НОЩТА  НА  “СВЕТИ  ВАЛЕНТИН”

          “Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича.... не ме обича.”

         “Знаех си, че не ме обича!” – помислих си, след като откъснах и последното листенце на маргаритката. Купих си я специално, за да разбера дали ме обича, че то иначе откъде да знам. Подозирах, че не ме обича, като не му виждам очите, нито денем, нито нощем, но трябваше да се уверя. Останах без любим точно за празника на влюбените. Утре е Св.Валентин, всички жени с любими, а аз - без такъв. Не че е кой знае каква трагедия за мен, защото аз любов в сърцето си имам чак в излишък, но като си нямам любим, ще пострада българската литература, че като нищо и световната ще усети липсата му. Защото нали съм поетеса, пък като си нямам любим да ме терзае, за какво да пиша, а? На поетите им е лесно – имат си музи. Като се изчерпи една, поогледат се наляво-надясно и хоп... друга им кацне на рамото или се изтегне в леглото им. Ако не в реалния свят, във виртулния ще отскочат и пак ще си намерят. Но това животно музата е само женско, как се размножава, така и не можах да си отговоря. Едно време Бог като го създавал хич и не помислил за поетесите, създал ги от сълзата на поета и не помислил за тяхното вдъхновение. Оставил само един Пегас. Ама като е само един – за кого по-напред. Докато чакаш на опашка и те напусне и талант и младост. Не всяка поетеса може да се дореди да го яхне в рамките на един живот.

          Затова си мисля, че може би Бог е предвиждал поетесите да се вдъхновяват от обикновени мъже. Че даже и от собствените. Ама защо не ми е пред очите да го питам аз, с какво ще те вдъхнови собствения мъж. Вдъхновява те, докато се впрегнете в брачния ярем. Преди Менделсоновия марш всяка бъдеща поетеса вижда около обекта на своята любов ореола на млад и красив светец, с излъчванено на Леонардо ди Каприо, застанал мъжествено на пиедестала на Аполон. Защото, то коя Клаудия Шифър и бъдеща Ана Ахматова ще се влюби в нещо по-малко от това!  После ореола му на млад и красив светец, който прилича на Леонардо ди Каприо, изчезва и тя вижда, че в него няма нищо нито лъвско, нито аполонско, нито пък някога ще я заведе на сватбено пътешестнвие на о. Капри и че това всъщност е най-обикновен българин Иван. Същият слиза бързо и с неудоволствие от пиедестала на Аполон, на който самата бъдеща Ахматова го е възкачила  и се втурва по житейския друм да печели пари за семейството, че дребните дечица дето е успял да сътвори докато е траяло взаимното вдъхновение ще умрат от глад и защото знае, че не се ли реализира като финансово успешна глава на семейството, взаимното вдъхновение ще се превърне във “взаимно съгласие” или в още по-лошия вариант -  “несходство в характерите”. А в съдиите, издръжките и чуждите квартири няма нищо поетично. Съпругата с нежна душа на поетеса през това време какво да прави, горката? Да пише поеми за тенджерите, оди за мръсните чинии и ризи на съпруга си, или  романси за пържените картофки и дъската за гладене?

          Имам много въпроси към Създателя на музите и поетесите, на които сигурно няма да получа отговор през това си съществуване, но по-лошото е, че аз останах без любим точно за празника. С решението на този въпрос трябва да се заема сега, защото иначе моят принос към Светивалентинската българска и световна поезия ще остане нулев. Мисля напрегнато  и решавам: щом децата могат да пишат писма на Дядо Коледа, защо аз да не мога да напиша писмо на Свети Валентин. Речено-сторено. Сядам и пиша:

          “Уважаеми Валентине /ако ще да си и Йорданов/,

          Пише ти една жена, която остана без любим точно за твоя празник. Затри се той, изчезна някъде и не се мярна повече. И не мисли, че не бях послушна. Бях. Перях, готвех, чистех, и малките му забежки прощавах и запоите с приятели, и футболните мачове, и непознаването на творчеството на Пърси Шели, и непознаването на древното индийско изкуство Кама Сутра, и прозаичните креватни засечки, и амнезията за рождените ми дни и липсата на романтика - всичко прощавах и пак изчезна и ме остави самотна точно на твоя празник. Знам, че ще се върне, че тя коя друга ще го търпи, като такива като него с лопата да ги ринеш, но точно за празника съм сама. Има ли жена на света, дето да заслужава такава съдба? Пък на всичкото отгоре съм и поетеса.  Как окото ми да изплаче поне една сълза, като няма за кого? Как перото ми да роди поне една строфа, като няма кой да го вдъхнови?

          Затова ти се моля като на Дядо Коледа – направи нещо! Погрижи се и за мен на твоя празник! Нека да изживея една незабравима нощ, пък аз като отплата, ти обещавам, че ще ти напиша най-хубавото стихотворение за нея.

          С най-голямо уважение към твоя Святост.

          Една самотна жена.”

          Написах това писмо и веднага го пуснах по електронната поща, че то не остана време.

*****

          “Днес на Земята е моят празник. Но има едно място, където празнуват и един колега – Трифон Зарезан. Там купона е най-голям и аз най-обичам там да обикалям, но нали трябва да прелетя над цялата Земя, че после да няма оплаквания пред Шефа. Първо ще си свърша работата, ще обиколя навсякъде, ще бракосъчетая тайно ония двойки, които имат нужда от тайнственост и привечер, точно в разгара на купона ще се присъединя към колегата Трифон.”

          Тези мисли се въртяха в главата на младия Свети Валентин, когато се събуди сутринта, после стана от леглото,  сложи ореола си, закачи крилете си, метна на гръб торбата, пълна със сърчица прободени със стрелички и полетя към Земята. Обикаля цял ден по нея, нагледа се и се наслуша на какви ли не истории, подари всичките сърчица и остави безброй въздишащи влюбени, загледани един друг очи в очи. Когато свърши работното му време, привечер ги остави сами с любовта им и се прибра в офиса си.

          Отвори си пощата, а там – писмо. Кой ли се беше се сетил да му пише точно днес, когато всички очакват той да ги посети. Прочете писмото. Точно сега ли трябваше да му се случи! Какво да я прави сега тази “самотна жена”? “Къде ли се е запилял нейният хубостник?!” Не може  да пренебрегне молбата й, току виж утре започнала да се вайка, ще стигне до ушите на Началството и той като нищо ще му резне от отпуската за служебна безотговорност. Но по това време вече май нищо не може да се направи. Сега ще отиде на купон, пък дано през това време, в главата му да се роди някоя идея.

          Когато прелетя над единствената столица в света, където празнуваха двамата светии едновременно, бързо се ориентира къде е най-големия купон по песента, която се носеше оттам - един мощен хор от мъжки гласове пееше юнашки “Градил Илия килия...”. Св. Валентин се озова бързо на самия купон.

          Трифон  се надигна трудно, с олюляваща походка стигна до него и го разцелува, като му буташе в ръката бутилка червено и се опитваше да му обясни колко много липсва на компанията. Състава на компанията беше многообразен. Присъстваха й обикновени простосмъртни юнаци, вярващи повече в Трифон, отколкото в самия него, но имаше и исторически личности, които бяха извадени от казаните на преизподнята и доведени тук не от друг, а от самия Луцифер. Той можеше да си позволи всичко – нали сам си беше господар на владението. Тук бяха Дон Жуан, Казанова, Отело и  няколко други персонажи от световната любовна история, продали приживе душите си на Луцифер. Св.Валентин се присъедини към компанията, но глътката не му вървеше. Беше угрижен, защото мислеше за писмото на оная “самотна жена” и нерешения й проблем. Към него се приближи с не много сигурна походка Луцифер и колегиално го попита защо е в такова скапано настроние. Светията му разказа. “Еееех, Рррромантико, ти на т’ва пррррроблем ли му викаш? Т’ва е дет...ска игррррич...ка за мен. Забавля...вай се спооооко, ще рррреша прррроблема ти, нали колегите са за т’ва, а ти си ми лююююбим колега, че нали твоите хорррра – влююююбените  - най-често бърррркат грррреха с лююююбовта.” – каза заеквайки и хълцайки световният изкусител и докато Светията се опита да го спре, Рогатия вече беше успял да се маскира, заемайки реквизита на Дон Жуан, който сладко спеше. Св.Валентин видя само една фигура, загърната с черен плащ да се изнася от прозореца.   

*****

          В очакване на отговора от Св. Валентин и уверена, че той ще вземе присърце проблема ми, се приготвих за непознатия, който вероятно ще ми бъде изпратен. Като няма кой, сама си купих червените рози, подредих масата подобаващо със свещници, свещи, кристал, шампанско и всички Светивалентински екстри, застлах спалнята с червени копринени чаршафи, накъсах листенца от червените рози и ги пръснах навсякъде, облякох си червената дълга секси рокля, разпуснах си дългите черни коси, включих сумрачно-червените лампи,  преговорих си Кама Сутра и зачаках. Не идва. Апартамента подреден като червено любовно гнездо, обещаващо страстна нощ, изпълнена с незабравими древноиндийски гимнастически рекорди,  нощта напредва, а той никакъв не се появява – нито от вратата, нито от прозореца. “Този Светия и той като всички мъже – за нищо не става”- реших аз и по някое време си отворих шампанското, пуснах си любимата “Рози, рози за теб, купих аз тази вечер...”  и си викам сама “Наздраве,  Трифоне” – като няма кой да ми купи нито една роза, нито поне да ми каже едно “Наздраве”.

          По едно време обаче виждам, че май се случва вълшебство. Защото вратата към терасата незнайно как се отваря и в стаята се появява някой. Висок субект, вероятно от мъжки пол, загърнат с черен плащ, с черна шапка и черно домино. Като се има пред вид, че живея на четвъртия етаж, откъм тересата си е едно рисково място за влизане, но пък романтично, нали. Непознатият в черно приближава, походката му е малко несигурна, но то на непознато място няма как да е другояче, изважда изпод наметалото една червена роза и китара, оставя розата в скута ми, застава пред мен на коляно и запява с обнадеждаващо мъжки глас “Рози, рози за теб...”. “Този Свети Валентин! Голям Романтик е!” – мисля аз. Когато свършва песента, непознатият, целувайки ми галантно ръка,  ми се представя: “Дон Жуан на Вашите услуги, сеньорита.” Мене вече нищо не може да ме учуди, защото съм претръпнала от мъжки чудатости и превъплащения и  го каня на масата, наливам шампанско, чашите звънят с кристален звън и ние развълнувано и почти влюбено ги пресушаваме. След още няколко чаши и галантни целувки на ръцете, чувствам, че май сме почели доста повече отколкото трябва Свети Трифон и не само сме се зарязали, ами съвсем сме се нарязали, но въпросният субект се сеща внезапно за вековната си слава и се опитва да продължи нощта според всички правила на Донжуанския  и Светивалентинския сценарии едновременно. Естествено - безуспешно.  Нищо ново под слънцето, и на това съм свикнала, завивам заспалия посред увертюрата към древноиндийските гимнастически рекорди субект да не изстине, завивам и себе си и омаломощена повече от виното, отколкото от увертюрата, заспивам до него.

          И така прекарваме нощта с моя неосъществен нов любим, както всяка нощ с моя изчезнал любим.  По някое време призори се пробуждам, дори забравила за съществуването му, размърдвам крайници със затворени очи и не щеш ли... кракът ми докосва нещо. Протягам го отново – нещото е много космато. Обръщам се леко, отварям око и виждам друго око вперено в мен. Ама червено. Изпищявам и като пружина с ужасени очи сядам в леглото и срещу мене като пужина сяда... Рогатия. Тогава хуквам и се скривам в банята. Когато успявам да дойда на себе си и да посмея да надникна в спалнята, от него вече няма и следа. Само вратата на терасата зее отворена. Излизам на терасата и виждам как във все още ранната сумрачна утрин по улицата се носи една фигура в черно, омотана с наниз от пране – дамски гащички и потници.

         “Май съм сънувала” – мисля аз недоумяващо. Оглеждам стаята. Двете чаши от вино ми се струват подозрителни, но и друг път ми се е случвало да пия сама от две чаши, след определен момент, защото така се чувствам по-малко сама. Лягам си отново, тъй като всичкото шампанско тежи в главата ми  и решавам поне да се наспя хубаво.

         От съня ме събужда звън на входната врата. Ставам с усилие и отивам да видя кой се е раззвънял по никое време, когато аз имам жизненоважна нужда от сън. Съседката от долния етаж. Гледа ме подозрително.

-         Да си имала гости снощи?

          Чувайки този  нетактичен въпрос, мозъкът ми опитва да се разсъни не много успешно. Напрягам се да си спомня, но онова, което се връща в спомените е толкова неправдоподобно, че явно е съновидение и затова отговорът ми е убедително категоричен:

-         Никакви гости. Откакто изчезна моят хубостник, никой не е прекрачвал прага ми.

          Съседката продължава да оглежда подозрително ефирната ми червена секси пижама индийски стил,

-         Странно... Изчезнало ми е прането, заедно с въжето... та си помислих...

          Думите й ми подействаха като изстрел в корема, с едно “Извинявай, не съм добре”, затръшнах вратата под носа й и хукнах към банята. Споменът за косматото рогато същество с червените очи, изхвърли от мен всичкото шампанско, заедно с мезетата.

          Сега имам друг проблем – обещаното на Св.Валентин стихотворение за прекараната нощ. Трябва да го изпълня, че ако догодина пак се наложи, да не ме е срам да му пиша. И докато висях пред белия лист и се чудех как да изсмуча вдъхновение от рогата и копитата на Рогатия, за да родя поне няколко строфи, ми се стори, че е по-лесно да ви разкажа моят злощастен опит за намиране на вдъхновение. Пък дано да не го прочете оня младок Валентин, че догодина и Рогатия няма да ми прати.