Няколко хиляди кутии цигари по-късно

Познавах един младеж, когото доста хора смятаха за умопобъркан. Казваше се Хенри. Беше посещавал повече университети, отколкото самият той можеше да си спомни, но въпреки дебелата папка с дипломи, която разнасяше наляво-надясно, не можеше да си намери свястна работа. Това обаче никак не го обезпокои, тъй като умът му и без това не беше създаден да се занимава с дреболии. Не ми е ясно какви дисциплини беше изучавал Хенри в различните университети, но очевидно бяха напълно достатъчни да доведат до неговата загуба на разсъдъка. Поне хората мислеха така. Аз, от своя страна, никога не си позволих да изкажа становище, и то не защото нямах такова, просто не исках да давам на останалите още един повод да коментират клетия човек.  Като погледна назад,  това е едно от малкото достойни неща, които съм направил в този живот, но дори то остава на заден план, като се има предвид какво причиних на младежа. За жалост, моята история далеч не е толкова забележителна, колкото тази  на Хенри, чийто макар и кратък живот би могъл да вдъхнови редица истории, кои весели, кои не толкова весели.  И така, Хенри полудя някъде през октомври. Не че до този момент го смятаха за напълно с всичкия си, но именно през октомври чашата на хорската търпимост преля и те официално заклеймиха младежа като „ненормалник”. В какво точно се състоеше лудостта му? За да се обясни подобаващо този въпрос, би отнело прекалено много време. Хенри винаги обикаляше барове, кръчми и общо взето всякакви подобни места, на които се събираха повече хора и имаше алкохол. Самият Хенри бе прибегнал до услугите на алкохола още като студент и постепенно привързаността му към него бе прераснала в необуздана страст. Той обикаляше, пиеше и говореше на хората за своите налудничави теории. Понякога Хенри разказваше за необятната Майка Вселена, както я наричаше, друг път разпалено дискутираше женската психика, а нерядко го чуваха да обсъжда различните форми на магията с някое хлапе на улицата. Възгледите му за устройството на света хвърляха в потрес повечето му преподаватели, но той не се отказваше от тях. Въпреки своята обвързаност с науката, той отричаше повечето познати на човечеството научни теории и за разлика от мнозина свои колеги бе дълбоко вярващ християнин.  Безспорно повечето от нещата, за които Хенри говореше, бяха плод само и единствено на неговото богато въображение и ум, незанимаван от проблемите, с които ние обикновено се сблъскваме в ежедневието си, но никой не беше напълно убеден в това.  Една вечер  Хенри се появи у нас с бутилка уиски и меланхоличен поглед. Искаше да поговорим, а когато го попитах за какво, просто се усмихна и ме избута навътре, за да влезе. По това време живеех сам, но съм сигурен, че ако в къщата имаше жена или дете, те несъмнено биха се уплашили от самото присъствие на младежа.

            - Кажи ми, приятел - започна той,  очевидно забравил името ми отново - би ли ми повярвал, ако ти кажа, че всички сме свързани. Аз, ти, кучето, което спи пред  вратата ти, всички сме свързани.

Поклатих глава, леко разочарован, знаейки, че това не беше едно от добрите му  попадения. Хенри не изглеждаше ни най-малко обезсърчен от отегчената ми физиономия, даже напротив.

            - Виж сега, това ви е проблемът днес. В нищо не вярвате, мислите си, че знаете всичко и нищо не може да убегне на модерните ви микроскопи, рентгени и тъй нататък... - Хенри замълча за момент – Но аз знам, аз видях... и това, което видях, само потвърди опасенията ми.

Налях си уиски и се отпуснах назад. Не исках да го прекъсвам, понеже знаех колко досадно е да те прекъсват от собствен опит. Разбира се, няма никакво място за сравнение между моите ораторски възможности и тези на Хенри, нито пък темите, до които прибягвахме, но въпреки това бях сигурен, че на събеседника ми няма да му се понравят евентуални мои въпроси. Не и преди да е довършил, каквото имаше да казва.

            - Всички ние сме създадени от една и съща материя. Но ние сме живи, прав ли съм? - нямах никакво намерение да отговарям на този въпрос - А след като сме живи, значи материята, от която сме създадени, също е жива, нали така? Тоест всички ние сме един-единствен жив организъм, като огромен червей, разрязан на милиарди малки парченца. А щом сме един организъм, значи може да влияем едни на други, да си помагаме или пречим, да... да... да бъдем едно цяло...

Първоначалната ми досада отдавна се бе изпарила  и на нейно място се бе появил дълбок интерес, който, разбира се, бе примесен с дежурната доза скептицизъм. Въпреки това не можех да устоя на изкушението да задам няколко въпроса на Хенри, и тъй като той вече бе изложил голяма част от тезата си, спокойно заговорих:

            - Всичко това звучи напълно логично, но ако наистина е така, можеш ли да ми го демонстрираш?  Можеш ли да ми повлияеш по някакъв начин, все пак, това е, което твърдиш, нали?

Хенри ме изгледа объркано, а после заби поглед в земята. Именно това беше проблемът с всичките му теории. Никога не издържаха проверката на някой по-нахален събеседник, който почти винаги изискваше доказателство, което Хенри почти винаги не успяваше да представи.

            - За жалост, едва сега открих тази си способност. Тя е като ходенето и говоренето, приятелче - всички ги притежаваме, но ни трябва време да се научим. После винаги има някои, които говорят по-добре, други ходят по-добре...  Но след като искаш доказателство, ще го имаш - замисли се. Заговори след няколко минути пълно мълчание - Аз лично ти обещавам, че след време ще те накарам да пропушиш... Безобидно е, да, да! Точно така, ще ти покажа!

Засмях се високо. Идеята бе, меко казано, смехотворна, тъй като бях възпитан в семейство на непушачи и аз самият никога не бях изпитвал потребност от цигари. Смеех се, без да мога да спра, без да се интересувам от обидената физиономия на Хенри. Той понечи да заговори на няколко пъти, но аз не му дадох шанс. Ако знаех каква съдба дебне клетия младеж отвъд прага на входната ми врата, никога не бих го отпратил, но за съжаление никога не можем да предугадим тези неща, както беше казал Хенри, мислим си, че знаем много, а всъщност сме като изостанали ученици, мъчещи се да добият някаква представа за света.

Недалеч от дома ми кола блъсна Хенри и макар повечето да му се присмиваха, всички скърбяха за лудия гений. Преждевременната му смърт сложи край на всичките му теории, тъй като, доколкото ми е известно, никой не се интересуваше от изследванията му. Записките на Хенри бяха дарени на местната библиотека, но се съмнявам някой да е проявил интерес към тях.

Доста време мина, преди да обещанието на Хенри да бъде изпълнено. Имах проблеми в работата и нервите си бяха казали думата. Случи се така, че запалих цигара. Съвсем несъзнателно, дори се учудих на себе си. Въпреки това, не намерих сили да я хвърля или предложа на друг и я изпуших набързо. Дори не съм сигурен дали ми хареса, просто изпитвах някакво неописуемо желание да усетя изпълващия белите ми дробове дим. Постепенно цигарата се превърна в кутия, а кутията в повече кутии, също както с алкохолизма на Хенри. Естествено, тогава нито за момент не заподозрях, че в това има пръст покойният ми приятел. 

Бях сериозен пушач от доста години, самият аз вече нямах представа от колко. Иначе безупречните ми маниери бяха украсени с онази отвратителна кашлица, характерна за сериозните пушачи. Родители и приятели вече се бяха отказали от увещанията да си намеря съпруга или поне приятелка и аз спокойно изживявах времето си като ерген. Тогава я видях да пресича улицата. Беше неземно красива и макар човек да има склонност да преувеличава за тези неща, аз съм напълно уверен в нейната свръхестествена хубост. Сякаш за момент изгубих зрението си и гледах през чужди очи. Незнайно защо имах усещането, че бяха нейните очи. Докоснах се до най-съкровените кътчета на душата ù, а същевременно чувствах странно присъствие в собственото си съзнание. Всичко това се случи за броени секунди, но на мен ми се стори, че беше минал поне час. Когато необичайното усещане изчезна, тя се обърна към мен, но вече не беше просто някоя непозната, която съм видял на улицата. Сега знаех всичко за нея, а тя - всичко за мен. Или почти всичко. Не знаех името ù. Не можех да си обясня и една десета от случващото се, но сякаш най-голямо неудобство ми причиняваше фактът, че не мога да свържа с име тази неземна красота и тази деликатна душа... Тя извади салфетка и химикал и написа телефона си на нея. Подаде ми я с плаха усмивка и прошепна:

            - Обади ми се... скоро.

След това се сля с тълпата. Никога повече не я видях, но същия ден се сетих за Хенри и неговите брътвежи, които сега съвсем не ми изглеждаха като брътвежи. Насилих се да си спомня повече детайли от разговора ни от  онази нощ, ала паметта ми си правеше шеги.  Незнайно защо, но можех да свържа случката единствено с шантавата му теория. За мое огромно съжаление никога не ми се удаде възможност да се уверя в нищо от това. След срещата с момичето на улицата, бързо се прибрах и се хвърлих към телефона. Набирайки първите цифри от телефонния ù номер, усетих остра болка в гърдите. Не знам какво се случи по-нататък. Усетих как падам, по едно време лежах на пода в гостната си, а след това бях в болнична стая. Събитията от този ден нямаха никакво значение и затова не вложих никакви усилия да си ги спомня или подредя по какъвто и да било начин. Единствено тя имаше значение. Хенри беше прав. Беше възможно. И се беше случило на мен, скептика. Лежах в леглото и обмислях думите на Хенри, или поне онези, за които си спомнях. Чувах и гласовете на лекарите, но не им обръщах особено внимание.

            - Рак... Късен стадий... Няма надежда... Съжалявам, нищо не можем да направим.

Дадох си сметка, че скоро ще умра и мислено проклех Хенри, осъзнавайки, че едва ли би имало някаква полза от това. Човекът беше прав, беше ме предупредил, а сега аз просто трябваше да приема всичко. Но мисълта за моята красавица не ме напуска дори сега, слушайки последните удари на часовника, бележещи края на скромния ми живот. Трябваше ми един час с нея, не повече. Дали тя знае какво се случва с мен сега? Дали ме търси? Дали чака обаждането ми? Още и още въпроси изникнаха, но вместо отговори, получавах хрипове и пристъпи. Не съм сигурен дали всичко това са халюцинациите на един умиращ човек, но дори да нямам доверие в собствения си разсъдък, вярвам в това, което ми каза старият ми приятел  и се надявам да се срещнем там, където отивам. Съжалих за Хенри. Съжалих и за всички останали, които не го бяха разбрали. Кой знае какви щяхме да бъдем сега, ако се бяхме вслушали в думите му. В последните си мигове и с последните си сили, потвърждавам казаното от Хенри. Ние, хората, се мислим за всезнаещи и точно тази наша арогантност ни погубва. Нямаме отговори, но се преструваме. Обличаме си бели престилки и си даваме титли и звания, но всички до един сме глупаци. Строим големи сгради, летим в небесата и дори в космоса, но сме нищожни пред величието на Вселената, като мравки в сянката на ботуша, който ще ги стъпче. Надявам се хората да прогледнат някой ден, така, както прогледна Хенри, защото само тогава има надежда за нас... Вече я виждам. Чака ме, ето я тук, дошла е за мен... Красавицата, която пресича на червено. Пише нещо на някаква салфетка.

            - Обади ми се... – прошепва.