Когато телефонът извибрира в джоба му, Найден за момент спря да диша. Беше странно усещане, като спомен от снощен сън, който изплува пред очите ти в разгара на работния ден, нещо неуловимо познато и недостижимо. Закърнял навик от един отминал живот, който му се струваше едновременно близък и далечен.

Извади с изтръпнали пръсти апаратът и първата мисъл, който пробяга през съзнанието му беше как е възможно изобщо все още да работи. Кога за последен път го беше зареждал, преди три, пет, седем дни? Наистина в последно време изобщо не му беше до подобни неща, но все пак колко най-дълго можеше да издържи батерията на един смартфон? Започваше да вижда сенки и в най-обикновените житейски закономерности и тази констатация го накара да се почувства ужасно уморен.

Огледа се наоколо и в полумрака на полевата болница мисълта му логично се плъзна към причината, поради която изобщо беше забравил за съществуването на телефонът си в последните няколко дни. На този свят едва ли беше останал човек, който би му звъннал, пък било и то просто ей така, за да си поговорят безцелно. Баща му беше мъртъв от 12 години, майка му от 7, единствената му баба беше починала миналата седмица, сестра му седеше в съседната стая и полагаше огромни усилия да го докара до лудост. Шефът му не му се беше обаждал от седмица, вероятно беше уволнен, защото също от толкова време не беше стъпвал в офиса, а и така и не беше изпълнил последната си задача, която сам беше поискал а му възложат. Имаше и друга вероятност, може би от работата не го търсеха, защото мислеха, че е мъртъв. Идеята да звъннеш на някого и телефонът да извибрира, допрян до студеното разлагащо се бедро на някой подут от чума труп беше меко казано отблъскваща. Може би колегите му бяха разлагащи се подути от чума трупове.

-          Кой ли е, по дяволите? – изсумтя Найден, докато се опитваше да вдигне. Повикването беше от непознат номер. – Дано не е Биянка – добави наум и плъзна вкочанен от напрежение палец по екрана.

-          Ало – чу се несигурен глас от другата страна на линията – Търся Найден, Павел е.

Павел беше негов бивш колега. Едно време, докато работеха заедно, двамата бяха близки, но после Павел някак беше успял да започне работа в телевизия, която имаше истинска програмна схема, рекламодатели и правеше репортажи, чието съдържание доста повече се вписваше в представата на Найден за журналистика от собствените стъкмени истории за живота на „известните и богатите”. Ангажиментите и ежедневието им постепенно ги бяха отчуждили и сега Павел му се струваше като привидение от един разбит свят, чиито ръбести парченца хрущяха под подметките на кецовете му, докато стъпваше на пръсти между походните легла в опит да се измъкне от претъпканото с полуживи пациенти училище.

-          Здравей – отвърна Найден, опитвайки се да звучи бодро насред тази призрачна атмосфера. Усещаше едва доловимо движение в тъмните сенки на ъглите и си даваше сметка, че по всяка вероятност това не беше зрителна илюзия. Прогонените от Биляна таласъми нямаше току така да се откажат от угощението, което кошмарите на умиращите им предлагаха. Може и да бяха безопасни за него, но чувството, че се намираше по средата на трапезата им, го караше да иска миг по-скоро да напусне този сумрачен коридор.

-          Здрасти – отговори Павел и направи пауза, която за младежът беше достатъчна, за да блъсне входната врата и да излезе с облекчение в сковаващия студ на късно октомврийския следобед. – Отдавна не сме се чували.

-          Отдавна – повтори Найден и се замисли кому бяха нужни тези формалности.

-          От именния ми ден, беше лято, ти ми се обади да ме поздравиш, аз правех репортаж относно напредъкът по ремонтните дейности по магистралата…

„А аз пишех статия за котката на Преслава” – помисли си Найден, но реши да не го прекъсва.

-          Хубаво беше тогава, топло – продължаваше странния си монолог Павел – Сега е кучи студ, ненормално е, разбираш ме, нали?

В действителност температурата беше около нулата, но беше адски влажно и ветровито и студът се просмукваше през дрехите и образуваше тънък слой скреж върху костите. Чувството беше ужасно, изцяло ново недостигано до момента ниво на студ, сякаш не времето влияеше на хората, а хората правеха времето отвратително.

-          Знаеш ли къде съм? – добави Павел без да изчака отговора на предходния си въпрос. – На летище София, най-шибано мъгливото място на земята и ти се кълна, че тази мъгла не е нормална. Ако напълня буркан с нея, сигурен съм, че ще счупи буркана, ще пропълзи до мен и ще полепне по кожата ми, защото тази мъгла, тази отвратителна гнусна мъгла е решила да смрази живота във вените ми. – последните думи изсвистяха през устните му, сякаш наистина ги произнесе треперейки от студ.

„Все още има дар слово” – констатира Найден. Сигурно затова беше успял да си намери смислена работа, докато върховото достижение на неговата кариера си оставаше историята за духът на проститутката, която всеки Свети Валентин бродела по Околовръстното на София в търсене на истинската любов, но отново и отново се сблъсквала с тъжната пияна реалност на февруарската нощ.

-          Тук съм по работа – продължи Павел с малко по-спокоен тон. –Обявиха карантина и спряха полетите. Гражданската авиация е в историята, Нед. Разчистиха пистите за военни самолети, на НАТО. Огромни, тежки самолети кацат и един Господ знае с какво са пълни товарните им помещения.

Страх ли беше това, което долавяше в гласа му? Павел беше доста самоуверен младеж, от онези хора, чието самочувствие можеше да се сбърка за арогантност, ако не беше покрито с интелект и талант. Найден можеше да го презира за успеха му, но можеше да го съжалява за паниката, която го беше обхванала.

-          Носят медикаменти – каза той с възможно най-спокойния си тон, обигран в едно време, когато чума и карантина бяха думи от речника на научно-фантастичните филми. – Антибиотици, апаратура, палатки, оборудване за полеви болници, такива неща, необходимата помощ за да я преборим със ситуацията, защото в 21-ви век чумата е лечима – Найден натърти последната дума, опитвайки се да внуши увереност в цивилизацията колкото на приятеля си, толкова и на самия себе си.

-          Не е – възрази Павел – и в точно това е проблема.

Гласът му беше пресипнал (може би от студа?) и Найден си го представяше как стои изправен по средата на пустия паркинг на летището и клати трескаво глава в знак на отрицание, докато сивата паст на мъглата бавно засмуква глезените му.

-          Вчера говорих с един колега, който отразяваше ситуацията в Пирогов и той каза, че там било пълно с нулеви пациенти, сещаш се, онези първите болни, първоизточникът, от който тръгва заразата. Интервюирал един възрастен човек, който проявявал симптоми и той му се кълнял, че, от както бил чул новината за болните в Банско, изобщо не си е подавал носа навън от апартамента си. Той и без това бил трудно подвижен.

Имало и още една жена, на средна възраст, безработна, хипохондричка, както се самоопределяла. И тя не била напускала жилището си, след като разбрала, че чумата е плъзнала в рамките на България. Кълняла се, че не е излизала повече от седмица и плачела непрекъснато, защото вече била видяла как няколко човека се били сринали за броени часове.

-          При първите два-три случая колегата ми изобщо не повярвал, но нулевите пациенти били толкова много, че в един момент започнал да вижда логика в думите им. Все пак навън е такъв адски студ, че и без чума, пак надали бих излязъл доброволно от нас. – изрече тези думи на един дъх, после замълча сякаш очакваше някакво обяснение от Найден. И той имаше своето обяснение, но се замисли струва ли си да го споделя.

-          Ами през Средновековието чумата се е пренасяла от бълхите, така че теоретично не е невъзможно да прекараш седмица в апартамента си и да се заразиш, защото те е ухапала заразена бълха. – Теоретично теорията му издишаше от всякъде, но какво друго можеше да каже.

-          Да, понеже в панелна София е пълно с бълхи… - от другата страна на линията Павел се опитваше да бъде саркастичен, но звучеше просто злобно. Найден се учуди колко бързо страхът му беше прераснал в злоба, какво следваше? Агресия? А и защо изобщо му се беше обадил? Двамата с Павел вече не бяха близки, не бяха приятели, дори не бяха познати, те бяха имена от списъка с телефонни номера, които набираш от куртоазия по празниците, защото изпитваш дълг към някакъв спомен за споделени моменти в минало време.

-          Виж … - започна той, но не можа да довърши.

-          Всички нулеви пациенти умират – не беше агресия, това което чу в гласа му беше отчаяние – Може да заразят още 5 човека и от тях поне двама ще оздравеят в резултат на лечението, но нулевият пациент никога не оцелява, така ми каза колегата, нулевият е обречен, каквито и лекарства да му дадеш.

-          Защото е бил изложен по-дълго време на вируса...

-          Защото трябва да умре, защото е белязан, избран…

Павел се движеше на границата на нормалността и Найден реши да не пита кой е този който избира и белязва нулевите пациенти. Не му се и наложи.

-          Онзи от YouTube, той е виновен за всичко и той знае всичко, той …

-          Е луд!

-          Не, не е… – Павел звучеше странно, като човек, който току що е осъзнал, че е не е със всичкия си, но въпреки това в гласът му имаше някаква странна доза облекчение – Той е бъдещето, той е Нулата…

Вероятно така звучаха религиозните фанатици миг преди да дръпнат шнурчето и да взривят прикрепената към торсът им бомба. Аз знам истината, затова майната ви, бум и всички отиваме на дъното, защото настоящето е мрак и е крайно време да занулим цивилизацията.

Найден не искаше да продължава този разговор, емоционалните катаклизми на Павел претоварваха уморения му ум и той не можеше да жертва последните си сили, за да успокоява човек, който и без това вероятно нямаше да види повече. Внуши си, че има право да си позволи тази проява на егоизъм.

-          Павка – започна той, готвейки се затвори – щом си на летището, значи практически си извън София. Хващаш Ботевградко шосе, после магистралата и караш докато не се успокоиш. Щом излезеш от града, всичко ще ти се изясни, многото хора раждат паника, това е психозата на тълпата.

Найден редеше глупавите си съвети бързо и уверено, последни думи за сбогом, които щяха да успокояват съвестта му в бъдещите мигове, когато щеше да се връща към този разговор, чудейки се какво ли е станало с Павел. Магистралата не беше спасение, извън София го чакаха само студ, глад и твърде много заключени врати.

-           Няма да стане, Нед – изхриптя пресипнал смях в слушалката (или може би не беше смях, а кашлица?) – Но се радвам за теб, защото щом не знаеш, че Ботевградско шосе е блокирано, значи си някъде далеч от тук. Вчера жандармерията препречи всички големи изходи на София, няма влакове, няма полети, няма мърдане… А сега тези огромни военни самолети доставят оръжие вместо медикаменти и ние всички сме обречени, защото те знаят, че това не е нормална чума, защото всеки може да е нулев пациент и те умират от ужас, защото…

-          Кои са те?

-          САЩ, Русия, тези, които ще ни изпепелят, за да си спасят задниците – Павел се задави, дълбок гърлен пристъп на кашлица (или може би смях). Болен ли беше или луд?

Найден усети как някой притиска черепа му в менгеме, силния натиск в слепоочията му се смеси с горчивината на самопризнанието, че никога няма да се осмели да затвори на Павел, щеше да слуша лунатизма му, докато сам загуби разсъдъка си и се превърне в пророк на апокалипсиса. В краката му пропълзя черната сянка на таласъм и бързо се скри в сумрака на падащата вечер, поемайки неясен курс на запад, към залеза и умиращата София. И някаква част от него също умря при мисълта, че може би повече никога нямаше да види прогризаните от смок и влага стени на панелния си дом. Този град беше толкова пленителен в грозотата си.

-          Както и да е – продължи Павел след пауза, чиято продължителност можеше да се измерва с цели геологични епохи. – Аз всъщност ти се обадих, за да ти кажа, че съжалявам.

Найден примигна, в очите му имаше влага. Не попита за какво точно съжалява Павел, защото вече знаеше, че отговорите идват непоискани и винаги са неприятни на вкус.

-          Преди половин година на работа търсеха човек и ме попитаха за теб, бяха прочели онази твоя глупава статия за проститутката и Свети Валентин и смятаха, че по някакъв странен начин успяваш да откриеш красота там, където другите не я виждат. Но аз така и не ти се обадих, защото… и аз не знам защо.

Всъщност знаеше защо, но признание за завист и злоба по всяка вероятност щеше да развали извинението му. А то трябваше да бъде съвършено, защото беше изповед и сбогуване и опит да постъпи редно, когато всичко се разпада, защото ако балансът между доброто и злото се крепеше на раменете на простосмъртните хора, той щеше да направи своя избор във вечната им борба с това свое закъсняло „съжалявам”.

-          Павка – започна Найден, но нещо от другата страна на линията прещрака и след кратък сигнал заето връзката се разпадна. Тишината погълна октомврийската нощ и потънал в черната й прегръдка младежът прошепна – Всичко е простено, брат!

На запад последните огнени отблясъци от залеза напомняха на тлеещи останки на изпепелен мегаполис, а в гърлото на Найден беше заседнала горчилката на една неосъществила се мечта. В едно несбъднало се минало той щеше да бъде истински журналист, Кричим щеше да е язовир, а не бедствие, а чумата щеше да е хипотетична заплаха, а не реалност.

Почти несъзнателно и по навик взе телефона си и влезе в интернет, сигналът беше слаб, но все пак успя  да отвори фейсбук, за което моментално съжали. Лудостта беше погълнала света, а някакво видео озаглавено „НЕДОСТОЙНИТЕ ЩЕ УМРАТ ПЪРВИ!!!” беше наспамило стената му. В стоп кадъра на YouTube прозореца той позна лицето на Биянка, надвесено над някакъв непознат мъж в безсъзнание. Зад рамото й Християн крещеше нещо.

Пое си дълбоко въздух и натисна „play”…