Някога, преди много години, в далечно кралство управлявал жесток владетел, тиранин. Кралят не бил добър. Често воювал с другите кралства, но дори и в мирно време, когато не пращал поданиците си в битка, се отнасял много зле с тях. Карал ги да работят от сутрин до вечер и същевременно с това почти нищо не им давал. Цялото злато, спечелено във войните, жълтиците и сребърните монети, всичко това кралят оставял за себе си. И всяка вечер в залата на двореца му имало пиршество, кое от кое по-богато украсено и с по-вкусни ястия. Но то било само и единствено за отбрани гости, близки до владетеля. А в това време народът тънел в нищета и бедност. Хората едва преживявали, било им много трудно.

      Един ден, обаче станало нещо, което променило всичко в кралството. Хората, както си вървели по улицата, а някои както си работели, изведнъж замръзнали на място. Всяка една дейност спряла, защото от площада на града се чувал силен и необичаен шум на тъпани. Скоро хората започнали да прииждат, следвайки звука, и се озовали на площада. Там се бил изправил един мъж – обикновен, човек от народа. Като видял, че се е насъбрала тълпа, той започнал да вика:

     - Скъпи съграждани, знам какво ви е, защото и аз съм като вас, един от вас съм. Тежко ви е, заради тиранията на нашия господар. Той има много, но го пази само за себе си – за угощения и пиршества. А на нас нищо не дава, едва живеем с малкото, което имаме. Мъчно е, но такава е истината – властта опиянява. И нашият крал е опиянен – от златото, от пиршествата. Вече не мисли за нас. Ала за народа ни е нужен крал, който да разбира, да помага, а не само да пирува. Аз, съграждани мои, ще мисля за вас. Ще ви помагам, няма да бъда като стария владетел. Обещавам ви! Само ме направете свой крал.

       Като чул тия думи, отчаяният народ съзрял най-накрая някаква надежда. За пръв път от толкова години, хората имали шанс да живеят нормално. Сторило им се толкова хубаво и сладко, че мечтата им се сбъдва, че послушали мъжа. Свалили стария крал и провъзгласили новия, който скоро щял да ги спаси от нищетата. Събрал новият крал поданиците си и им рекъл:

      - Поданици мои, събрах ви днес, за да ви кажа нещо важно. Вие много се трудихте. Сторихте толкова неща за своето кралство, а трудът ви не бе възнаграден дълго време. Сега реших, че е дошъл моментът да ви дам наградата ви. За всяко семейство съм приготвил по една кесийка със сребърни монети. И по още една ще ви дам, и още ще ви давам.

        Като чули това, поданиците били много доволни, радостни, че кралят им изпълнява своето обещание. Всеки започнал да му подава китки с цветя, пъстри венци и други дребни подаръци, кой от каквото може да даде. Огледал се кралят с накитите, които му дали поданиците, и много се харесал. Прибрал се в тронната си зала и бил толкова щастлив от хорското одобрение, че отпил чаша вино и в този момент запял:

                                                Аз съм новият владетел

                                                и за хубостта радетел,

                                                своя трон крася аз силно,

                                                облеклото ми е стилно.

                                                Но сега ще го допълня,

                                                гардероба ще попълня

                                                със ботуши  и колани,

                                                страшно скъпи и отбрани,

                                                с гривни, пръстени луксозни,

                                                прелестни и свръх фамозни,

                                                скъпи вещи-джунджурийки,

                                                все във шарени кутийки

                                                често често ми донасят,

                                                с тъничък гласец принасят

                                                моите слуги-прилежни,

                                                кротки и благонадеждни:

                                              - Господарю, ще простите,

                                                молим, да ни извините,

                                                пак ний дар ви носим моден,

                                                пък дано ви е угоден…

                                                И така със всеки ден е,

                                                ала днес – необикновен е,

                                                новият подарък златен,

                                                отдалеч е той изпратен –

                                                шапка, цялата от злато,

                                                украсена е богато

                                                със рубини и ахати

                                                за вечери във палати.

                                                Шапката ми, хит безспорен

                                                ще да бъде, знам, във двора,

                                                всеки, знам, ще ми завиди,

                                                ако с нея там ме види.

                                                С мойта прелестна природа

                                                ще наложа нова мода.

      Така кралят танцувал и пял, и пиел вино с часове. Ала вече било късно – той се бил опиянил от властта си…