20,00 – 21,00 часа

Апартаментът не е голям – две стаи, едната хол, другата явно спалня. Поканват ме в хола, слагат отпреде ми чашки за кафе – изрисувани, шарени. Откровен кич – както и цялата обстановка. Голяма секция с три реда книги с красиви обложки. Останалото – класика: врати за гардероб, за барче, остъклени рафтчета с чинийки и чаши на показ…

Обстановка от 80-те, която и днес много се харесва. Хем използваш шкафовете за домашни вещи, хем може да покажеш, че имаш книги в рамките на нормалните /поредици, хубави издания/, хем демонстрираш интересни неща, та да те питат отде си ги взел и да разказваш за пътуванията и връзките си…

Разговорът е спокоен – Витанов почти буквално повтаря написаното в протокола. Опитвам се да разбера нещо повече за Караджови – като хора, като комшии. Но и двамата с жената са лаконични. Като че не са живели повече от десет години врата срещу врата…

Тогава решавам да сменя темата, да ги поотпусна. Поглеждам книгите:

- Хубави книги… Предполагам, чели сте „Гераците“? В оригинал или преведена?

Те се споглеждат – все пак, произведението е известно, поне по име. И Витанов решава да не нарушава образа на възпитани и културни съвременни хора:

- А, преведена, преведена… За съжаление, езици не зная. Освен руския, ама и него на ниво „Ти иди, я доду“… - и се смее на познатата ми от училище шега…

Смея се и аз разбира се, а на езика ми е кацнал въпрос: „Като не знаеш що за творба е „Гераците“, защо я използваш? Кой ти каза, че героите се карат за пари и имоти?“…

- И аз я четох в превод – спокойно развивам тактиката си – Но дебела книга, бая дебела. Докато я прочета…

Витанова досипва още кафе:

- Ние повече на кино. Едно време ходехме редовно, после купувахме дискове, а сега Цецо тегли филми от интернет и пуска на телевизора…

Виждам го и него – голям телевизор, с бая дълъг диагонал. Отстрани мига флашка…

- Май сте си приготвили и филм – казвам и кимам към флашката…

- Ами обикновено след работа пускаме някой филм. И от новите, и класически…

- Така – всяка вечер?

- Почти. Много рядко минаваме без изкуство. Време за книги няма, така че…

- А в оня петък?

Витанов ме поглежда недоумяващо, после се сеща:

- О, да… Филм гледахме… Май беше… Да, да – „Умирай трудно“, последния. Стрелба, екшън, коли летят, гуми свистят… Ние не надуваме звука – Колев отдолу обича да пуска силно музиката, ние сме тихи, ама тая вечер може и да сме прекалили… Та затова сигурно не сме чули, ако отсреща е било по-шумно…

Да, и на мен ми е ясно. Но виж – това с „Гераците“…

Разговорът натам е необходим единствено, за да отклоня вниманието им от досегашното. Затова наблягам на ужасното убийство, разпитвам за останалите живущи във входа…

След което се сбогуваме. Но ги предупреждавам, че е възможно още да поговорим, та да не се чудят, ако звъннем…

Спускам се по стълбите и звънвам на вратата вляво. Отваря ми Милчев. Вътре кипи усилен труд. Обискът тече бързо. Върху масата в хола има кашон, а в него по всички правила са струпани някои вещи. В сами ъгъла е притисната картонена кутийка с разпознаваемия френски парфюм. Намерили са го…

Но, разбира се, обискът продължава сред потоци извинения. Ангелови мълчат. Дори мощната жена е затворила уста. Макар със сигурност да е имало заплахи за намесата на супер главния прокурор и кой знае какъв министър. Всеки нашенец има познати по върховете и в случай на зор се сеща как чрез братовчед си и посредством шурея му, ще стигне до сестрата на жена му, която е близка с Някой си…

Притварям очи – знак за Здравчев. Той – сред поток извинения – взема кашона, прилага протокола с все неохотно поставените подписи от Ангелови, тръгва. Ангелови са недоволни, но по всичко личи, че не усещат защо е това. Ясно им е, че всички са заподозрени, обаче не знаят дали и другаде има обиск, та затова мълчат. Оставяме Милчев при тях – с молба още час да изчакат… Всички разбираме, че това си е домашен арест, но се правим, че нищо особено не става…

21,00 – 22,00 часа

Влизам в спалнята на Караджови. Младият Караджов седи на леглото, Първанов и униформеният са застанали – единият до вратата, другият откъм прозореца към балкона…

След мен е Здравчев с кашона. Внимателно, с ръкавици, взема кутийката с парфюма и я показва:

- Познато ли ви е?

Онзи не трепва:

- Да, подарих го на майка ми… Или подобен… Не мога да твърдя, че е същия парфюм, но съм почти сигурен…

- Че само в града ви кой знае колко такива са продадени…

Караджов някак си насила се усмихва:

- Надали… От вашия град е купен. Исках да зарадвам майка ми, а тук, уж сме по-голям град, не намерих нищо особено. Та помолих колегата Караманчев, който беше командирован в началото на август при вас – за подкрепление, да ми се обади, ако види нещо…

Сещам се. През лятото при нас идват немалко колеги от вътрешността. За подкрепа през туристическия сезон. Ние сме на 50 километра от големите курорти, но и при нас има доста летовници. Както и „свободни занаятчии“. За които се налага да полагаме особени грижи…

Караманчев не помня, слаб допир имам с някои звена в управлението. Но, щом е тукашен кадър, няма да е трудно да го открием и разпитаме…

Здравчев излиза. А в коридора го чака Каменов, който тръгва заедно с Христосков към управлението. Трябва да се намери Караманчев, да се извикат някои специалисти, да се направи експертиза, да се документира откритото…

Или поне аз се надявам да е открито…

Не обичам да играя ва-банк, но в случая се налага. А и съм уверен в очакваното откритие…