Девойката се смее. Тя играе. После губи, пада, плаче, става. Пак играе, пак се смее.  Но вече знае правилата.

Тя набива на очи, но нехае. Тя играе.

С какви очи е тя! Красиви, големи, кафяви, бистри като че ли синеят, но всъщност са единствено кафяви. Толкова са напоени с живот!

Създадена е от силна, рязка, точна, но и лека ръка. Изваяна е като кукла. Всички са съгласни с това. Но тайната ѝ се крие в очите. С тях тя умее да вижда света, както никой друг не може. Само тя забелязва колко е красив, тя вижда цветовете в сивотата. И знае, че този свят е колкото изящен, толкова и крехък. Почти като нея.

И тя се смее. Поведена от напиращи играчи, тя успява да играе с всеки. И жалко, но винаги се губи и така загубва. После рухва, плаче, сетне става и новата игра започва.

Игрите се повтарят, играчите прииждат, а тя пристъпва към играта все по-категорично и умело. Съперниците вече нямат шанс – принудени са да следват нейната посока. А тя се хваща с всеки и върти ли се, върти.

Но тя не знае. Не знае, че всеки кръг е всъщност част от една спирала и колкото повече се върти и смее тя, кръгът все повече се смалява.

Неусетно сред вихър от игри, сълзи и смях, някой я побутва изотзад. Тя се спъва, пада и една сълза по лицето ѝ се стича.

Как така? Защо пак е на земята? А другите? Защо са тъй далече и защо са ѝ обърнали гръб? Нима загуби?

Тя извърта тънката си, изящна шия и го вижда.

Той стои пред нея, висок като небето и подава приятелски ръка. Колко е хубава ръката! А и той ‒ още по-хубав от ръката си дори.

Девойката се изправя и очи в очи с него, дарява го с най-красивия поглед на света.

Нима не е мечтала за очи, които виждат красотите, които вижда тя?! О, разбира се, че е мечтала. Тя самата е мечта. И май сега открива своята.

Неговите очи са тъй красиви. По-красиви са от нейните.

Тя се вглежда в тях.

Говорят уж, че през сините очи не можеш да проникнеш. Но тя го прави. И открива, че не са напълно сини, среща и зелено.

И тя потапя се в очите.

Вижда в тях океана. Лети над него, а под нея вълните се надигат, сякаш океанът иска да я стигне. Ей го на – мъничкият капитан стои на палубата на огромния си кораб и мята приветливо с ръка. Тя забравя да му върне поздрава. Не може да повярва, че съществува нещо тъй необятно като океана. След това прелита над брега. Там са твърдите скали, в които вълните все се блъскат и разпенват, след което внимателно се връщат в океана.

Явно светът не е само крехък, мисли си девойката. И това го прави тъй красив!

Следват котловини, долини, баири, върхове, после пак котловини, долини, градове с огромни небостъргачи, пътища с пълзящи коли, възвишения, баири, отъпкани пътеки, гори, селца, схлупени къщурки, пушек от комини, дивни реки, мостове, малки градчета, големи градове, много хора, малко хора, отново океан, вълни, делфини, косатки, дълбини, чернота, острови, вулкани, лава, брегове, пустиня, мършави човеци, пушки, насилие, огън, кръв, мърша, червеи, убийства, зверства, висини, слънце, небе, облаци, птици, вертолети, низини, зелени ливади, жълто сено, бали, вили, събирачи, смях... смях... и тъга.

Само това? О, не – има и още, но не може всичко на един път. Трябва сама да го види.

Хваща му ръката и се опитва да тръгне. Той стои. Тя опитва с двете си ръце. Той стои.

Нека ‒ тя ще го чака, за да тръгнат заедно.

Скоро новите играчи се задават. Те я викат, за да поиграе с тях.

Тя стои.

Те не чакат.

Приближават се. Хващат я за ръката.

Тя не се пуска.

 Хващат я за другата.

 Тя отново се не пуска.

Някой си харесва кутре и я хваща за пръста, друг нос – и я хваща за носа, трети пък цица – и я хваща за гърдата... Всеки от тях си харесва по нещо.

Раз, два, три...

Сбогом!

Високият за втори път поглежда в краката си. Първия път е за да види спъналото се в него момиче. Този път – за да вземе нещо.

Той се навежда. Коленете, които никога не е сгъвал, изпукват като сухи съчки и той се чуди защо хората (защото той винаги гледа на далеко и понеже има великолепни очи, може да види какво прави всеки един човек на света), та се чуди защо хората, когато мразят някого са готови да му избодат очите, а когато си избират любима част от него, забравят за тях.

„Може би са слепи” – предполага той и посяга, за да прибере захвърлените след толкова много кръв очи. Те са големи, обагрени в червено, със спукани капиляри, но все пак кафявото в тях е така наситено, както на никое друго око, дори на жив човек. Въпреки, че е видял всичко от света, преди малко в тези две очи е намерил това, което винаги е търсел.

Стиска ги в шепа. Все още са топли.

Изправя се и отново поглежда към света. Вижда как групата от играчи отново играе, а заедно с тях има ново момиче.

Очите в ръката бавно изстиват, а очите му парят ли – парят.

Край