Последният път, когато ни поканиха роднините на моят приятел, се бях зарекла, че повече няма да ходя. Успяхме да пропуснем селския събор, и цяла седмица не спрях да се радвам. Но този рожден ден дойде и сякаш нямаше измъкване. Сложих си черния гащеризон и леко каменна маска на лицето, защото знаех, че каквито и емоции да изразявам все не е на добре с тези роднини, комуникацията винаги блъскаше на кухо. Просто нямаше никаква, ама никаква допирна точка между мен и тях. Иначе селцето е чудесно, лози и градини ти се усмихват от дворовете, на старото летище е пълно с макове и бял върти поп. И така малко преди вечерта да кацне, пристигнахме, детето облечено с най-хубавата си рокличка, раница с 3 чифта резервни дрехи, и така. Още щом спряхме колата до местното ресторантче, първо ни блъсна звуков взрив от селски песни, вътре потни хора празнуваха кръщене, а щом отворихме вратите на колата ни блъсна мощна миризма на тор, овча тор, такава от която те заболява сърцето. Как издържаше малкото дете кръщелниче, мога само да гадая. Синтезатори на макс, разгърдени ризи, много алкохол и торти. Нашият рожден ден беше в градината, но и там музиката бумтеше като за световно. Наместихме се на определените за нас места и скоро ми стана ясно,че няма да е интересно. Вместо това половинката ми, която не пие алкохол, реши да си направи облак, и без това всички бяха заоблачени наоколо. Храната идваше на бавни талази, имах чувствто, че ще умрем от глад, докато дойде основното. Знаех, че всяка минута тук ще бъде откраднато късче от вечността, моята вечност. Братовчеда на моето дете, бузесто момченце на около 10г се мръщеше и казваше, че не иска да си играе с моето дете, защото било досадно. А другите две момченца, също бузести, седяха подредени на масата като шишета, защото техните ги държаха изкъсо и не смееха да гъкнат. Аз пък си казах, ние също пък не искаме да си играем с братовчеда, затова излязохме на улицата извадихме едно кепче от колата и няколко топчета и започна една голяма забава. Дечицата на вън се караха кой да си играе с кепчето и то едва стигаше до Сия. Ако ме питаха, повече въобще нямаше да се връщам в градината.
Музиката намаля и си казах, ще избутаме последния час някак си, преди да си тръгнем. Влизам, мудни разговори между роднините, а при децата скука. Гледах ги, гледах ги, тези бузести пълнички момченца и си рекох, сега ще им направя един сумо турнир.
Бързо направихме правилата и се започна едно бутане и избутване. Рундовете летяха бързо по 3 секунди всеки. Наложи се и аз да участвам и да избутвам бузестите момченца от ринга, които вярваха, че могат да ме победят. Внезапно каменните роднини също проявиха интерес, почна се едно пляскане с ръце, окуражаване и т.н. Последният участник, едното едро бузесто момче така се засили, че направо изхвърли братовчедчето от ринга. Това беше края на турнира защото единия участник си удари ръката. Някой от роднините почнаха да ме гледат накриво вече. Казах си, сега е момента да си тръгнем.
В тъмната нощ се качихме на колата и потеглихме под звездите към София, най-накрая тишина и блаженство. Някак си бяхме оцелели след този рожден ден.
© Mari Valentinova All rights reserved.
Обективност, другари, повече обективност трябва! Но аз намирам разказът забавен. С това сумо 🤭
Хелоу и от мен!