Някой ден бих ти разказала как в четири сутринта аз броя всички спомени, които не успяхме да си подарим, строя кула от фантазии, върху която да стъпя щом ме залее цунами от болка по липсата ти. Бих ти разказала как взимам свръх доза от чужди докосвания, в чужди легла, а сетивата ми изпадат в абстиненция за теб. Как всяка вечер свалям прилежно маските, които нося и ги подреждам още по- прилежно, точно както ти ме научи на педантичност, а с тях свалям и част от себе си, само твоя образ в очите ми остана да напомня коя бях преди това. Ръцете ми треперят, а те наивно си мислят, че е от любов, така и не се научих да прегръщам след теб. Ще ти разкажа как допушвам поредната цигара и искам да заплача, защото ти сама беше казала, че болката трябва да мине през теб, за да си отиде, но ме е страх, че със стичащите се сълзи ще си отидеш и ти, и ще оставиш още по- голяма празнота. Не съм готова да те пусна. Не и този път. Бих ти разказала за уютното легло, с чисто новите чаршафи, за скосения таван, по който се стичат капки от поредния есенен дъжд, а когато се събудя стъписана от кошмар, да гледам пукнатините в стената и да ги сравнявам с тези в теб. Коя по- дълга, коя по- дълбока, но така да разбирам- у дома съм. Бих ти разказала какво е да си празен, като изоставена къща, в която някога е тлеело огнище и сега топлината я няма, и вече няма какво да те задържи там, защото до основи си се вледенил от някого, към когото си протягал ръце прекалено дълго. Бих ти разказала за разочарованието, онова пред което се мълчи най- шумно, за срама, за вината, които се лекуват само с тишините ни. Някой ден бих ти разказала, за онези пъти, в които ме питаше какво ми е преобръщало живота, а аз винаги стоях безмълвна, защото тайничко знаех, че ще си отидеш, а аз ще се събуждам полу себе си докато не се превърна в отлежал спомен на нещо минало, което с времето се забравя от всеки, дори и от самата мен. Ще дойде онзи момент, в секундите след като отворя сутрин очи, в които си давам сметка колко съм никоя, и колко съм ничия, най- вече твоя, а чуждите лица са само безизразни образи в една постановка, на които им се плаща с част от теб, за да не тръгват и те, поне не още, за да не избягаш от себе си напълно.

Шест сутринта е. Не мога да имам теб и изгрева едновременно. Така и не го дочака никога.