Очакване
Дядо Стоян тътреше крака по павираната пътечка в двора си, ритмично почукваше с бастунчето и мъкнеше малкото трикрако столче. Беше прехвърлил седемдесетте години, побелял, с дълбоки бръчки, леко прегърбен, но с ясни сини очи. Вървеше бавно, па току се поспираше да хвърли поглед на имота си, придобит и построен с пот на чело. На централно място се издигаше триетажната къща, с големи прозорци и широки веранди. На всеки прозорец, на всяка веранда, на всяко стъпало баба Пена беше посадила и поставила мушкати, сакъзчета, петунии. Къщата грееше във всички цветове и приветливо се усмихваше на следобедното слънце. До нея се гушеше мъничка, кокетна пристройка- лятна кухня. Зад къщата доволно се разхождаха десетина кокошки, предвождани от наперен петел. До тях дядо Стоян беше опънал два реда с домати и краставици и няколко лехи с пипер, лук, салати- да има с какво да се занимават с бабата през дългите летни дни. Отпред, пред къщата, бяха цветните градинки, гордостта на баба Пена.
А едно време там беше родната му къща. Мъничка, измазана в бяло, с тесни прозорчета. Имаше голяма кухня и три стаи. Кухнята я използваха и за дневна, и за трапезария, пък и там преспиваха роднините им, когато ги навестяваха от време на време. Дядо Стоян помнеше, че в нея живееха баба му и дядо му, родителите му, той и по- големия му брат, който вече не беше сред живите, лека му пръст. Къщата беше винаги пълна, чуваше се глъч, кипеше живот. А и селото беше многолюдно.
Още помнеше съборите и хората на мегдана всяка неделя. Там се запозна и с баба Пена- най-личната, най-хубавата, най-добрата мома в селото. Трудно беше да се хванеш на хорото до нея, мераклии много. Ама дядо Стоян като се хванеше да нея, като стиснеше ръката ѝ, па като се разиграеше, не можеше никой да ги раздели. Ех, какви години бяха- млад, силен, здрав, напет, хубавец и той от личен по-личен ерген. Успя да излъже баба Пена, вдигнаха скромна сватба и се настаниха в дома на родителите му. Брат му беше отишъл да учи в града и така и не се върна. Задоми се там и стана градска персона. Дядо Стоян стана тракторист в местното ТКЗС, а баба Пена- полевъд. В дома им цареше мир и хармония. Тази къща никога не позна скандала, разправиите и дрязгите, въпреки скромните доходи и многолюдното население.
Когато се появи първият им син- Тодор, дядо Стоян се замисли за разширяване на къщата. Седяха с бабата, умуваха, обсъждаха и накрая решиха да построят нова къща на два етажа. Събираха пари, теглиха кредит, родителите им помогнаха и ето след две години къщата беше факт. Нанесоха се в нея, настаниха се удобно и заживяха доволни и щастливи. Родителите му останаха в старата къща отсреща. След пет години се появи и вторият им син- Страхил. Момчетата растяха в спокойната среда на селската идилия. Завършиха осми клас в селото, а после механотехникум в града, но и двамата се прибраха в родната къща. Започнаха работа в ТКЗС.
Първо се задоми малкият им син. Избра си едно комшийско момиче. Големият почака малко повечко, но и той доведе хубавица, другоселка. И двете момичета бяха кротки и работливи. Баба Пена се разбираше и с двете и не пропускаше удобен случай да се похвали из селото със златните си снахи. Когато се родиха първите внучета, синовете му решиха, че ще вдигат трети етаж. Речено сторено. За едно лято разшириха къщата, построиха лятната кухня и бутнаха старата къща, която беше вече необитаема, самотна и грохнала. Двете снахи посадиха цветя, направиха пътечки и бели огради на градинките.
Дядо Стоян и баба Пена бяха от доволни по-доволни. Радваха се на петте си внучета и изживяваха блажени пенсионерски години.
После закриха ТКЗС. Синовете им останаха без работа. Цените се вдигнаха, а инфлацията изяде малкото им спестявания. Стана невъзможно да оцеляват с двете малки пенсии и ниската заплата на едната снаха, която работеше като библиотекарка в селото. Започнаха да трупат дългове към роднини и познати, кредити от банките, вересии в магазина. Синовете им заминаха да работят в града. Идваха си от неделя на неделя, но парите така и не стигаха. Внуците пораснаха и трябваше да заминат да учат в града. С тях заминаха и снахите. Наложи се да плащат наеми. Заплатите бяха малки, недоимъкът ставаше все по-осезаем, започнаха първите дрязги и скандали. Запорираха заплатата на по-малкия син заради непогасяван кредит. Мизерията властваше в семействата. Синовете на дядо Стоян, притиснати от обстоятелствата заминаха да работят като строители в Испания. Изпращаха редовно пари и успяха финансово да си стъпят на краката. Но семействата бяха разделени и разбити. Децата растяха без бащи, точно в период, когато имаха нужда от силна, мъжка ръка.
Беше взето тежкото решение, че всички заминават за Испания. Така опустя красивата къща на дядо Стоян. Уж трябваше да си идват за по месец през лятото, но ето, че вече втора година, старите получаваха всеки месец пощенски запис за по 100 евро и от време на време по някое писмо със снимки на вече непознати хора.
За това дядо Стоян взимаше всеки ден трикракото столче, викаше баба Пена и двамата сядаха на тротоара пред портата със зареяни в пътя очи. Може би днес ще си дойдат.
© Анелия Александрова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Всъщност Тодор Живков първи се усети за огромната грешка със селското стопанство и по подобие на Ленинския НЕП в Русия, въведе т.нар. от него лични стопанства. Това внесе леко, но недостатъчно оживление на селския пазар. Основният проблем у нас е, че държавата не се наема да стане изкупчия на селскостопанското производство на преференциални цени, нещо, което е правено преди 9 септември в лицето на Националната агенция за храните. При това положение изкупчии станаха мутрите. Оттгук и провалът на селото, защото продукцията на производителя се изкупува на безценица. Истината е, че бедна държава не е в състояние да подсигури добро селско стопънство, а България е една много бедна и разграбена страна.
-
Актуално и вярно до болка!
-
Историята на един неудачен преход,безмислен и безкраен.Поздравление!
-
Кети, изобщо не ме обиждаш, напротив, радвам се на всеки съвет и всяка градивна критика. Добре дошла си винаги да ми издърпаш ухото, защото си прекрасен творец
. Ще помисля как да го преработя, за да избегна клишетата, защото сега, като се замисля, наистина не са удачни. Благодаря ти от сърце. -
Усеща се мъката по обезлюденото, разтурено село. Смущават ме някои клишета, които в такъв задушевен разказ са неуместни, например "Момчетата растяха в спокойната среда на селската идилия." - никак не звучи добре на фона на този топъл разказ. Казвам го със симпатия, дано не те обидя!
-
Обезлюдиха ни се селата- това е жалката картинка. Лично мое мнение- България няма друг път, освен да се развива като земеделска и туристическа страна.
След 1944 беше внушено на хората, че едва ли не, да си селянин е обидно (е то си е обидно, ама не в този смисъл, в който го използвам ) и хората юруш към града. Ще развиваме тежка индустрия. Че от къде суровини?
След 2000 започна бавно връщане към селата, финансирания, проекти. Но по мой лични наблюдения, криво разбрахме за какво ни отпускат пари. На повечето земеделци първата им работа е да си купят лъскав джип.
Благодаря Младене, че отново си тук. Поздрави! -
Тъжна картина рисуваш майсторски, Анелия! Тъжна и правдива, и страшно актуална. Да, такава е равносметката. Но аз се питам, кой е виновникът за всичко това. И си отговарям - червената номенклатура. След 9 септември 1944г. тя обезземли селяните и ги пролетаризира. А след 10 ноември 1989г. назначаваните от нея правителства разграбиха безжалостно страната и селото рухна окончателно. В Полша това не се случи, защото селяните не бяха обезземлявани. Чакащите /подобно на дядо Йоцо/ баба Пена и дядо Стоян, с вперени в празнотата очи, са последният символ на съвременното българско село. Докато са живи, разбира се! Петобален поздрав от мен!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Има и още нещо, което ме е впечатлило- те са задружни. При всеки проблем, независимо дали касае производителя на домати, този на зеле или животновъдите, всички дружно протестират, блокират пътища, дори последно пускаха живи прасета в големи хранителни магазини
Та с една дума- вина си имаме и ние. Дали не биха могли да бъдат сформирани подобни обединения?
Поздрави Младене!
Дочка, Гаврил благодаря ви.