Алекс седна изтощен на дивана в лекарския кабинет. Погледна часовникът на телефона си. Беше малко след един часът. Зачуди се колко ли нощни смени трябваше да минат докато топката напрежение в стомаха му се замени от отегчителното чувство за рутина. Явно повече, отколкото той беше изкарал. Знаеше, че пациентът в пета стая е рисков. Дано не „зазлее“ тази нощ. Младият лекар се притесняваше, че реакцията му няма да е достатъчно адекватна, че няма да е достатъчно компетентен. Страх го беше да е причината за нечия смърт.  „Е, сигурно е нормално да се страхувам от това“ – помисли си Алекс. Стига толкова размисли. Той реши, че поне ще се опита да поспи. Легна на дивана и наметна леко чаршафът върху себе си. Не си направи трудът да изгаси осветлението. Сънят не идваше лесно. Все пак накрая умората взе превес в двубоят с притеснението и лекарят потъна в сън.

Събуди се на необичайно място. Намираше се в бяла стая. Не, не беше точно стая. Той не виждаше стените й. По-скоро усещаше, че е ограничено пространство. Алекс погледна надясно. До него, на бяла пейка в бялата стая седеше мъж. Беше възрастен, изглеждаше зле и погледът му беше уплашен. Човекът беше чисто гол. „Изглежда ми толкова познат!“ – помисли си Алекс. Момчето насили паметта си, но тя реши да не е услужлива в този момент. Алекс плахо протегна ръка към мъжът. Преди да го докосне, обаче, почувства странен полъх от другата страна. Беше остър, рязък и студен. Почти като убождане. Алекс погледна наляво. Там стоеше прав друг мъж. Беше висок и доста слаб. Беше облечен в черен костюм с бяла риза и черна вратовръзка. Възрастта му беше трудна за определяне. Може би не повече от 60 г.? Алекс вдигна поглед към лицето му. Изпито с изпъкнали скули. Много бледа кожа, тънка като пергамент. Видът му беше строг, но погледът силно отегчен. Сякаш идва по работа. Отегчително, тривиално задължение, което трябва да отметне. Лекарят почувства неясно чувство на страх. Дланите и ходилата му започнаха да се потят. Тогава мъжът в черно проговори.

„Добър ден. Дошъл съм за него“ – непознатият изрече тези думи тихо и отегчено, протягайки ръка по посока на голият мъж. Ръката на човека в черно беше изключително слаба и сбръчкана, ноктите на ръцете му бяха дълги и остри. „Отстъпи, за да го взема“ – продължи човека в черно. Алекс погледна към голият мъж от дясната му страна. Той гледаше към него с изражение на чист, неподправен ужас. Очите му срещнаха тези на доктора. Там се четеше молба. „ Не, моля те, не искам да отивам!“ – сякаш казваха те. Притеснението на лекаря нарастваше. Той чувстваше, че става нещо нередно. Дишането му се ускори. Той преглътна, макар гърлото му да беше сухо. „А-ами, той не иска да идва. В-вие ще трябва да.. изчакате“ – каза лекарят с треперещ глес към мъжът в черно. Черният човек погледна към лекарят и смръщи чело в погнуса. „Да изчакам?“ – каза той. „Да изчакам какво? Теб? Имаш ли бегла представа кой съм аз?! Мимолетното ти съществуване не е дори секунда в перспективата на вселената. Отпечатъкът ти върху космоса практически не съществува. Все едно никога не те е имало, ти си нищо. И ти, нищо, смееш да искаш от мен да изчакам? Аз, който не идвам само за хора и животни. А идвам за звезди! За цели галактики!“ – гласът му стана нисък, вибрираше в безброй тоналности, караше костите на доктора да омекнат.

„ Да чакам?“- устните му се изкривиха в зловеща гримаса. „При мен безкрайността идва да приключи и времето губи смисълът си. Аз взимам богове със същата лекота, с която и насекоми. А ти имаш наглостта да ми кажеш да изчакам?“

Алекс загуби способността да говори. Паниката беше несравнима с нищо, което беше изпитвал до сега. Страхът беше като стена. Безгранично висока, губеща се в облаците. Той я изкачваше с огромна скорост и страхът нарастваше непрестанно, причиняваше му физическа болка. Стигна до върхът на стената. Цялата му същност беше почти изтрита. Агонията на ужасът беше заместила Аз-ът му. Но когато погледна отвъд стената на страха, съзнанието му проблесна обратно. И когато се върна обратно и погледна над стената, осъзна, че страхът имаше лимит. И зад този лимит нямаше повече страх. Беше изчерпан. Отвъд имаше само тишина.

„Да, съжалявам, но ще ви помоля да изчакате!“ – заяви младият лекар с все още треперещ глас.

Устните на непознатият се разтеглиха в усмивка. Той килна глава назад и се разсмя искрено и чистосърдечно. „Тази вселенска шега никога няма да остарее! Вие, почти несъществуващи жалки същества, да можете да спрете мен! Е, все пак какво е съществуването без малко хумор? Ще се видим пак, малка прашинко. След малко. Поне по моите стандарти“ – каза непознатият. После небрежно махна с ръка.

Алекс се сепна и буквално подскочи на неудобния диван в лекарския кабинет. Какво ли го беше стреснало? Явно поредният кошмар. След час, той вече беше предал дежурството на дневната смяна и се запъти към автобусната спирка. След минути седеше в автобусът, сънливо подпрял глава на прозореца. На лицето му се появи усмивка. Чувстваше се развеселен, сякаш някой му беше казал шега, която само той можеше да разбере. Младият лекар тихо се разсмя под възмутените погледи на седящите до него пътници. „Що за странна вселена“ – помисли си Алекс.