Тази е Моята заповед:
да любите един другиго.
/Йоан 15:12 /

... Като влезем в един дом, ние виждаме много предмети в него и знаем,че те са дело на човешката ръка. А когато пък излезем сред природата можем да наблюдаваме безкрайно множество неща - слънцето, небето, планините, реките, моретата.
Питаме се кой е направил всичко това. Ако отворим книга на книгите - Библията, ще намерим отговора - Бог.
... Ива си спомняше с носталгия времето, когато баща и разказваше вечер, събрани около трапезата чудесата, извършени от Спасителя - Иисус Христос.
Тя беше още малка, хлапе на 5-6 годинки, а слушаше захласната историите, разкриващи истината за света и хората. Знаеше за ангелите, демоните, за Адам и Ева, за сътворението...
"Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят, на които задържите, ще се задържат"...
Миналото я връхлиташе като бумеранг и тя заплака тихо. От шест месеца бе настанена в клиниката за душевноболни, а и се струваше, че са минали години. Играеше нервно с косата си, красива гарвановочерна чуплива коса. Мекостта на чертите и бяха полегнали като уморени птици след буря. Тялото и гъвкаво, слабо, фино в очертанията си, бе променено-от лекарствата, от новия насилствен режим. Нямаше приятели, само жената, която им доставяше кафе и цигари леко и симпатизираше, а с времето Ива се превърна в отчуждено човешко същество. Пазеше до себе си Библията и понякога четеше Светата книга, но трудно запомняше прочетеното, хапчетата я унасяха и тя заспиваше.
Бащата на Ива- Цветомир - бе свещеник в малък провинциален град. Нейната майка- Йорданка - беше дълги години начална учителка, добродушна и вярваща, отдадена на работата и семейството си. Имаше по-голяма брат, който работеше в столицата.
Възпитана в консервативно семейство, в ценности и морал, тя израстна като слабо, деликатно момиче, мълчалива и затворена.
Не излизаше почти никъде сама, ходеше до училището и се връщаше веднага след като свършеха уроците. С майка си се случваше да излиза на разходка до Остров " Свобода" и на гости при нейни роднини.
Ива не бе красавица, но имаше нещо загадъчно и тъжно в очите и - тъмно - кафяви, големи  и красиви.
В гимназията харесваше едно момче, обичаше го тайно и страдаше от несподелената любов. Посвещаваше се на уроците си и с усърдие и прилежание имаше отлични оценки. Увличаше се от химията, от биологията, математиката. Родителите я насочиха към медицината. Взе изпитите, приеха я в големия град. Там се запозна с две години по-големия състудент Стефан, голям женкар, обичащ живота и удоволствията. Връзката им продължи около година и Ива забременя. Това бе голям удар за семейството на Ива. Баща и я принуди да се ожени и така тя се венча с него набързо.Срамът се налагаше да се потули,а и какво ще кажат хората...
В брака тя не бе щастлива, защото Стефан започна да се събира с различни компании и се пропи. Случваше се да и посяга, кавгите и конфликтите зачестиха... Детето често стоеше при бабата и дядото - красиво четири годишно момченце, на име Михаил. Родителите на Ива не и даваха да се раздели със Стефан. Трябва ли да бъдем с някого, ако това ни прави празни и нещастни?... И какво е любовта?
В Новия завет любовта е описана най-добре в "Първо послание на свети апостол Павел до коринтяните" глава 13: "Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед що звънти, или кимвал, що звека". Обичта изисква взаимност и честност, съпричастност и споделеност.
Ива се промени много, стана арогантна, на моменти зла и променяше настроението си постоянно. Меланхолията взимаше надмощие над нея, мразеше целия свят, обвиняваше за всичко Стефан, не успяваше да спи. Започна с хапчетата и естествено свикна с тях. Отново на помощ се притекоха нейните родители , убедиха я да постъпи в клиниката: "Св Лука", в столицата. Така и стана.В началото предпочиташе да стои по цял ден на едно и също място, в една и съща поза, безразлична към обкръжаващия свят. Пиеше нужните лекарства , а времето-летеше. Така и не допусна хора близо до себе си. Намразила любовта, сърцето и бе затворено и тъжно. Случваше се да се моли на глас, правеше го по-скоро инстинктивно, отколкото от душа: "Господи,... помилуй мене грешната...". Безразличието и бе щит срещу враждебната реалност. Лятото отмина, дойде есента, наближаваше зимата. Понякога гледаше през прозореца падналите листа и леко поклащаше глава. Не бе виждала Стефан вече година. Знаеше, че каквото и да стори той, тя нямаше да спре да го обича,  да се оглежда в сините му очи. Разказваха и как е спрял да пие, лекувал се в комуна, променил се, взел детето при себе си. Отдавна Ива не трябваше да е в клиниката, но тя всеки път разказваше на лекуващия лекар как не се чувства добре,измисляше несъществуващи болежки и я оставяха до следващия път.
Една сутрин препичайки се на слънце, Ива чу познат глас, а после го видя.Очите му бяха същите изпитателно-красиви, гледаха я топло и се усмихваха. Опита се да я прегърне, плахо , с финес.
Мълчаха. Помоли я да се върне при него, просеше прошка...
Идваше през ден, а после всеки ден,упорит и внимателен, очакваше тя да откликне на чувствата му.
Можеше ли да му прости?...
Убиваше ли миналото новите надежди за щастие?...
"Тази е Моята заповед:
да любите един другиго"
Ива прости на Стефан, прие отново любовта му.
Най-светлият празник Рождество Христово бе отминал, идваше Новата година. Най-после в къщи!Топлина и уют, усмихнати лица около новогодишната елха.Радост и трепет, прегръдки и съпричастност. Детето бе пораснало, а смехът му огласяше дома.
"Всеки дом се съгражда от някого:
а Тоя, който е сътворил всичко, е Бог".
Красотата и хармонията бяха се завърнали. Тежките спомени - прокудени.
В една къща може да има много неща, да е богата и хубаво подредена. Но няма ли разбирателство, уважение и обич - всичко е обречено.
И досега двамата герои Ива и Стефан живеят заедно, държат един на друг, единни в брака, цели в любовта си. Случва се миналото да ги навестява, но те са си взели поука и не му дават да ги натъжава. Настоящето крие изненади, а бъдещето - нови надежди и очаквания. Вече побелелите им коси издават ,че са устояли на времето, загърбили неволите и тревогите. Радват се на децата и внуците и не спират да мечтаят, ала това вече е друга история...