Aug 30, 2021, 10:12 AM  

Обратно 

  Prose » Narratives
373 5 20
10 мин reading

Нещо го дразнеше в дълбокия тежък сън. А и хич не му беше комфортно лежането. Нещо ръбесто го подпираше отстрани, отгоре му пък като че спяха прегърнати пиян слон и преял носорог. И тежаха… Едва пое въздух от тях…

С което автоматично включи мозъка си. Нещо, дразнещо и жена му, и колегите, и познатите, на които им трябваше време да усетят кои са, да не говорим за бързо мислене и действие. Помръдна едната ръка, после другата, сетне краката, повдигна леко глава…

Друг щеше да получи удар веднага и с това да приключи мъките и терзанията си. Но той беше тренирал футбол, минал през казармата, треперил след Чернобил и, най-важното – имаше 40 години брачен стаж. Като гарнитура – проклети директори, ограничени шефове, тъпи колеги…

Така че – разбра и задейства екстреното мислене. В ковчег е! Първи факт. Не знае защо – то не е и важно. Няма понятие къде е – хептен ненужно познание. Нито има представа как да се измъкне. Което трябва да е първата му цел.

Едно е важното – да започва! Защото въздухът съвсем свършваше – усети леко главоболие, а без него…

Ковчег… Паралелепипед. Дървен? Да, живееше в модерната епоха на ерзаците и ментетата… Пък и знаеше – никой няма да му поръча истински дървен ковчег. Скъпо е. А на мъртвеца му е все тая в какво ще се разпада…

Загърчи се като червей, сви се на полукълбо, в невъзможна за годините му поза. Позавъртя се, помисли си: „Пък може най-после от задника да има полза…“ и го вирна рязко нагоре…

Чу се лек пукот. Пак се сви и изпъна като пружина. Пукотът се повтори, а наоколо му закапаха бучки пръст. Значи – на прав път е.

Отново се сгърчи и изпъна рязко, със злоба. Бучките усилиха валежа, задникът му се оказа извън ковчега.

Не обмисляше положението – нямаше време. Просто се подпря на ръце и започна да търси път през калните вълни. Рохкаво беше – явно от зариването е минало малко време. Пръстта опитваше да влезе в устата, очите, ушите, но той не й обръщаше внимание, а като тирбушон в тапа, използвайки основата на ковчега, опитваше да се измъква нагоре, наподобявайки виенето на змиорка в буре с мастика – криво, устремено, напористо, злобно…

Главата му се показа над пръста. Гробарите ги беше домързяло да копаят много надолу. Или бяха спестили гориво от багерчето – за по-добро приложение. Кой от опечалените ще мери на два метра ли копаят или спестяват трийсетина – петдесет сантиметра…

Навън беше тъмно. Капеше лек дъждец, който му се стори манна небесна. Загълта въздуха като алкохолик първа чаша за деня. Пръстта го притискаше около гърдите, но това вече не го тревожеше.

Звездите се бяха скрили. Нощ – като за излизащи от гроба мъртъвци. Лек хлад, тих ветрец, тишина… То и кой ще вдига шум тук – намерилите вечен покой хич и не щат да се връщат при живите, въпреки митовете и страшните приказки…

Наблизо зърна ръба на гроба – очертаваше се добре в полумрака. Напрегна се, измъкна дясната ръка, допря до ръба. После напъна и лявата. Размаха ги – чувстваше живот в тях, но бяха някак си отпуснати, парализирани от дългото стягане.

Хвана ръба с две ръце и като плувец през тесто за кекс се издърпа. После отново напрегна вече уморените мускули и започна да се изтегля от гроба. Очакваше да чуе „пльок“ като в анимационен филм, но се измъкна почти безшумно…

Просна се на тясната алейка. Дълго лежа, лапайки хищно въздуха. Мозъкът му се разбуди, влезе в оная форма, която жена му много мразеше, започна да работи усилено.

Защо е в гроба? Взели са го за мъртъв? Мнима смърт? Анабиоза? Някакъв общ паралич? А докторите? Какво докторите? Явно са погледнали отгоре-отгоре: седемдесет и пет годишен, с няколко хронични заболявания, болно сърце… А седемдесет и пет години все още са нормална възраст за смърт. Още си почти годен за някакъв живот, но вече си поел по пътеката към залеза. Смятат те за ненужен – ако им трябваш, няма да те пенсионират, околните те пренебрегват – акъл си имат и, както са убедени, повече от теб, физическата работа ти тежи, макар че знаеш как умело да заместиш безмозъчната сила. Станал си като мебел у дома – снимка на стената, която понякога поглеждат с недоумение: тоя кой беше?

И ето – подписали ти смъртния акт без патолога – най-добрия лекар, чийто пациенти никога не се оплакват, фирмаджиите, препоръчани от агента си в болницата, са те наплескали с гримове – да мязаш на нещо си, навлекли ти костюма, дето си носил последно на сватбата, метнали те в ковчега и още на другия ден побързали да се отърват от ненужното…

Добре, барем, че не си заспал с разперени ръце и крака, та да ги чупят – за по-естетическа гледка на жалкия мъртвец…

Отдъхна си. Всичко е ясно. А сега?

Мъртъв е за целия свят. Може и некролози да са сложили – въпреки нежеланието му да се хили от стълбове и стени. Може помен да правят – имаше син и дъщеря, пет внука, куп други роднини. И всички са долетели като лешояди на зова на смъртта…

Не, нямаше някакви имоти, пари, сгради. Беше нормален старец. Каквото притежаваше, отдавна беше раздал на децата и внуците. Да няма разправии после…

Е, да – малката къща, където ги отгледа. И малкото дворче – колкото да една ябълка, круша, няколко лехи със зеленчуци и голямата леха с цветята, гордост на жена му. Която леха от две години, откакто тя си замина, си личеше по сухите стръкове на някогашните красоти…

Надигна се. По земята затракаха бучки пръст и камъчета. Отръска се, изчисти дори джобовете. Но гледката явно беше нелепа – костюм в кал и треви, като че пияндурник се е събудил след тежка нощ. Затова съблече сакото, хвърли вратовръзката, наведе се и отупа крачолите. После метна сакото на рамо. За косата не се погрижи – отдавна пестеше от фризьорски услуги, та на главата му нямаше в какво да се вплете кал. Само ушите почовърка – удобни бяха дори за гнездо на лалугери…

И тръгна към светлините на града.

Пътят уж му беше познат – кой ли не е идвал за и се връщал от някое погребение. Обаче – в тъмното… И с все още леко замаян мозък… И някакъв неопределен страх от минаващите автомобили… Да, редки бяха колите – все пак, нощта настъпваше, но при задаващите се светлини той се скриваше зад храстите. За всеки случай. Представи с, че някой познат го осветява, разпознава и… Ще увеличи скоростта? А може и да се забие нейде край пътя. То пак добре да е из храстите, че ако улучи стълб или пътен знак…

Градът беше близо. Такива са си хората – хем се боят от мъртвите си, хем им се иска да са им под ръка. За помен да не ходят далеч. Пък и гледката на надгробните паметници, графитите по оградата: „И ние бяхме като вас, и вий ще станете кат нас“, „Одиш каде одиш – па тука ша додиш“, „Градът на мъртвите не е тук, а дето са хората“… Напомняща, дразнеща, предупреждаваща философия…

Сви наляво пред първите къщи. По ливадите, покрай зеленчуковите градини, прецапа ръкав на барата, пресече два паркинга – осветени, но с отдавна хъркащи охранители.

Къщата му беше близо до центъра, обаче в малкия град всичко беше център. Светеше, разбира се. И заради все още топлото време прозорците бяха отворени. От единия се носеха високи гласове. По шума усети, че дават някакво спортно събитие, а внуците имат гости. Младежки фалцети, чукане на стъклени бутилки, една изхвърчала празна бирена кутийка… Разбра – поменът за дядото е минал в нормален купон. При това по-интересен от другите – поне имаше повод. Който, разбира се, отдавна беше забравен. Освен, когато някой се присетеше за събитието и обявяваше тост в чест на покойника. Чието име гостите не помнеха, обаче умело заместваха с „дядката“…

Отвори тихо портичката. Чудеше се как да се появи. Дали да потърси някой комшия, да му обясни нещата, да го помоли да подготви близките… Или да отиде до полицията, та те да се заемат с тая сърцераздирателна задача…

Левият прозорец също беше отворен. И се чуваха ясно гласове:

-     Хайде, бе бате, тоя сервиз за какво ти е? Кака ще го почупи първата седмица…

-     Аз да не съм вързана в ръцете като теб, ма?! Той е по-голям, той избира…

-     Бате, прати я някъде, пречи. Ние с теб сме наследници, ние ще делим…

-     Наследници на какво? – намеси се мъжки глас и той позна зет си – Баща ти ни даде едни пари и – толкова! Има и други той, не може да няма… Ама май само брат ти се е облажил…

-     Я стига – най-после се обади синът му – Облажил… Три години ги гледах – и него, и мама. Всеки ден хляб им носех, виждах ги…

-     Да, бе – обади се дъщеря му – Само ти си идвал. Аз колко пъти…

-     Колко пъти, ма? – прозвуча женски глас. Чудно, снахата едва за втори път се намесва, а обикновено е на всяка манджа мерудия – Идвал си, че ти е на пътя. А за хляб той си ходеше, виждала съм го. И си купуваше каквото му потрябва, и хич не търсеше помощ…

-     Добре, добре – прекъсна я синът му – И аз съм идвал, и сестра ми… Не е важно. Важното е – има ли още нещо, което да послужи. Ей го – зетят взе медния котел, аз ще прибера голямата тава. Там, под навеса, има още някои съдове. И тук в стаята има мебели…

-     Какво? – викна снахата – Тия стари дървении не ща! В новия апартамент…

-     Бате, аз ще ги взема – намеси се зетят – Дървении, викаш… Ама истинско дърво. Малко с шкурката, малко боя, лак…

-     Тихо! – прекъсна го дъщерята – Не им обяснявай! Не щат – ако щат…

-     Тате да беше… - каза синът и той наостри уши. Най-после някой се сеща за него – Да беше, викам – можеше да каже по кои сметки е оставил парите в банката. Че сега трябва документи да вадим, после да ходим по банките… Ей, проклет старец – умря преди да каже кое какво…

-     И избърза – рече дъщерята – Трябваше и тая къща да продаде, парите да раздели. Ей го – дъщерите ми ще станат абитуриентки…

-     Ако преди това не им правиш кръщавки и после сватби – чу се снахата – Щото като гледам…

-     Ми твойте синове, ма…

Той се дръпна назад и тръгна към зейналата портичка. Какво повече да слуша?

Изобщо – накъде е тръгнал? Дом вече няма. Децата му го делят. Какво остава? Куп снимки, които след някой ден ще са на боклука, стари дрехи, мебелите – кои префасонирани, кои изгорени в парното… Книгите му ще продадат – не виждаше кой би ги чел. Кухненските съдове – кое на битпазар, кое направо в контейнера на ъгъла. И най-напред – старата тенджерка, която навремето с жена си купиха след сватбата. Първата им обща вещ, затова я пазеха и държаха на лавицата над печката. На показ…

Накъде?

Погледна към избистрящото се небе и тръгна по пътя.

Обратно…

 

Заповядайте на страхотен коментар - https://genekinfoblog.wordpress.com/

 

 

© Георги Коновски All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря, Силвия!
  • Много силен разказ, Георги.
  • Благодаря, Сенилга!
  • Круто! Гоголь очень боялся быть похороненным заживо и это таки случилось!
    Когда делали перезахоронение его тело оказалось повёрнутым...
    Это действительно страшно...умереть после похорон...
  • Благодаря, Таня, Лидия!
    Ами другите писания не са ли разкази?
  • На такава тема, пък до края го прочетох с интерес. То си е за обратно!
  • Генек, написал си истински разказ !
    Браво!
  • Благодаря, Стойчо!
  • Покъртителна сага!
    Навярно съжалява, че е възкръснал, защото сега ...смъртта е последната му радост, макар, че за живите е вече неудобен спомен.
    Поздравления за творбата, Георги!
  • Благодаря, Красе, Светулке, Елке, Роси, Петре, Емиле!
  • Много хубав разказ! Напълно съгласна с Краси!
  • Тъжно! И боли! Много хубав разказ!
  • Много ми хареса!
  • Само не обратно, няма ли друг начин...
  • Много хубав разказ. Така разказан, без драма, а вплита дълбоки конфликти, без излишен патос, а има толкова страст - страст за живот, да - измъкна се от дупката- заради глътката въздух, която пое. И замисля. Обичам така написано, защото няма нарочни внушения и думи, които те удрят като камъни в жлъчката, но ти омеква душата. Благодаря, Генек.
  • Ох, до болка познати, неща от живота,... но Пипи, дългото чорапче е казала '' Защо са ви толкова неща,.. къде ще ги слагата''...Разделянето на ''имането '' е първа грижа на живите...
  • Подобни случаи е имало - четох за Англия и САЩ. У нас не зная, но всичко става - не бих се учудил.
  • Добре поне, че е невъзможно и след раждане, и след умиране. В момента си представям какво би станало, ако беше влязъл в стаята. Аз лично бих - пък който остане...
  • Благодаря, Надя!
    Цял ден чаках отзив отнейде...
    А не аз натъжавам - историята е реалистична. Особено втората част. Излизането от гроба завършва с желание за връщане...
  • Ужас, казваш... Най-ужасяващите същества на този свят сме ние, хората (до човеци има да растем, ако успеем изобщо). Натъжи ме, сенсей.
Random works
: ??:??