Всичко, което усещам сега, е него. Идва всяка вечер. Гали косата ми. Усещам как дъхът му бавно слиза надолу. Ръцете му обхождат цялото ми тяло. Изтръпвам полужива, не зная какво ме убива. Свянът или онова чувство... "продължавай". Друго измерение. Друг свят. Все едно съм съблякла старото си Аз. Почти не се познавам. Усещам тежкото му тяло върху мен, боли, но ми харесва. Обожавам го. Ляга до мен и усещам ръката му върху ребрата ми. Дъхът му рисува по гърба ми най-различни картини, казва ми колко ме обича. Рисува нас двамата, на една поляна, гоним се и късаме цветя. Рисува ни сърдити, пак съм му се нацупила за глупости. Рисува ни как плачем и се смеем. Сложила съм си ръката на косата, а той я мирише. Казва, че е хубаво, обича да му мирише на мен. Сутринта става и дърпа завивката и пердето, така че слънчевите лъчи ме заслепяват. Изтягам се, грабвам възглавницата и го замервам. Смее се. Казва ми "кафето е готово". Измиваме се и излизаме на терасата така, както сме легнали, аз по потник и къси гащи, а той по боксерки. Рошава съм, само ластичката на ръката ми припомня, че косата ми някога е била вързана. Отмятам пречещия ми да виждам кичур и отпивам от кафето. Усмихвам се. Не е забравил как го обичам. Подава ми кутията с цигари, придружена с поглед "време е да спрем да пушим". С поглед му отговарям, че е време за друго, не съм си получила целувката за добро утро. Разбира какво му казвам... и ми отговаря. Стоим, пушим, седнали сме на терасата, краката ни са на перваза и посрещамe слънцето.

А то ни бе посрещнало отдавна.