Из "Няколко писма до теб"

Последно и неизпратено

Видях те...Случайно стана...Седях до прозореца в трамвая и неочаквано присъствието ти се сгромоляса върху мен-седеше сам на любимата си маса на тротоара в любимото ти кафене. Пред теб беше дежурната чаша с кафе и ежедневните вестници-сутрешния ти ритуал...Доскоро и аз бях част от този ритуал...Парализирана от теб на пет метра от мен и неспособна на никакво движение, аз просто безмълвно те наблюдавах-жадно поглъщах любимото ти лице, очите ти-твоите кехлибарени, незабравими очи, бялата ти риза, която някога гладех, докато с теб се смеехме в ранната утрин, приготвяйки се за поредния ден...Нежно те погалих с поглед...Ти не ме видя. Трамваят тръгна...Но аз не бях готова да те изгубя отново...За кой ли път...Обърнах се...Но ти се скри между проблясващите гърбове на колите, сенките на високите сгради наоколо неумолимо те затулиха и колкото и да надничах, зърнах само малка част от бялото на ризата ти-като последното малко неизпепелено късче от сърцето ми, което ми остана след теб. Обичам те...Но знам, че това е краят...Трябва да е краят...Защото...Въпреки странностите на живота и стремежа му към вечен кръговрат, щастливци са онези, които успеят да се откъснат от неговата смазваща центрофуга...Аз не искам животът ми да се превърне в дежа вю...Аз не искам да ексхумирам отдавна погребаните си надежди за любов, защото знам, че няма да им вдъхнеш живот-не си всемогъщ, защото не обичаш...Чудото се случва, ако е сътворено с магия, а тя е естествено продължение на безкористната любов...Не отговарям на писмата ти. Не вдигам телефона. И ти благодаря за това, че не изричаш онези така желани от мен думи, защото биха били просто празни приказки-глупаво ломотене, лишено от смисъл...Благодаря на Господ, че те е създал, за да разбера и аз какво е онова-да обичаш истински...Онова-веднъж в живота...Онова-невъзвратимо загубено, осъдено на смърт в зачатие...Обърнах се. Трамваят просто продължи по булеварда...И аз продължих...Вече без теб...