Нямаш ли късмет - и на безопасна игла ще се набодеш
Нямаш ли късмет - и на безопасна игла ще се набодеш
Миналото лято отидохме с приятелката ми на море. И двете извадихме късмет - станахме реститутки и го ударихме на живот. През деня се печем на плажа, морето се плиска в краката ни. Вечер сядаме в ресторанта - музика, танци, а бе - бели хора!
Една вечер се запознахме с млад, очарователен мъж. Навсякъде беше заето и се наложи да седнем на неговата маса. Разбрахме, че току-що е пристигнал, искал да хапне и бърза да си търси квартира. Пийнахме по чашка за запознанството и момчето се отпусна. Сподели, че не е дошъл на почивка, а на лечение. „Какво лечение?" - попитах съчувствено. „Не е за разправяне, момичета, страшна работа!" „Да не е СПИН?" - ококори очи приятелката ми Весето.
„Пази, Боже! На никого досега не съм го казвал, но вие сте непознати и я се видим втори път, я не. А така ми е натежало, все с някого трябва да споделя, за да ми олекне - въздъхна новият ни познат и гаврътна още една чашка за кураж. - Момичета, хич ме няма по мъжката част... Не мога, не става, как ли не съм опитвал! Разбрах, че тук имало някакъв екстрасенс, който само с 5-6 сеанса оправял работата. Бая скъпо взимал, но нали разбирате, всичко бих дал, за да съм пълноценен мъж."
Спогледахме се с Весето и тя каза: „Кофти работа, дано ти помогнат! Стига бе, ти ни уплаши - млад си, хубав, помислихме, че си отиваш! Я горе главата, чудо голямо!" „Е, да де, горе главата... Хайде, стана късно, аз трябва да тръгвам да си търся квартира, че какъвто съм Марко Тотев, може цяла нощ да кръстосвам улиците." Без много да му мисля, казах: „Слушай, я ела тази нощ да преспиш в нашата квартира, пък утре ще се оправяш. Ние сме тук почти цяла седмица, а и хазяите са много готини. Нали сме софиянци, трябва да си помагаме." Весето ме изгледа изумено и ми зашепна: „Ти да не си луда, та ние не го познаваме!" „Стига пък ти бе, все ужасии ти се привиждат. Момчето е в беда, объркано е, пък нали е и безопасна игла, няма страшно." - отговорих й аз шепнешком.
Приятелката ми остана да играе карти с хазяите на двора, а аз поведох госта към стаята. Влязохме, нашето момче врътна ключа и... цяла нощ... Сутринта си пих кафето права, че да виждам по-добре морето от терасата. Така ми се пада, щом съм толкова лекомислена! Та кой ли мъж, дето не може, ще си го признае? Добре поне, че гледката беше хубава!
© Светлана Лажова All rights reserved.
/а може би - не!
