Няколко метра над земята. Там се намирах в момента. Краката ми висяха, а ръцете ми бяха подпрени на заобикалящия ме асфалт. Времето беше нетипично и в перфектно съответствие с константното ми настроение. Със сигурност имаше странични шумове, които биха развалили перфектното спокойствие, което ми предоставяше тази обстановка. Но така или иначе не можех да ги чуя.
Не бях глух. Поне не за всичко. Чувах само това, което си струваше и исках да чуя. Като например пищящия шум, който тишината предизвикваше.
Естествено, че не бях напълно сам. Бях с приятелката си, която обикаляше краткото разстояние от едната част до другата на покрива.
Изглеждаше като умопобъркана.
Всички казваха, че положението беше критично и не спираха да го показват. Аз бях открил критичността в друг аспект доста отдавна. Бяха ми нужни само няколко минути, прекарани във възмущение върху това да размишлявам над чуждото мнение, за да се притесня реално, че забравям своето собствено.
Тишината беше главния виновник затова. Гра ...