Нощ!
Нощ... Тъмнина... Страхът ме беше обсебил. Бях се сгушил в единия ъгъл на стаята и треперех. На вратата някой продължаваше да чука и шансът да се откаже и да си тръгне беше минимален. Ужасявах се от мисълта, че всеки момент може да разбие вратата. Докато изведнъж спря, ударите на сърцето ми учестиха. Тогава чух как стъклото на прозореца се счупи, разпиляха се стъкла по целия под... След миг видях тайнствения неканен гост. Беше жена! Осеяна в бяло, с ореол на главата. Красавица! Не бях виждал преди такава жена, сякаш Бог я беше пратил... Приближи се до мен, погледна ме с искрящо сините си очи, докосна с длан туптящото ми сърце, целуна ме по челото и каза: "Ти си Усмихнат, Успешен, Удивителен! Докажи го... И когато те го разберат, им кажи, че ти вече го знаеш, че си го разбрал преди тях." ...
И след този миг аз грабнах лист хартия и започнах да пиша за това, което ми мина първо през ума. Започнах да говоря за всичките онези неща, които нощта ми бе носела всеки път, щом пристигаше при мен.
И така, тази нощ разбрах едно, че за да пиша, не е необходимо да притежаваш нещо удивително, а да го казваш със сърцето си. И сега разбирам писателите и поетите защо е толкова трудно да ги разбереш? Защото са писали със сърцата си.
© Пацо Танчев All rights reserved.
браво 
