Обедно време

Тръгна. Стана тежко, олюля се, но нозете му го държаха. Още не беше навършил трийсет. Не можеше да повярва. Как стигна до тук! Какво значение има пътят. Всъщност?

Колко птички пееха навън! Прозорецът зееше отворен. Кучето мразеше само една от тези птички – сойка ли беше или друга, но викът ѝ го ядосваше. То скочи от уплаха и събори стола. Връхчетата на гръбните му косъмчета настръхнаха. Подивя и се въртеше около себе си. Залая. Не правеше така обикновено.

А той не знаеше къде вече да се дене. Пътят бе дълъг. Няма връщане. Едва ли някой от близките щеше да предположи, дори и той самият, че ще посмее да го направи. Дори и бастунът – този некадърен дървен асистент, не беше под ръка. Стоеше изправен до вратата начумерено. Да му помага от там. Когато оздравее, да го ползва. Беше съвсем нов, гладък, готовен бастун.

И очевидно такъв щеше да си остане. Недокоснат.

Беше тръгнал вече. Стана от стола. Край! Това е най-трудното. Доста минути му отне безвремието, в което бе попаднал, да вземе решение. Беше рисковано. До писалището го деляха цели два метра. Връщането към стола беше невъзможно.

Искаше да напише толкова много неща.

Например това – че навън е хубаво, цветно и шумно като в концертна зала, че той е убедително сакат, че е вълшебно сам, и че има куче, което помага без причина. И че още му се живее. Макар и да няма повод за това. Че иска да обича. И че обичта се върти между краката му, а не би трябвало точно сега да е там. И че е май ѝ се пикае на тази любов, но се сдържа, за да предпочете радостта от играта със сакатия. Същински Епикур. Да предпочетеш по-върховното удоволствие пред по-първичното е висша форма на умереност. Това е куче-философ.

Писалищната маса бе далеч. Ако можеше да отнесе ръцете си до там, а главата да им командва оттук, щеше да успее. Да пише. Дистанционно. И отдалеч да обича. Не става.

Строполи се на пода – недъгав, неспособен.

На паркета си играеха двама – куче и младеж, в очакване на някой, който да им помогне да спрат. Или да им попречи да не спират. Беше време за обяд. А двамата творяха. И се прегръщаха, смееха се: човекът с устни, кучето с очи.

Нямаха вид на същества в нужда. Обичаха се. Бореха се. Ядосваха се. Хапеха се. И замряха после на пода уморени. Един до друг, сгушени. То – нямо, той – сакат. Гладни.

Гладни ли?