Тя беше в своята стая, потънала в тишина. Беше загасила лампата и седнала до прозореца, наслаждаваше се на гледката, която се разкриваше в омайната нощ. Беше от онези нощи, които сякаш разказват някаква приказка, които диктуват на сърцето отминала болка и всеки удар отеква в далечен спомен. Снегът валеше на парцали, а улиците бяха пусти в неделната вечер. Да, всички си бяха у дома, използваха този ден да прекарат време със семейството си, да си разкажат на кого какво му се е случило през изминалата седмица, да се полюбуват на тези откраднати моменти.
А колко е тъжно, когато в същото това време някой е сам, самотен, без да има с кого да обели и дума... само цигарата догаря в мрака и... тишина.
Така Мелиса беше потънала в размисли, отронваше по някоя сълза, отправена към миналото, отпиваше по глътка вино в чест на самотата и гледаше единствената звездица, която се подаваше в иначе потъналото в мрак небе.
Изведнъж се почука на вратата. Тя дори не обърна внимание, мислейки, че ù се причува ...