След дълги години, прекарани в колебание и нерешителност, аз най-после реших да споделя с този лист от хартия целия ми живот, защото смятам, че повече не мога да нося това проклятие на раменете си. Сега ще разкажа какъв съм аз, откъде идвам и защо реших да сложа край на всичко това.
Направих справки със сегашната история на човечеството и я свързах с мои спомени, за да мога да дам точните години. Аз се родих през времето, когато Вавилон беше все още под персийско робство. 341 пр. н. е. е годината, в която аз се родих. Казвам го умишлено по християнския календар, защото едва ли някой ще ме разбере, ако го кажа по моя. Баща ми беше архитект и земеделец, а майка ми тогава правеше глинени съдове. Владичеството на персите свърши през 331 пр. н. е., когато Александър Македонски победи Дарий III в битката при Гавгамела. Аз тогава бях на 10 години и помня как армията му маршируваше по улиците на нашия град, а ние ги приветствахме с радостни овации като наши освободители. По времето на Александър Македонски Вавилон отново процъфтя за един последен път като център на търговията и качественото образование. Неговото управление даде стимул за развитие на големи клони от нашата религия, включително и такива, които никога не сме предполагали, че има... Един ден, когато слънцето беше жарко, а небето на Ану чисто, се оказа, че аз съм забъркан неумишлено  в кражбата на няколко златни съда от храма на Шамаш, защото крадците решиха да се скрият в моя дом. По онова време да крадеш от бог се считаше за едно от най-жестоките престъпления и задължително се наказваше със смърт. Не можах да бъда оправдан в съда и наред с останалите престъпници бяхме осъдени на смърт. Колкото и да не им се искаше, моето семейство се отрече от мен, защото такива бяха обичаите тогава.Те си родиха ново дете, а мен, престъпника, ме забравиха. Според законите, аз трябваше да бъда екзекутиран на същия ден, на който бях осъден, но, преди да го направят, се появи една фигура, облечена в дълга черна роба. Мъжът подшушна нещо на стража, а стражът на свой ред извика на палача. Оковаха ме отново във вериги и ми вързаха очите. Откараха ме в нещо като подземна тъмница, в която единствената светлина бяха факлите. Забелязах, че в съседните до моята килия имаше и други затворници, които също стояха там в незнание. Така ни държаха два дни, а на третия се появи същият мъж, който тогава ни отърва от смъртта. Този път мъжът не беше сам, беше с още няколко такива като него и няколко войници.Те вървяха до всяка килия и изкарваха затворниците от там, като след това ги отвеждаха нанякъде. Това се случваше с всяка една килия, докато не дойде и моя ред. Войниците ме откараха в една огромна ритуална зала - цялата под земята. Аз съм бил в много храмове на нашите богове през живота си, но трябва да си призная, че такава зала за първи път видях тогава. Сякаш хората я бяха криели с течение на хилядолетия. Видях огромната виеща се усойница, издълбана в камъка, и с ужас осъзнах, че този храм е посветен на най-ужасната богиня. Тиамат. Осъзнах и защо храмът е толкова таен и скрит от обикновеното общество, той беше скрит дори и от нашето духовенство. Тогава да бъдеш осъден на смърт означаваше, че всеки може да прави каквото си поиска с живота ти, защото и без това той ще свърши много скоро. А аз вече се досещах какво става. Бях чувал слухове за този така таен култ към Тиамат, но мнозина наистина знаеха зрънце истина. Понеже бях чувал ужасни неща за култа, очаквах най-лошото. Да бъда принесен в жертва на богинята. Но, изглежда, имаше нещо още по-ужасяващо дори и от това да изпратят пищящата ти душа в безкрайната празнота и мрак...
Чрез дълга серия от черни ритуали и поразяващи обреди, които не искам да описвам, защото започва да ме боли мигновено, щом си спомня, култистите на този храм успяха да оковат душата ми в окови завинаги и да ме направят вечен. Вечен служител на Тиамат. Независимо какво правя и колко години ще изминат, смъртта никога няма да ме докосне. Жреците на храма наричаха това „дар”, но аз ще си позволя да го нарека „проклятие”. Единственото, което ме крепеше тогава, беше, че  не съм единственият такъв. Всички тези престъпници, събрани от всичките краища на нашата държава, бяха също като мен. Вечни. Ние бяхме „братя” един с друг. Не помня точната цифра на броя ни, но мисля, че тя варираше от 42 до 64 прокълнати души. Благодарение на ужасните и разрушителни магии, които се направиха онази нощ, Вавилон вече не беше същият. Същата година, 323 пр. н. е., великият Александър Македонски се разболя тежко от треска, докато накрая не почина в агония. Владенията му се разпределиха сред генералите му. Из бившата империя на Александър започнаха граждански войни, въстания и размирици. През 275 пр. н. е. народът ни беше депортиран в Селевкидия заради размириците. Природата свърши своята задача и моите родители починаха от Смъртта, тяхното ново дете също се разболя и почина, като не успя да остави потомство. Жреците от онзи ужасен храм също починаха, някои от старост, други преждевременно от убийство. Аз реших да остана в родния си град, но усетих, че всички, които някога съм познавал, са мъртви. Само „братята” ми все още бродеха по улиците. Докато един ден и те не решиха да се разбягат и пръснат по света. Едни избягаха на Изток към Китай и Индия, други решиха да избягат на Запад през Анатолия и към Европа. Имаше и такива, които избягаха на юг през Саудитска Арабия и от там към Африка. Никой от тях не се върна повече от там, накъдето тръгна. Нямаше дори и новини от него. Не знам какво се случи с тях. Накрая останахме около 15 във Вавилон. През 140 пр. н. е. нашият процъфтяващ град вече остана напълно пуст, улиците стояха празни и забравени. Градът потъна в мрак и неизвестност. Боговете, които някога ни обичаха, сякаш се извърнаха от нас и ни забравиха. Аз продължавах да стоя там и да гледам как моят свят загива. Всичко, което някога съм познавал там, вече не съществуваше. Сякаш предусещах, че се задава една нова ера, която ще погребе нашата цивилизация в пръстта завинаги. Хората щяха да започнат да се избиват за чужди идеи или за думи, написани в стари книги. Защото след онази вечер злото се разля по човешката земя като потоп. Осъзнах, че е време да последваме примера на нашите събратя и да напуснем родната ни земя. Завинаги.
Събрахме се 12 братя, за да решим накъде да потеглим. Едни предлагаха изток, други - запад, юг, север. Решихме, че няма какво да търсим при китайците, защото аз не ги харесвах много. За Египет също изгасна надеждата, защото взехме за пример нашата държава и предположихме, че там едва ли е останало вече нещо. Никой не искаше да минава през Анадола, затова се съгласихме да тръгнем на север. Подготвяхме се в продължение на два дни, като на третия ден бяхме готови и потеглихме. Култът на нашето малко прокълнато общество ни беше снабдил с черни роби, както и метални украшения и оръжия. Всеки един от нас взе най-скъпото, което притежаваше или пък не искаше да оставя. Аз взех едно малко парченце от мазилката на стената на нашата къща. В деня, в който напускахме нашия роден град, аз се обърнах с надеждата да го видя отново жив и процъфтяващ, но видях само пусти руини, забравени от хора и богове.
Прекосихме река Идигна, която сега се знае като река Тигър. Аз бях чувал за велика планина, издигната между две морета като преграда, наречена Кавказ. Нашата цел беше да преминем Кавказ и след това да си намерим друг народ, с който да живеем. В продължение на пет месеца ние пътувахме винаги на север, за да стигнем Кавказ. През тези пет месеца постоянно губехме хора от нашия керван. Един загубихме още при прекосяването на Тигър - удави се. После загубихме двама, те се скараха и, като се вкопчиха един в друг, паднаха от една скала и се пребиха. Нападнаха ни разбойници и загубихме трима. Един не можа да издържи на жаждата, придружавана от изтощението и полудя. Уби двама и останалите трябваше да го убием, преди да е избил всички ни. Когато прекосихме последната река, бяхме останали само трима: Аз, Месшах и Шадрах. Тогава за пръв път през живота си видях Кавказ. Прогнозите ми да намерим нов народ се осъществиха много по-рано, отколкото очаквах. Кавказ вече се населяваше от бактрийци. Аз бях чувал за държава, наречена Бактрия, но не повярвах, че народът на тази държава е успял да се пресели чак в Кавказ и около река Волга.
Бактриянците ни приеха като заплаха. Може би ни имаха за зли заради робите и украшенията по нас. Те ни плениха и няколко години се отнасяха с нас като с роби. После започнаха да ни третират като наемници. Един ден те решиха да ни научат на техния език и на техните обичаи. Обясниха ни, че не са бактриянци, а българи. Елините ги наричали бактриянци. Те ни научиха на техни занаяти, показаха ни техния бог. Радваха се, че се бием с тях на тяхна страна. Един ден с гордост ни нарекоха „булгар”. Въпреки че аз се чувствах чужд сред тях, те ни имаха за част от техния народ.
Ние живяхме дълги години с българите. Нарекоха ме Маламир.
През 658 сл. н. е. владетелят на българите хан Кубрат почина. Той остави държавата на най-големия си син Безмер или Батбаян. Другият син на Кубрат - Котраг, поведе една част от българите на север по река Дон, като по-късно основаха Волжка България. Моят брат Месшах реши да тръгне с тях. Повече не го видях. Шадрах реши да остане при Батбаян, който тогава бранеше държавата от хазарите. Хазарите започнаха да нахлуват отвсякъде и тогава третият син на Кубрат - Аспарух, начело с племето на оногурите, решиха да потеглят към устието на река Дунав, далече от хазарите. Аз тръгнах с тях и повече не видях Шадрах. Станах част от армията на Аспарух. През 680 г. прекосихме Дунав и се заселихме по дунавските полета. Част от армията ни остана от другата страна на Дунав, за да пазят от хазарите. Тук сключихме племенен съюз с дунавските славяни, които нарекоха мен „упир”. През 681 г. Византия призна нашата нова държава след войната. Чух, че византийците вярвали в някакъв разпънат бог, който дори не бил техен, а умрял за тях.
 Държавата се нарече България. Аз останах да живея с българите. Претърпях и трите робства с тях като последното беше най-тежко. Тук трябва да кажа това, което забелязах при българите. За всички тези години никога не видях и един българин, който да трепереше от страх или да се бие като новак. Българите са един храбър и безстрашен народ с непоклатима воля. Те ме приеха като един от тях и с гордост ме наричаха българин. Дадоха ми и тяхно име. Те пренебрегнаха моята мрачна природа. Единствено те, от всички останали народи. Аз не мога да им бъда нищо друго, освен благодарен. Благодаря ви, българи.
Сега изминаха 2351 години, откакто аз съм жив. Всичко, от което някога съм бил част, е отдавна мъртво. От Вавилон останаха само едни жалки руини. Парченцето мазилка, което бях отчупил, стана на прах. Времето ми отне всяка моя собственост от онзи свят, в който се родих. Виждам как и до днес много хора се стремят към вечност и безсмъртие. Но те виждат само положителната страна, без да обръщат внимание на лошата, която, ако се замислят, поглъща изцяло добрата. Искат да бъдат безсмъртни, защото не знаят какво е. Виждам как хората съсипват собствената си природа. Хора живеят без сърца, живеят с чужда кръв, убиват неродени деца, създават изкуствено деца, слагат неживи предмети в телата си и си ги променят само, за да бъдат харесвани от другите. Това не е моят свят. Моят свят не беше сив или прогизнал от мъка, омраза и мизерия. Този свят е болен и развален, а моят свят вече е мъртъв. Не виждам повече смисъл, а и съм изморен от всичко. Не знам какво се случи със събратята ми след като се пръснаха по света, но съм сигурен, че някои от тях все още живеят и се хранят от живота на другите. Ако някой от тях има дете, то също ще носи това проклятие. Аз сам не поисках да давам на детето си такъв товар, затова и нямам дете.
Наистина нямам представа колко бих се зарадвал, че всеки, който прочете това ще го сметне за пълен абсурд. Никой не живее 2351 години, нали? Всъщност, за мен вече няма никакво значение, защото най-вероятно вече лежа с куршум в мозъка. Няма нищо вечно.