Apr 25, 2012, 6:05 PM

Нож в джоба 

  Prose » Narratives
684 0 0
7 мин reading

София през летните нощи е магическа. Трафикът е намалял, повечето хора, които биха те гледали изпод вежди ако вървиш по улиците с биричка в ръка, отдавна са заспали и са останали само онези, които по-скоро биха ти чукнали "наздраве"; по улиците се чува пиянски смях, хора се чудят от къде да си набавят крайно нелегални вещества, или пък се чудят къде да ги употребят... Понятието "навън" е завладяно от младите, от лудите, от онези, които проклинат съня и искат да живеят до пълно изтощение. Ако има с кого да споделиш това усещане, то нищо друго не ти трябва. Това е абсолютната свобода, своеволното подчинение на мига, яхването му и изстискването му до краен предел. Ако се чудиш какво е да си млад, или пък случайно си забравил - това е вечерната лятна София.
Като се замисля, в Пловдив не е много по-различно, така че предполагам, че просто зависи с кого си решил да споделиш вечерта. Така или иначе, в една луда нощ събитията, които се навързват едно след друго като мъниста на огърлица, донякъде са извън обсега на контрола ти. Или поне онези, за които си струва да разкажеш...
Например, един път бяхме в Пловдив с трите ми най-свидни човека извън семейството, седяхме в парка, пиехме бира и се смеехме, потънали в абсолютно безвремие. Бяхме аз, Д., Л., и Н. Аз и Д. седяхме на земята, за да има място за двете момичета и багажа, когато един човек с куче се спря до нас. Заговорихме се с него, заразпитвахме го за кучето, с което се закачахме... и то изведнъж се изпика на гърба ми. Просто беше зад мен и в следващият момент усетих топлата струйка и вече беше прекалено късно. Ако това беше в обсега на контрола ми, със сигурност нямаше да избера да бъда опикан от някакво куче, но пък и нямаше да имам възможността на следващият ден да се посмея от сърце на случката.
Да, стават и такива неща. Първоначално седиш с опикан гръб и не можеш да повярваш на скапания си късмет, а в следващият стоиш гол и се заливаш от смях на собствената си иронична съдба.
Една вечер, преди не повече от два месеца, бях излязъл сам в търсене на музата. Точно бях свършил работа и бях прибрал голям бакшиш и реших да го употребя в търсене на моята тъй непостоянна муза. На работа ми бяха изпилили нервите до краен предел, като с някаква огромна пила, само че адски затъпена, за да може да е по-продължително стърженето в задната част на главата ми... Да не говорим, че за жена до себе си изобщо няма смисъл да споменавам. Помня преди време, когато имах щастливи връзки, че не ми е трябвало нищо друго, освен прегръдката на любимата. Предполагам, че този спомен все още ме кара да диря това тъй познато усещане, защото всяка логика ми подсказва, че да бъда сам в момента е зрялото и правилно решение.
Излязох от ресторанта, спрях на входа и запалих цигара. Всмуках дълбоко вечерният прохладен въздух и се почувствах щастлив, че съм жив. Бях прегазен от работа, краката ме боляха, бях изнервен и начумерен, кръста ме стягаше, но бях жив и тук, на гребена на вълната на момента... Погледнах нагоре към обсипаното със звезди небе, усмихнах се и отидох да си купя цигари и бира. След като получих желаното, започнах да позвънявам всичките ми познати един по един, но от всички получих единствено клетви, че ги събуждам. Погледнах часовникът и установих, че наистина е 2:30 - "Не ми плащат достатъчно...".
Тръгнах от Раковска към Попа, като по пътя пеех Beatles и подскачах, пиех бира и поздравявах откачалките, които все още се разхождаха из улиците - кои с бира в ръка, кои - с твърд алкохол. Завих надолу по Графа, защото там имаше един бар, където музата ми се мотаеше честичко. Реших, че ще е хубаво да я срещна, макар да не знаех защо.
Движех се по десният тротоар и се наслаждавах на огромната свобода, която изпитвах в този вълшебен момент. Бях почти сам, можех да направя каквото поискам, стига да го поискам... На отсрещният тротоар забелязах момче с гола глава, което беше паднало на колене, а пред него друг младеж, който, не знам защо, но страшно ми заприлича на Сид Вишъс, беше опрял пистолет в главата му. До него подскачаше момиче, дърпаше го за ръката и крещеше :
- Моля те, успокой се, моля те!
- Млъквай, курво! Ще ви очистя и двамата! - кресна момчето с пистолета в отговор и удари страхотен шамар на момичето.
Обзе ме лека паника, забързах крачка, а пулсът ми се ускори. Исках да забравя тази случка, това нещо, което ме разстрои до такава степен, че краката ми омекнаха. Изведнъж пустите улици загубиха чарът си. Нощта стана страшна, вместо привлекателна. Чувството, че съм сам стана тегоба, а голямата свобода се превърна в клетка, в която се намирахме само аз и психопатът с пистолета.
Стигнах до мястото, посегнах към дръжката и чух изстрел. Подскочих. Звуците замряха. Псетата спряха да лаят, пияниците млъкнаха, сигурно чудейки се какво ли е станало. А после - още един изстрел. Сърцето ми прескочи удар, тялото ми започна да трепери, а мозъкът ми свърза две и двеста и разбрах на какво съм станал свидетел преди малко, макар и лицето на извършителят да ми беше малко мъгляво в съзнанието - двойно убийство. Екзекуция направо.
Влязох в помещението, насочих се към бармана и с треперещ глас го помолих за бира. Даде ми я, аз му платих и, все още в шок, седнах на едно бар-плотче по средата на заведението. Музата ми я нямаше. Или си беше тръгнала, или не беше идвала изобщо. Беше пълно с хора, танцуващи хора, смеещи се хора, млади хора, моите хора. Но музата просто я нямаше. Сърцето ми все още беше свито, наистина много ме беше жал за момчето и момичето, но нямаше какво да направя. Ако се бях намесил, жертвите щяха да са три, а аз не бързах да ставам част от криминалната статистика.
Когато надигнах шишето за втори път, срещу мен се беше настанил някакъв тип. Гледаше ме с изцъклен, маниакален поглед и дишаше тежко. Знаех, че е той.
- Видя всичко, нали? - каза ми, без да променя изражението си по никакъв начин.
- Не знам за какво говориш. - отвърнах.
- Ставай - рече, след като ме беше погледал две-три секунди - Ставай и излизай. Не мога да те оставя.
И тогава го усетих. Дискретно опряният в ребрата ми пистолет, които щеше да ме прати във вечните ловни полета. Времето спря. Звуците изчезнаха. Хората сякаш замръзнаха, по средата на танците и разговорите, по средата на смеха си, по средата на поредната глътка. Трябваше да направя нещо. Знаех го, иначе бях пътник. Ако не излезех, тоя побъркан пендехо щеше да ми свети маслото направо по средата на цялата тълпа без да му мигне окото. Опитах се да се фокусирам, да накарам главата ми да помисли и да измисли нещо, което да ме изкара от тая ситуация. Всичките години на тренировка все на нещо е трябвало да ме научат. Не можех да се предам току-така, просто трябваше да накарам мозъкът ми да проработи. Всичко около мен се движеше много бавно. И тогава лицето на момчето срещу мен започна да се променя, до тогава, докато не се превърна в онзи тип, с когото беше в момента момичето, което обичах. Знаех много добре, че не е той наистина, но лицето му беше същото. И знаех, че това е трик на мозъкът ми, че само аз го виждам такъв, какъвто го виждах, но беше без значение.
Заля ме вълна адреналин и агресия. Времето продължи хода си, неизпитите глътки се изпиха, недовършените танци бяха подновени, наред със смеха, който кънтеше навсякъде около мен. Преглътнах и казах :
- Що не оставиш ютията тук - да те видя какъв си мъж без нея, а? - и зачаках. Отговорът идваше сякаш цяла вечност. Имаше два изхода от тази ситуация - единият идваше след броени секунди под формата на горещо олово в белият ми дроб, а другият...
- Хех! - възкликна, ухили ми се съвсем искрено и тръгна да оставя оръжието на плота.
Ръката му беше на милиметър от бара, когато усетих, че късметът ми отново ме върна в играта. Отново беше до мен, точно когато си мислех, че ме е изоставил. Направо усещах как вече е готов да пусне дръжката, когато забих ножа ми в китката му, чак до дръжката. Острието проби ръката му и се заби в плота със трясък и клатене. Той отвори уста, за да изкрещи, обаче аз го сграбчих за яката светкавично и забих юмрука си в устата му със адска злоба. Отдавна не бях изпитвал такова вълнение от насилието - млатих го докато не припадна. После избърсах ножа в дрехите му, огледах се и видях, че всички са вперили очи в мен.
Побягнах към изхода, а там се блъснах в музата ми. Тя беше почти толкова изненадана да ме види там в този час, колкото и аз - нея. Предложих ѝ ръката си, тя я прие и се стопихме в мрака на малките часове на София. Чувството на свобода беше обзело тялото ми, ума ми, сърцето ми. Бях жив.
Ако някога си се чудил какво е да си млад, или случайно си забравил - това е лятната вечерна София. Това е онова трепетно усещане, че улиците са твои, че хората до теб са поне толкова луди, колкото теб (ако не и повече), че не знаеш какво предстои да се случи, обаче си готов на всичко. Късметът изниква изпод най-странните камъни, а ако ли пък не... е - все пак имаш нож в джоба.

© Георги All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??