Когато изпрати на Ивайло първото писмо, толкова се изплаши от себе си, че тутакси го изтри от компютъра. То беше с нейните съболезнования. Ивайло не я познаваше, но ù отговори мило и учтиво. След срещата им обаче той ù отговори още само веднъж, за да ù каже: “Баща ми никога не е говорел за вас, значи не съществувате”. Това ли я амбицира да му доказва с писмата си колко важна беше връзката ù? Сякаш скочи в пропаст, чието дъно не се виждаше…
Сега, когато ги преписваше от латиница на кирилица, виждаше тези писма с други очи. Все още имаше чувството, че като ги публикува, сякаш скочи гола сред бодливите храсти на човешкото осъждане отново и отново. Ако трябваше да ги пише сега, щеше да го направя по-умело. С каква цел? Да получа отговор, може би? Утеха? Съчувствие?
В началото се страхуваше да слага обръщение. Не знаеше как да го нарече.
Всички писма, с изключение на първото, ги пазеше на компютъра си. Включително и черновите. Господи, колко много чернови, преди да се реши отново да му пише ...