградено от високи дървета и храсти. Вече валеше по-силно, но той бе скрит под ярко зелените корони на дърветата, вслушваше се в песента на капките дъжд, които леко потракваха по листата и се усмихваше. Беше приказен - усмихваше се и отпиваше от бирата си. Седнах до него за миг и само за миг затворих очи за да го усетя истински... Кап, кап кап...

Потреперих - стресната от иззвъняването на телефона си. Отворих очи - седнала на мократа пейка в парка и нервно затършувах в чантата си за да открия досадния телефон. "Едно ново съобщение" - което гласеше: "Миличка, навън съм и тук вали много хубаво... Харесвам дъжда - напомня ми за теб... Обичам те.". "Кап..." И аз те обичам миличък" - прошепнах с усмивка и бавничко, с наслада, вдишах никотин, катрани и живот.


© Гергана Цветкова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Много ми хареса Чак ми се прииска да завали
  • мога да позная себе си и някой други в Лирическия. Всичко е отвартително, само Едно нещо е важно но сега съм леко поркан и не мога да се сетя кво беше. Бе да се живее и да се мре - това е номера, всичко друго е Илиюзия.
  • Whatever... Вместо да кажеш: браво, хубаво е или пък да си замълчиш... Знаеш ли как прозвуча - все едно съм някакъв охлюв дето нищо не може да напише сам, ми мерси.
  • Хм... аз не говорих за себе си. Аз проза не пиша. Може би "Поздрави Пух от мен." ще те подсети за кого става въпрос. А може би не. Whatever
  • Интересен начин да се опиташ да похвалиш себе си и да изкараш другия непохватен. Странно как все "ти си" над другите... Мдааам, а Pooh - щом толкова много държиш на него можеш поне едно здрасти да му кажеш, не мислиш ли? Декс напомняш ми за мида (от ония речните) - така си се вглъбил в направеният от самият теб свят, че неистово отричаш отвън да съществува нещо или някой освен теб. Ехооо - огледай се и разбери най-накрая, че нито си най-великият нито някога ще бъдеш, а навън има много неща, които трябва да видиш, усетиш и вкусиш, най-вече да почувстваш (в това отношение имаш много хляб да изядеш)...
  • Когато Фил Анселмо засвири на китара някой каза: "След толкова много години прекарани с един от най-добрите китаристи нямаше начин да не се научи и той да свири". Поздрави Пух от мен.
Random works
: ??:??