Oчакваме зората. Жадно, с трепет. Сякаш тя ще ни даде отговор на въпросите. Дори на незададените. Сякаш тя е отговорът, който искаме да чуем, сякаш тя е спасението, което очакваме. По-скоро, на което се надяваме.

Утрото е нашето спасение. Спасение от самите нас и нашите страхове. Спасение от мислите, от болката, спасение от неизвестното (всъщност то е известно), спасение от грозната действителност. Утрото ще донесе истината. Нашата истина. Истинската...

Очакваме да съмне. Лутаме се. Взираме се в тъмното небе за първия лъч надежда. Да го уловим и да не го пуснем никога, сякаш е цяр за неизлечима болест. Чакаме да дойде нашата истина... Истинската.

Чакаме да спрем да се страхуваме. От другите, от себе си, от живота. Сякаш всичко в нас е спряло и е затаило дъх. И чака спасението.

И ето - първия проблясък. Сграбчваме го, вдишваме го като последна глътка въздух, и после пак, и после пак... Утрото - то е свежо, то е изпълнено с живот, то е пролет, то е вяра...

То е онази усмивка, която ни трябва, за да се усмихнем, то е онова вълнение, което ни събужда сутрин, и с което заспиваме вечер, то е онази загадка, която все още търси отговор...

Но отговори няма. И истината не е нашата. Търсим ги. Уплаха. Отчаяние. Ужас. Като майка, загубила за миг детето си от поглед, безпомощна, но готова на всичко... Детето е тук. Нашите отговори ги няма. Поне не такива, каквито ни се искаше да бъдат.

А утрото дойде. Красиво е. Може би толкова красиво, колко е била нощта. Само че ние чакахме утрото. И си е същото - слънчево и топло. Закачливо. Светът не се е променил. Само дето слънцето изгря. Да, слънцето все пак изгрява. Независимо от нас. И това е истината. И тя е само една. А отговорите... въпросите ги знаят. Още от снощи.