Огънят на моите чувства

ОГЪНЯТ НА МОИТЕ ЧУВСТВА

Част I

Мъжът беше попревалил вече живота. Отдалече личеше, че е гребал с шепи от всичко – и доброто, и лошото го бяха срещали. Радвал се беше на любов, скърцал беше със зъби, удрял беше с юмрук по масата. И знаеше, че е силен. Любил беше безапелационно и покорително, беше усещал какво е да се предават в ръцете ти и да омекват пред погледа ти. Знаеше докъде се простират владенията в сърцето му и на кого ги беше подарил. Но сега... Сега се чувстваше безпомощен и безсилен. Синът му умираше. Бавно, ден след ден болестта изпиваше силите на благословеното му момче, бузите и очите му хлътваха все по-навътре, тъмните кръгове разширяваха периметъра си, а зениците на детето блестяха като две звездички и ставаха все по-малки и по-малки.

За първи път мъжът не знаеше какво да направи. Опитали бяха всичко. Приятели, връзки, светила в медицината. Нищо. Детето му вехнеше ден след ден, а лекарите безпомощно вдигаха рамене. 

И сега стоеше пред вратата на почти изоставената постройка в неизвестно градче, без улица и адрес. Мълвата разказваше чудеса за тази ясновидка, името ѝ се разнасяше от уста на уста, шепнешком, понякога с респект, понякога със страх. Много силни способности имала тази жена. И била безмилостна, казвала всичко в очите, страшно било, ако се разгневи или ако усети, че си случаен любопитко, дошъл ей така на майтап да опита късмета си да я хване в крачка. Тя и трудно приемаше, не допускаше всеки. А той се вкопчи като в сламка с последната искрица надежда, че ще помогне.

Следобедът беше превалял, двата километра от спирката му се сториха като безкрайно бродене под жаркото слънце, но стигна и докато вдигне ръка да потропа на скритата в бръшляна портичка, изведнъж сякаш се смрачи, стана хладно и студена тръпка премина по гърба му.

– Влез – гласът идваше като че ли из дълбокото, вратата се отвори и сумракът го погълна.

Жената стоеше край прозореца и не помръдваше. Като статуя, вкаменена и загледана в нищото. Тишината се напрегна, той усети как потта се стича по скулите ми и тъкмо да каже нещо, тя се обърна към него:

– Знам защо си дошъл. Седни. – и му посочи стола.

А той почти се стовари, смазан.

– По-страшна мъка от тая на този свят аз не знам – жената продължи да гледа втренчено в прозореца. – Никой родител не бива да надживява детето си.

Последва мълчание, което като че ли се проточи вечно. Очите на жената бяха безизразни, тя продължаваше да с взира в нищото, но в един момент се обърна и го прониза с поглед:

– Има ли жена, която те е искала, но не си посмял да се любиш с нея?

Въпросът беше колкото странен, толкова и плашещ. Мъжът вдигна рамене.

– Сигурно има, откъде да знам.

– Мисли. Мисли бързо. Имало е жена в твоя живот, която те е желала, но си я пренебрегнал. Тя може да спаси сина ти.

– Че в младостта си кой ли не е имал подобни случаи?

– Да, но тази жена... тя... тя е вещица и те е искала много.... не, тя не е каква да е, в нея има и благородство, и милостивост, не те искала на всяка цена, но... но все пак те е искала, копняла те е, нощите ѝ са били обсебени от теб и дълго не е могла да те изтрие от съзнанието си... Мисли, мисли, трябва да се сетиш, да я намериш, тя може да ти помогне. Искала те толкова много, че копнежът се е загнездил в пространството, той пие силите на сина ти, намери тази жена, помоли я, разбери се с нея... Никога не би те наранила нарочно, но ти си я отхвърлил, няма значение как – грубо ли, деликатно ли, разбирала е невъзможността да те има...

– Но аз – замълча мъжът – аз дори не знам коя е, освен това съм женен и от години не съм имал друга освен жена си. И не искам да имам каквото и да било с някого другиго...

– Не разбираш, дал си ѝ огъня, който я изгаря, ти си бил този, който е хвърлил ръкавицата, трябва да я намериш, да потушиш този огън... само така синът ти ще бъде спасен.

Объркан, мъжът вече се питаше дали не е бил напразно път.

– Мисли, мисли – повтори жената – само ти можеш да я намериш. Намери я, може и да ти прости. Трябва да ти прости. На този свят най-страшното убийство е да убиеш любовта. А тя напоследък стана толкова достъпна, толкова... Хората някога са били по-мъдри от нас. А сега си отивай – само от тебе зависи.

Не помнеше как се озова навън. Обърна се и почти вече не можеше да види вратата, прикрита в пищния бръшлян, в един момент му се стори, че сънува, но направи няколко крачки и се озова на пътя. Трепереше – едно че беше объркан, второ че не можеше да събере мислите си и да се сети коя пък ще е тази жена. Десетки бяха минали през ръцете му, преди да се осмели да се кротне и да се ожени. Животът на бохем му беше омръзнал, беше попреминал годините на безсънните нощи, случи на добра и любеща жена, доверчива и мека, която укроти бесовете му, свиха си гнезденце, роди им се син и животът се завъртя на 180 градуса. Не вярваше, че е могло да се превърне във всеотдаен и примерен съпруг, но ето че се случи и всички спомени за пиянски безразсъдни нощи започнаха да избледняват като отдавна отминали събития в някой друг век. Синът му растеше прекрасен, умен и красив, приличаше на него, не беше обаче така буен, а внимателен и всеотдаен. И може би затова много хора го обичаха. Дали и смъртта не се беше влюбила него, та го пожела толкова рано?

Стефан въздъхна. И ето ти сега задача. Да издирва някаква си жена, която... Че коя може да бъде, толкова жени бяха минали през него, някои го преследваха, други яростно се бореха за сърцето му. А и той – той се забавляваше. Пуста младост. И сега синът му плаща. Безразсъдството, стремежът му да е постоянно обект на нечие внимание. Та кого да издири, да изтрие някакви си сълзи или да утеши вероятно някоя презряла и увехнала домакиня?

Колкото беше съсипан, толкова по-смачкан се върна у дома. Стъпваше на пръсти, не смееше да погледне жена си в очите, какво да ѝ каже, как да ѝ го каже. Ситуацията беше абсурдна, нереална, като измислица. Дори може би беше бил напразно път, тази баячка само го обърка, а може би и нарочно му наговори толкова глупости, че да не може да я обвини в измислици и лъжа. Общи приказки, такива всеки може да ги наниже.

"– Знам защо си дошъл..." Можеше да има информация, знае ли човек. Превърташе постоянно разговора в ума си, но усещането, че тя наистина знаеше, се засилваше и оставаше след себе си натрапчивия вкус на безизходност.

"– Мисли, мисли, трябва да се сетиш, да я намериш, тя може да ти помогне..."

– Стефане – гласът на жена му наруши тишината. 

– Не ме питай – промълви той. – Просто... Не знам. Още по-объркан съм... Според тази жена – пое дълбоко дъх Стефан, – вината била в някаква нереализирана връзка в миналото, моля ти се, не съм изчукал някаква крава и тя сега – вещицата му с вещица – си отмъщавала. Само си загубих времето. Умът ми не го побира.

Жена му мълчеше и гледаше недоумяващо.

– Глупости – успя само да пророни. – Ох, Боже, какви глупости и заради тях би толкова път.

– Ами глупости са, нечия плоскоземна глава, дето я ръсят постоянно отгоре, би измислила по-интересна история.

Челото му се пръскаше от болка, ядосваше се, че се хвана като удавник за сламка на тая мушия, а накрая безнадежодността го смачка тотално.

– Не мога повече, трябва да поспя, да ми се избистри главата, стига ми...

***

Утрото беше мрачно и ветровито. Стефан не спа спокойно, в съня му постоянно се гонеха думите на ясновидката, смесваха се с образи, които потъваха в мъгла, преследваха го кошмари и някой сякаш го душеше.

Той седна замислен пред кафето и започна усилено да търка слепоочията си. Какво пък толкова да беше направил, че да заслужи подобна участ – жените сами се натискаха да бъдат с него, не можеш да се сложиш на всички. Някои звъняха по телефона, канеха го на срещи, увещаваха го да бъде с тях. Обясняваха му се в любов, преследваха го, плетяха интриги, въртяха какви ли не номера. После постепенно се отказваха, задомяваха се, забравяха го, преживяваха го. Това е животът. Повечето неща се случват по заместителство. Заместваш една любов с друга и решаваш, че предишната не е била истинска. Просто защото толкова болка няма как да се понесе. Не можеш да живееш вечно с нея, търсиш заместител, лекарство, което да я излекува. Най-лошо е самозаблуждението, когато си уверен, че знаеш какво мисли другият. А после се оказва съвсем различно. Момичетата от онази епоха живееха с героите от романите, с филмовите артисти, с естрадните певци – въображението им поднасяше какви ли не етюди, после внезапно съзряваха, в повечето случаи по невнимание, с ученическите си любови или на някоя новобранска вечер. Но за това не се говореше, тихо, под сурдинка тук-там се споделяха някои тайни и нищо повече.

"На този свят най-страшното убийство е да убиеш любовта. А тя напоследък стана толкова достъпна, толкова... "

А сега времената са такива – всичко беше достъпно. Може би това обезценяваше важните неща. Преди години все пак имаше някакъв вътрешен самоинстинкт да се прикриваш, да се самоцензурираш и – да, сега наистина всичко е на показ, неморално донякъде, но пък свободно. Криворазбрана свобода. Свободата изисква самоконтрол, самопреценка, дори ограничава повече, но това трудно се разбира.

Стефан се зачете във вестника. Надяваше да се разсее. Погледът му се закова на някаква обява за бенефис. Името му се стори познато. Жената от снимката също. В това време телефонът изввъня:

– Стефане, имам задача за теб, трябва да отразиш едно събитие. Елена Иванова чества 40 години на сцената.

– Тъкмо мернах във вестника.

– А, чудесно. Хващай екипа и се курдисвайте, искам снимки, интервю, знаеш какво е нужно.