Не можеше да заспи. Поредната нощ, в която той беше сам. Поредната нощ, в която не можеше да мигне.
Тъмнината и тишината бяха единствената му компания. Беше объркан. Никога преди това не се беше чувствал по този начин. Не можеше да откъсне мислите си от нея. Те вилнееха из главата му като буря, невиждана до сега и помитаха всичко останало. Усети как очите му се пълнеха със сълзи. Опита да ги
задържи, но не успя, те се спускаха надолу по лицето му като две реки, които като, че ли нямаше да
пресъхнат никога. Затвори за миг очите си. Ето, тя пак стоеше пред него. Толкова красива, толкова
обаятелна и толкова нежна. Той стоеше и я гледаше, не можеше да и се нарадва. За него беше по - красива
и от горска фея, за него тя беше всичко. Той се приближи, прокара пръстите си през косите и, които блестяха със златист оттенък на фона на залязващото слънце, после я погали по лицето, това лице, което той никога нямаше да забрави, лицето, което изгаряше очите му. Тава лице беше жигосало съзнанието му и този белег нямаше никога да се заличи. Той обхвана с ръцете си финното й тяло, придърпа го до неговото, допря устни до нейните и тогава за него времето като, че ли спря. Забрави за всичките си проблеми и всичко изгуби значение, единствено тя беше важна, никой друг. Искаше му се този миг да продължи вечно, да бъде завинаги с нея, да и даде цялата си обич, коята се беше събирала в него толкова дълго. Беше най - щастливото момче на целия свят. Знаеше, че е намерил онова, което му липсваше и най - накрая беше спокоен. Чувстваше, че ще се разтопи от удоволствието. Усещаше как дишенето му се учестява и пулсът главоломно се покачва. Не чуваше нищо друго, освен биенето на сърцето, което той усещаше дори в главата си. Чувството бе неописумо. Изведнъж се стресна. Стресна се от тишината, която се бе пропила навсякъде. Отвори очи и разбра, че е било само спомен. Спомен, който не го оставяше на мира. Измъчваше го непрестанно. Не знаеше как да се отърве от него. Беше се загнездил в измъченото му съзнание и не искаше да си иде. Очите пак му се напълниха със сълзи, но този път и не се опита да ги спре. Знаеше, че беше безмислено. Усети силна болка в гърдите си, някаква странна болка, която той не беше изпитвал до сега. Беше толкова силна, че го накара да се свие. Очите му вече не само сълзяха, той плачеше. Плачеше като малко дете, на което са му отнели най - скъпото, което е имало. Беше безсилен. Искаше му се да не се беше раждал на този проклет свят. Колкото повече си мислеше за нея, толкова повече болката се усилваше, но той продължаваше да си мисли за нея, като че ли напук на чувството, което гореше в гърдите му. Искаше му се да заспи, за да я види пак, но не можеше. Гледаше затворената врата и тайничко се надяваше да се отвори и Тя да влезе през нея, да легне до него, да сложи глава на гърдите му, да чуе как бие сърцето му и да го успокои с нежния си гляс. Той се усмихна, но защо ли? Може би му се искаше да скрие тъгата и самотата зад тази усмивка. Но толкова ли беше лесно? Не искаше да повярва, че нея я няма, но това беше действителноста и той трябваше да я приеме. "Дано поне тя да е щастлива", си помисли той и пак се разплака. Не усети кога беше заспал, но на лицето му се четеше щастието, за кето той толкова беше мечтал...