Няма да те пусна

Тя излезе от къщи сама. Беше тъмно. Почти не усети приближаващия се камион. И той не я видя. При сблъсъка видя само фаровете му... като нечии очи.
Събуди се някъде. В началото не разбра къде. Не можеше нито да се помръдне, нито да отвори очи. Можеше само да чува. Гласовете идваха като спомен от далечно минало. Чуваше откъслечни думи:
- Може би няма да се събуди - каза непознат мъжки глас.
"Да се събудя?" - помисли ужасено тя. "Но аз съм будна!"
Чуваха се хлипанията на майка й. Безпомощни и безнадеждни.
Минаха няколко безкрайни часа. Тя започна да чува ясно. Мъжкият глас, който явно принадлежеше на лекар, каза:
- Състоянието й е извънредно тежко. Ако до 24 часа не се събуди шансовете й падат до нула. След това ще поискаме да вземете решение за животоподдържащата система.
- Какво за системата? - като в унес попита майката.
- Имаме много пациенти, госпожо. Не можем да си позволим да поддържаме дъщеря ви вечно. А и не мисля, че тя заслужава да съществува по този начин.
- Аз... разбирам ви.
"Господи! Трябва да отворя очи, трябва..." - помисли трескаво тя. Но не можеше. Очите й упорито отказваха да се отворят, ръцете й бяха неподвижни.
Минаха още няколко часа. Момичето прекара през главата си целия си живот. Щастливите моменти бяха много... Не трябваше да свърши така. Някак си бе убедена, че няма да се събуди, че няма вече да прегърне най-добрата си приятелка или момчето, което толкова обичаше.
- Госпожо, жизнените показатели на дъщеря ви спадат. Няма да оцелее.
- Не! - чу се отчаян глас от вратата. - Ще живее!
Боряна, най-близката приятелка на момичето се приближи до леглото. Вгледа се в бледото каменно лице, което излъчваше спокойствието на велика сила. Майката на момичето и лекарят тихо излязоха. Боряна заговори:
- Стели, мило... как си? Събуди се, моля те... Не си отивай... Не ни оставяй...
Боряна я погали нежно по лицето.
След малко вратата се отвори отново. Тогава тя чу най-любимия глас, отчаян и тъжен:
- Няма да те пусна!
В същия момент момичето впрегна всичките си сили, за да стисне ръката му. "Моля те, Господи, дай ми шанс!"
И тогава се случи... нейната ръка стисна неговата... отчаяна хватка... след няколко мига тя отвори очи.
Той извика нещо, тя не го разбра... Боряна се втурна в стаята. Друго не помнеше. Събуди се след няколко дни. Боряна и Мишо бяха до леглото й. Усмихваха се, въпреки паниката си. Тя нищо не можа да им каже. Внезапно почувства недостиг на въздух. Стана тъмно...
Момичето почина. Въпреки отчаяната си борба не можа да се възстанови. На погребението имаше страшно много хора. Те казаха по някоя дума за нея... празни думи, закъснели признания, извинения... Всичко беше излишно. Тя ги бе напуснала завинаги. Задълго остана в паметта на хората като силен човек, който се бори до последен миг.