Обречена съм
Когато те срещнах в един слънчев ден, все още ми се искаше да не залязва това Слънце и да си мечтая, че всеки ден ще е като този...
Видях те прекалено ясно и ме докосна онова твое странно изражение на невинност, онази твоя скрита чаровност, която ме накара да забравя, че някога изобщо съм имала предишен живот и предишно съществуване. В този миг миналото сякаш започна да се изпарява и аз губех очертанията на света около мен. Когато ме нарече и с най-милото обръщение, сякаш всичко наоколо започна да се разпада и да изчезва. Наоколо не остана нищо друго, освен нас. Усещах, че се губех в реалността и забравях изобщо какво следваше след този момент, а имаше ли изобщо по-следващ момент, съществуваше ли някакъв за след това. Ровех в спомените си, защото се опитвах да си възстановя и припомня нещо, но все нещо ми се губеше и ми се изплъзваше от съзнанието. Сетих се, че отдавна не се бях чувствала така и отдавна не се бях замисляла за тези неща. Ставаше дума за усещанията ми... Търсех в околните очертания нещо, за което да мога да се заловя, нещо, което да ме извади наяве в действителност, но погледът ти ме държеше толкова дълго и толкова силно към себе си, че аз стоях почти неподвижна и неразбираща...
Замислих се за теб, за хората, за съдбите, които ни запознаха и ни накараха да слеем искрите от очите си още от първия поглед. Хората, които минаваха около нас, може би се чудеха какво става, обръщаха се, оглеждаха ни, а ние сякаш спирахме да дишаме заедно…
Знам, че си тук и си до мен, знам, че не е било сън. Без теб аз не мога вече да се върна в предишното си състояние, не съм същата. Без теб не мога да се смея, не мога да се концентрирам, не мога да проумея някои неща, недоумявам как стана, но постоянно губя и забравям по нещо...
Болна съм от тази невероятна болест, наречена любов, и не вярвам, че ще мога да се излекувам. Пробвах с какво ли не, но уви - Тя, любовта ти, ме държи хищно с ноктите си и не смее да ме пусне нито за миг, нито за едно друго вдишване... Това съм аз сега или поне това, което е останало от мен и може би това, което съм била някога и което ще бъда…
Изображението в медальона, долепен до мен, ме пази във всеки един миг и ме държи нащрек за твоето съществуване. Всеки път, когато го погледна и не си за съвсем малко при мен, усещам силата му и магията на обвързването ни...
Опитвам се да живея и по друг начин, но не се получава и не мога да съм друга... Обречена съм...
© Светлана Тодорова All rights reserved.
