"Тези цигари ще ме убият!" - помисли си Силвия докато вървеше към кварталното магазинче в тъмното. Не бе пушила от обяд след поредното обещание да ги спре, но след вечерята просто не издържа и без да се замисли скочи, грабна ключовете и хукна навън. Кашлицата раздираше гърдите и и тя започна да се задъхва, но не намали крачка. Не обичаше да е навън по тъмно,кварталът не бе от най-опасните, но понякога в близкия парк се събираха разни наркомани. И все пак жаждата за никотин бе по-силна от страхът и. На няколко метра от магазина, застанал до кофите за боклук, стоеше местният клошар и с един железен лост разбутваше боклуците вътре с надеждата да открие годна храна. В краката му лежеше едно от кучетата,които се въртяха около неговата барачка в парка. За съдбата му се носеха какви ли не слухове. Че хванал жена си с друг, застрелял ги и когато влязъл в затвора всички се отрекли от него. После той се пропил и разпродал всичко. Или че бил от много богато семейство, но се влюбил в неподходяща жена,оженили се, но тя избягала заедно с всичките семейни спестявания. Силвия не вярваше на никой от тези слухове, на нея просто и беше жал за човека. Много често му оставяше плик с храна закачена на дървото до контейнера. Никой не заслужава такава съдба. Усети, че той я проследи с поглед докато вървеше към магазина и тръпка на страх пропълзя по гърба ѝ. "Не му знаеш акъла, Силви." Успокои се, като видя, че пред магазина има човек. Един младеж стоеше и палеше цигара. Влезе и набързо купи така жадуваната кутия и се запъти обратно към дома си. По улицата вече нямаше никой и тя си пое спокойно дъх. Докато вървеше отвори цигарите си запали една. Пое жадно тютюневия дим и веднага се закашля. "Тези цигари ще ме убият." Навлезе в най-тъмния участък от пътя и забърза крачката си. Изведнъж, сякаш от нищото изскочи сянка. Някой запуши устата и с ръка. 

– Ако гъкнеш, съм те убил!! Стържещият глас достигна до скованият и от страх мозък и краката и омекнаха. Опита се да се откъсне от желязната хватка на нападателя ѝ, но той я стисна за шията. Тя се дърпаше неистово, успя да се извърти и позна младежът от магазина. Гледаше я с празен и безумен поглед. 
– Давай парите, мърло! – изсъка и. Стисна я още по-силно за шията. Момичето се вкопчи в ръката му. В ума си пищеше от ужас,но от от устните и излизаше само хриптене. Вече нямаше въздух в дробовете си. Задушаваше се. Усети, че потъва. Миг преди да изгуби съзнание, видя в тъмната нощ блясъка на метал. От някъде, като в сън, се чуваше кучешки лай. Силвия бавно отвори очи. В първия момент ѝ бе трудно да осъзнае къде се намира. Над главата и бяха надвесени клоните на дърветата, а до нея хлипаше някой. Мъжът от боклука. Клошарят бършеше с един парцал сълзите от очите си, а в едната ръка продължаваше и да стиска железния лост. До него бяха легнали две кучета и го гледаха с верен поглед. Той видя, че се размърда и скочи.

– Добре ли си, момиче?! Така се уплаших! И кучетата се уплашиха! Помислих,че той ще те убие! Силвия проследи погледа му и видя нападателя си, който лежеше с неестествено извит крак на няколко метра от нея. Успя само да му кимне с глава, че е добре и докато набираше 112 на телефона си помисли "Никога не съди книгата по корицата."