Очакване
Небето бързо се изпълваше със сиви облаци. Знаех, че предстои буря, но ми беше все тая. Оставих прозореца до мен отворен. Наблюдавах как навън почнаха да пръскат капки дъжд, а хората се криеха където могат. Гледка, която бях вече забравила. Дъждът се засилваше... Тъгата в мен също. Заедно с дъжда почнаха да капят и сълзите ми. Стоях там в тъмната стая с откраднати мечти. Ставаше все по-студено, но не обръщах внимание. Бурята се засилваше. Беше страшно, но мисълта за теб ме стопляше и изпълваше с радост и нищо нямаше значение. В стаята нахлу силен вятър и отвя всичко, което можеше. Разпиля около мен писмата ти, моите неизпратени писма и ме обгърна със студени ласки. След няколко секунди прозорецът се затвори с трясък и се напука от силното течение. Погледнах го. Какво имаше значение сега, когато щях да те видя? Очаквах те, но не знаех кога ще дойдеш. Всяка една секунда беше изпълнена с празна надежда, защото ти продължаваше да не идваш. В ума ми беше само ти и очакването на нещо, което сякаш никога нямаше да дойде. Продължавах да стоя премръзнала в онази разпиляна стая, очаквайки теб. Чух силен шум и вдигнах поглед към прозореца срещу мен. Отвори се отново с гръм и трясък и усетих отново силен вятър и студените капки дъжд върху себе си. Не помръднах. Единственото, което осветяваше тъмната студена стая и мокрото ми лице, бяха светкавиците, подсказващи за силните гръмотевици, от които се тресеше всичко около мен. Нищо нямаше значение, освен това, че щях да те видя. Изпълвах се с очакване, но ти продължаваше да не идваш. Бавно седнах на пода. Пръстите ми бяха студени и аз вече не ги усещах. Стоях така свита дълго... В стаята започна да вали и все повече се намокрях. Къде беше ти да ме стоплиш? Легнах на пода и през прозореца наблюдавах небето, но където и да погледнех, виждах само теб. Затворих очи и се опитах да не мисля. Успях. Престанах да мисля. Спрях да усещам. Забравих всичко.Спрях да дишам...
© Гери All rights reserved.
