Беше началото на месец август 1994 година. И дните, и нощите бяха непоносимо горещи. Пътувах до село с обедния автобус с по-малкия си четиригодишен син. Автобусът заизкача баира от гьола Ташлъ към центъра, заобиколи двора на джамията и спря на спирката пред магазина на Гюнер Яваша. Майка ни очакваше на спирката. Бях ѝ се обадила по домашния телефон, тогава мобилните още ги нямаше, знаеше кога ще пристигнем.   

           Слязоха няколко пътници, след тях и аз с детето. То се хвърли в обятията на баба си и започна да подскача от радост около нас. Винаги се радваше, когато си ходехме на село. Докато родителите ми бяха живи, често им помагах с каквото мога – де в градината, де на бостана, де на лозето, де в къшлата. Дворът ни беше пълен с всякакъв добитък: крави, теленца, овце, агънца, кози, кокошки, юрдечки. Помня, имахме една бяла козичка с много красиви обички под гушката. Привечер, когато майка доеше овцете, аз обикновено сядах на големия камък  с диаметър близо метър,  огрян  през деня от жаркото лятно слънце, и се наслаждавах на залеза.  Синът ми се гушеше в скута ми, а едно от козлетата, най-палавото, идваше при нас, докосваше закачливо с муцунка ту неговата ръчичка, ту моето коляно и ни гледаше предизвикателно с красивите си кафеникави очи. Като че ли подканяше малкия за състезание с подскоци. Прегръщахме я, целувахме я по муцунката.

         Още от малка заобичах домашните животни. Детството ми премина в близост до тях. Никога няма да забравя как се радвахме с брат ми на новоизлюпените пиленца или юрдечки. Бяха като малки, жълти плюшени топченца с едни любопитни черни оченца. Като ученичка в гимназията вече можех да доя овца и коза, но и тъй не се осмелих да издоя крава. После, като се омъжих в града, там нямахме животни, но не знам как успях да предам обичта към животните и на децата си. Сега синът ми притичваше двадесетина метра пред нас и аз бях сигурна, че няма да влезе в къщата през пътната врата, а ще се помъчи да отвори портата и ще тръгне да обиколя двора. 

        Прекосихме с майка площада пред  Школото /сега ЦДГ/ и тръгнахме по тротоара към вкъщи. По едно време тя се спря, поозърта се  напред - назад, после с  вледеняващ поглед  ме огледа от глава до пети, свъси вежди каза:

         – Sen ne bole, marı, ne giidin bu kısa pantalonu şırfıntı gibi?! Bi kere ta gomeyem seni onunna. Sen tetemiz bir uzun etek girеmedin mi аyana?! A-a-a-a ne bu, marı!*  ( Ти … какво си се облякла като някоя …. шафрантийка?! На какво прилича това! Да не съм те видяла още веднъж с този панталон! Не можа ли да си сложиш една дълга пола? А-а-а, що за излагация! )

       Аз взех да се оправдавам, че панталонът ми съвсем не е къс, дължината му беше до средата на коленете ми, но знаех, че думите ми няма да смекчат „основателния“ ѝ гняв. Засегнах се, стана ми много обидно. Никога не бях се опитвала да привличам внимание с  физическите си прелести, не че ги нямах. Не, това просто не ми минаваше през ума. Не ми беше в нрава. Смях не смях, за пръв път се целунах с момче, когато вече бях студентка в първи курс. А сега, вече зряла жена на тридесет и шест със стабилно семейство, майка на двама сина, заместник-директор в градско училище с над 400 деца, бях обвинена от собствената си майка в липса на морал. Боже! Боже! Тя да ме нарече с тази грозна дума „şırfıntı“ ! О-о-о, чудо! Не! Толкова ми стана обидно!  Замълчах, престанах да се оправдавам и преглътнах обидата, макар да бях възмутена до костите на мозъка си. Бях възпитана така – да не противореча никога на по-възрастен от мен човек. Работата, в която се включих през двата дена престой на село, не поуталожи болката от нараненото ми достойнство. Тя много добре ме познаваше и знаеше, че не се падам по лекомислените предизвикателства и защо трябваше да ме засегне по този начин? После, като се прибрах в града, покрай грижите за децата и ангажиментите в работата забравих за случилото се. Оттогава насетне обаче, когато ходех на село, винаги  обувах  дълги панталони, избирах блуза с дълъг ръкав или рокля с дължина под коляното. Явно, доста съм се позасрамила тогава, защото оттогава минаха  тридесет години , но аз още помня случката. 

        Изнизаха се годините неусетно. Синовете ми пораснаха, големият даже вече беше семеен, бях млада свекърва, е, не съвсем млада, на 48 години. Като починаха родителите ни,  не се решавахме с брат ми да продадем къщата. Беше ни много, много скъпа. Толкова много спомени имахме от детските си години, изживени в нея! Там проплакахме, там израснахме обградени с много обич под любящите грижи на баба и дядо, на родителите ни. Тъй като той отдавна се беше устроил със семейството си в чужбина, на моите плещи легна грижата да поддържам къщата, двора и градините на село. Докато оплевя и окопая, току съботата и неделята изтекли. Ако не си идвах следващия уикенд, за две седмици градините заприличваха на брадата на Битли Салим, който се бръснеше веднъж в годината. Честно казано, водех отчайваща война с треволяците, пръстите ми позеленяваха и като се приберях в града неделя вечерта, дълго търках ръцете си с разни препарати, за да залича следите от зеленото багрило на естеството. Макар цял ден да не превивах коляно от скубане на трева и мятане на мотика, хубаво ми беше в бащината къща и през лятната ваканция  оставах за повече време там. Докато работех в градината, разменяхме си някоя друга приказка със съседите, дворовете ни ги делеше една обикновена телена мрежа. Коментирахме вегетацията на посаденото, е, що да си кривя душата, някой път мъдрехме и клюките из  селото.

       Петнадесетина години след случката, която вече ви разказах, било ми е писано да изживея отново същия срам. Съседката ни баба Атике, догонваща вече 90-те, беше още жива. Тя и съпругът ѝ дядо Юдаи, тогава покойник вече, имаха четирима синове. Най-големият им син Сали живееше в долната махала – къщата му беше над гьола на Деведжи. Вторият им син живееше в горната махала, близо до ТКЗС-ето, а те бяха останали да живеят при четвъртия, най-малкия им син Юсуф. Третият им син Зекерие живееше със семейството в преотстъпената лява половина на тяхната дълга и голяма къща, чиято фасада беше боядисана в масленозелено. Баба Атике сутрин мяташе мендила* на главата си, уж за хляб до фурната да иде, после се отбиваше в дома на сина си Сали в долната махала да види как са, що са, прибираше се за малко вкъщи, оставяше черната мешинена* чанта с хляба, който го печаха в селската фурна, и току поемаше към дома на сина си Али в горната махала да види каква е интифата и там. И така обиколката ѝ привършваше на обяд. Приготвяше нещо набързо да нахрани дядо Юдаи  и след обедната дрямка идваше ред  на „брифинга“ на пейката пред входната им врата.

       Много се имаха семействата ни. Случваше през деня, без покана – ей тъй за малко, баба Атике или някоя от снахите ѝ да отскочи в нас или пък майка и баба да идат у тях, да занесат по паница от нещо, което са сготвили или опекли. А лятно време, след като приберяха добитъка, и двете семейства излизахме на седянка отвън на пейките пред къщята. Баща ми викаше на баба Атике „ Хабер ажансъ“ /информационна агенция/, защото винаги знаеше в коя махала какво се е случило през деня. Когато идваше у нас, уж за малко, или на вечерните сбирки по съседки, първа вземаше думата и с особена наслада разказваше на комшиите чутото и видяното през деня. Пък и сладкодумна беше!

          Един ден плевях в цветната градина пред къщата и чух, че разговарят, седнали с още две мои възрастни съседки на пейката пред нашата пътна врата. Рекох да изляза и аз за малко, да видя как са, що са. Поприказвах с тях не повече 5 минути,  прибрах се и продължих да плевя и окопавам цветята. Вероятно не бяха разбрали, че не съм се прибрала вътре в къщата. Не минаха две минути, баба Атике с високичък глас вика на другите две съседки:

               –  Gelini var kalan, gimiş ayana bir kısa pantalon, utanmeri, тerbiyesis.* (Гледай я! Стана свекърва, снаха има вече! Обула един къс панталон, не я е срам! Що за маскаралък?!)

         Не беше същият панталон, нещо от по-лека материя беше, от басма, закриваше коленете ми.  Пак беше август, адски горещини. Като чух нейните думи, някой като че ли ме заляха с казан вряла вода. Два дена ходих като болна. Думите на възрастните много ме засягаха. Отдавах им прекалено голямо значение. То и сега е така, де. Никога не съм противоречала на баба и дядо, нито на майка ми и на баща ми. Душата ми попариха думите на баба Атике, желанието ми за работа се изпари. Прибрах се вътре, взех една книга и се опитвах да не мисля за обидните ѝ думи. – „Не бива да ѝ се сърдя. Тя е възрастна жена. Не съм я видяла нито веднъж за тия четиридесет и осем години с пола или с рокля. Даже и когато ходи на минерални бани, не сваля шалварите тя. Снахите ѝ също ходят с шалвари. Че тя колко пъти е излизала от село? Колко свят е видяла? Защо трябва да ѝ се обиждам? Това видяла, това знае. Нейният морал е такъв.  Знам, че много ме обича и ме уважава. Не ги каза със злост тези думи жената. Няма защо да ѝ се сърдя.“ –  нижеха се мислите в ума ми, а книгата в ръцете ми си стоеше разтворена все на една съща и страница. На другия ден се разрових в гардероба, намерих едни летни шалвари, обух ги и до края на ваканцията ходех с тях из двора и градината. Заради хатъра на баба Атике. А иначе, като се прибера в града, всичко си беше точ в точ – грима, червилото, маникюра, прическата …..  Не бях същата жена.   

        Що се сетих за тези две случки ли.  Ами наскоро четиринадесетгодишната ми внучка беше публикувала в Инстаграм  една снимка с доста късичка рокля.  О-о-х, никак не ми се понрави  това. Ама как да ѝ направя забележка, като гледам, че майка ѝ също поства снимки с къси поли и панталони. Най-сетне се реших да направя мно-о-о-го тънка, обичлива  забележка на снаха ми по месинджъра, а тя ми вика :

                – Ама, майко, ти пиши или се обади на дизайнерите да сменят модата, те така ги шият  дрехите сега. Модата е такава. –  „Бре,  викам си, да им се не видят и дизайнерите, и модата.  То…., както казват хората,  ярето се катери и минава по пътеките, където преди това е минала козата – майка.“ – само наум си ги редя, де. Старая се да им говоря мило и нежно, де на майтап, де на сериозно, да не скърша хатъра им, ама не хващат дикиш много, много приказките ми.

             Сега се сещам за една друга случка от миналото лято с малката ми снаха. Бяха си дошли по време на отпуска им и решихме пак да прескочим до село, да посетим гробовете на близките ни, да оплевим тревата по тях, да посадим някое друго цвете. Беше юли месец, горещо. Снахата обула едни къси дънкови панталони, ама бая късички, краката ѝ оголени. Отгоре беше сложила красива синкавозеленикава блузка. Млада е, пък и хубава, няма и грам излишен по тялото, като манекенка е, ама нали знам, че ще се срещнем и с възрастни хора… Външният ѝ вид ще се възприеме като резил от шереметкьойския манталитет. И аз ѝ викам:

                   – Детето ми, моля те, облечи нещо по-така! Тя веднага схвана какво искам да ѝ кажа. Отиде в спалнята, върна се след две минути в хола, гледам облякла една хубава лятна рокля с ръкави до лакътя и  с дължина под коляното.

                 – Аха, така вече те харесвам! – викам ѝ аз ухилена, а тя:

                 – Ама майко, сега, като отидем на море, да не вземеш да ми се бъркаш пак как да се обличам! Там няма да ми правиш забележки за облеклото, нали! – говори ми тя меко, меко, ама аз долавям в тона ѝ сериозна, даже заплашителна решителност. 

                – Хубаво де, на морето се обличай, както искаш, но не може с оголени крака да се курдисаш пред възрастен човек. Нашите нрави, на турците, са такива тук!– И тъй, изкарахме почивката без хър-мър, изпратихме ги по живо, по здраво.

           Той и мъжът ѝ, малкият ми син, едно време се меракландисваше да си слага обеци, едва го кандърдисах да се откаже, ама сега и пари да  му дам, няма да си сложи висулки по ушите. Вече взех да не се ядосвам и да не се бъркам много, много в живота им. Кротнах и ги оставих да си правят каквото щат. Да се обличат, както си искат, но не съм се отказала да подсещам внучката си да не публикува  по-разголенички снимки в нета, че какви ли ги няма из виртуала.  Аллах да я опази! Че е хубавица! Ама тихичко си викам: „Ади, ади жено, забрави как ги носеше полите и панталоните, докато беше млада и ти!“ Такива ми ти грижи имах и май не съм се отървала от тях съвсем, но са ми добри и умни децата. Не ми отвръщат с „Я си гледай работата, дърто, ти от какво разбираш! Сега не е комунистическо време.“  То… май ние, старите хора, дядовците и бабките, от много неща взехме да не разбираме вече. Е, не сме живели чак във фашистко, но израснахме с ДПО „Септемврийче“, ДКМС, с пионерски сборове и комсомолски събрания, с рапорт даден – рапорт приет, с подвига на шестте ястребинчета, на Митко Палаузов, на овчарчето Калитко.  Да, и с „Млада гардия“, с „Повест за Зоя и Шура“, с „Как се каляваше стоманата“ на Островски.  А сега! Какви идеали имат днес младите?  Все това се питам: „Какви идеали има днешното младо поколение?“

       Що се питам ли? Вероятно от обич и от загриженост за тяхното бъдеще. Сега времената и нравите са други. Съвсем, съвсем други. Не знам защо ми изглеждат много, много объркани. И все пак, аз не съм от тези дето лесно се дават. Все гледам от време на време да им окастря нефиле мераците. Докога? Не знам, ама няма да се откажа, дорде ходжата не пропее над склопените ми завинаги очи. Той хубавият ат и под скъсан чувал си личи. Ама днес май-по-лесно се пробива и се преуспява със силикона, голия баджак и голата цица, с яките бицепси, със зелените пачки и с шикозната кола,  отколкото с гънките и трептеното на сивото вещество в тях. Кой ли ми дава правото да съдя нравите на новото ни време?  Как ли изглеждам в очите на внуците си, като им правя забележки? Е, не съм съвсем позастаряла. До „Пчелина“ си ходя и се връщам пеша. Седем отиване, седем връщане, четиринадесет километра си извървявам от воле по екопътеката с една дебела тояга в ръката. Все още не я ползвам за бастун.  Докога ли? Не знам. Ох, той даже и най-малкият ми  внук Дани взе да се пери вече, не на мен, на баща си. Оня ден му викал:          

                – Папа-а-а, сега аз слушам вас, правя каквото ми кажете. Като стана голям, а вие остареете, тогава вие ще ме слушате и ще правите това, което аз ви казвам. Майко мила, пет годишен дребосък! Берекет версин, засега не ми скършват дечурлята хатъра, ама след още една, две петилетки не знам какво ще е положението! Но… така ще е, няма какво да се прави. Нищо че остарявам в объркани времена, дай Боже, поне мозъкът ми да си остане прояснен и наред до последния ми дъх.

Самадхи