Подарих й го за рождения ден. Ставаше на деветнайсет, тъкмо като мен. Бяхме близначки, но не познавам други близначки, които да са толкова различни като нас.

Макар и двете да бяхме синеоки и русокоси, тя от малка бе избрана да бъде красавицата на мама и тате, принцесата у дома. От дете я мъкнеха по всевъзможни конкурси за красота, които тя печелеше с лекота - мама предвидливо я бе записала на уроци по пиано, английски и балет още на пет. Така успяваше да впечатли още повече и без това умиленото от зашеметяващата й външност жури.

Аз бях нейно бледо копие и съзнавах това от как се помня - моите очи бяха обикновени, прозрачносини, докато нейните бяха с особен наситен, лазурносин оттенък, който ги правеше дълбоки и блестящи. Косата ми бе кестеняво-руса и права и всеки опит за трайна прическа обикновено претърпяваше пълен провал, докато нейната изглеждаше като поръсена със златен прашец и въпреки гъвкавостта си беше винаги като току-що нагласена в най-актуалната за момента прическа.

Приемах нейното превъзходство като нещо естествено, още повече, че моят характер бе съвсем различен. Колкото тя бе шумна, общителна и лъчезарна, толкова аз пък бях затворена, склонна към размишления и самодостатъчна. Шумните общества ме натоварваха и притесняваха, бях доволна просто да ме оставят с любимите ми книги и филми, които откриваха нови и все по-завладяващи светове пред мен.

От само себе си се разбира, че срещите с родителите ми и особено с майка ми, която се бе отдала изцяло на Адел, бяха редки, но тази близост никога не ми е липсвала. Може би защото никога не съм я имала...

Затова пък, за разлика от Адел, имах цялото време на света за себе си и за своите любими занимания, нещо, за което тя пък винаги ми е завиждала. Но като цяло двете се разбирахме чудесно, най-вече защото пътищата ни рядко се пресичаха и всяка от нас живееше в различен свят.

Знаех, че огледалото ще й хареса. Нямаше по-суетен човек от нея, и въпреки, че големият ни дом бе пълен с огледала, на нея все не й бе достатъчно да се наслаждава на отражението си.

- О, Леда! - възкликна тя възторжено, когато го видя, а очите й се разшириха и заблестяха още по-силно. - Къде го откри, та това е истински шедьовър!

Усмихнах се. Едва ли можеше да си представи колко е права - бях открила това огледало в едно забутано магазинче за антики, след като обикалях седмици наред в търсене на нещо подходящо. Бях чела достатъчно, за да разбера, че това огледало е със специално покритие, а кристалната му структура дава перфектно чист и ясен образ. Но истинската му стойност се дължеше най-вече на рамката - старинният обков бе от африканско желязно дърво - едно от най-твърдите в света - и бе изработена изключително майсторски и реалистично във формата на сплетени ръце.

Внимателно се откопчих от задушаващата прегръдка на Адел - нещо твърде не характерно за нея, защото винаги се боеше да не развали грима или прическата си.

- Много се радвам, че ти хареса, скъпа! - целунах напарфюмирана й буза и се отдръпнах на безопасно разстояние от яркият й маникюр, който винаги леко ме стряскаше с дължината си. - Наистина е много специално и съм сигурна, че веднъж огледаш ли се в него, повече няма да искаш да се оглеждаш в друго огледало.

Не знам дали ме чу, защото така се беше потопила в гледката на кристалният си съвършен образ, че най-вероятно всичко наоколо изгуби значение за нея.

- Момичета, къде се губите? - мама надникна в стаята и аз за пореден път си помислих, че представлява едно по-зряло копие на Адел. Винаги мислех за нея по този начин. - Ади, гостите вече са на врата, а ти си още тук! Моля те!

- Виж, мамо, виж какво ми подари Леда, нали е... - двете потънаха в типичните за тях възклицания, от които се бях научила да се изключвам инстинктивно в момента, в който докоснеха слуха ми.

Партито на Адел щеше да бъде грандиозно, разбира се, както самата нея и всичко, свързано с нея. С изключение на мен. Аз постоях малко, колкото да отбия номера и побързах да се прибера в стаята си. Едва ли някой би забелязал липсата ми, както обикновено.

Не очаквах да видя сестра ми преди обяд, тя много държеше на дългия сън за красота, особено след купон като снощният, затова се изненадах да я зърна край басейна в девет сутринта.

Изглеждаше по-скоро развълнувана, отколкото свежа, което бе разбираемо след вечер като отминалата. В главата ми още бучаха отгласи от неспирните дискотечни ритми, огласявали двора на дома ни до ранни зори.

- Няма да повярваш, Леда! - запърха тя край мен като пеперуда. - Случи се, случи се, случи се!

- За какво говориш, какво се е случило?

- Той ми предложи! Снощи той ми предложи!

Нямаше нужда да питам кой, знаех чудесно, че говори за Синът на Боса - както всички наричаха собственикът на половината град, който освен това имаше офиси, магазини и жилища във всички по-големи градове у нас и в чужбина. Мечтаният от всяка майка и всяка дъщеря съпруг. Такъв брак несъмнено бе квинтесенцията на обединените женски усилия и най-брилянтният техен успех.

Поздравих я сърдечно. Лицето й грееше като нощна лампа, но въпреки това отбелязах:

- Може би е по-добре да отидеш да поспиш сега, Ади. Имаш леко изморен вид, скъпа, сигурно изобщо не си мигнала тая нощ.

Винаги се смущаваше, когато някой си позволеше да вметне дори в невинна забележка за някакво несъвършенство във вида й. И сега реагира така.

- Господи, Еди, права си! - отбеляза смирено, втренчена в огледалото, което й бях подарила. След което се усмихна със задоволство без да откъсва поглед от него. - Или може би не съвсем. Тази бледност ми придава аристократична изисканост, не мислиш ли?

Изкикоти се, докато загръщаше хавлията си, а после все пак тръгна да си отспи. Предстояха й едни от най-важните и щастливи събития в живота, несъмнено имаше нужда да събере сили за тях.

Следващите няколко дни не я виждах много, защото прекарвах голяма част от деня си в библиотеката, за да се подготвям за предстоящите изпити. Тази подготовка беше истинско предизвикателство за мен, а в същото време ме изпълваше с известно самодоволство, защото подозирах, че ще бъда сред първите приети. Медицината ми беше интересна открай време, с цялото си разнообразие и сложност, и бях започнала да чета и изучавам медицински книги и материали много преди изобщо да реша да кандидатствам точно това.

Прибрах се в къщи малко преди вечеря с огромен куп книги, част от които се разпиляха в коридора, докато отключвах, понеже никой не си направи труда да ми отвори.

- Трябва ли вдигаш толкова шум, Леда - майка ми надникна от стаята на Адел и тихо затвори вратата зад себе си. Изглеждаше притеснена и изобщо не си направи труда да ми помогне, въпреки, че почти се спъна в книгите, докато минаваше по коридора.

- Извинявам се - промърморих, докато се опитвах да балансирам внушителният куп в ръцете си. - Все пак надявам се да не събуждам никого по това време, минава седем...

- Ади не се чувства добре - загрижено обясни мама малко по-късно, когато седнахме да вечеряме.

- Какво й е?

Тя вдигна рамене:

- Надявам се нищо сериозно, някакво неразположение, което вече втори ден не минава. Но точно сега това е доста нежелателно, знаеш...

Последва дълга тирада относно предстоящите важни събития, със задълбочени описания на подробности около тях. Както обикновено в такива случаи запечатах съчувстващо и пълно с разбиране изражение на лицето си и изключих, мислейки си за далеч по-интересни за мен неща.

След вечеря се заех да разтребя масата и тъкмо слагах съдовете в миялната машина, когато чух писъка. Мама изпусна панера с хляб и двете хукнахме към стаята на Адел, като се сблъскахме на вратата в паниката си.

Тя седеше в леглото и не спираше да пищи, а край нея бе пълно с разпилени кичури от косата й. Пръстите, с които стискаше огледалото, което й бях подарила, бяха побелели точно както и разкривеното й от ужас лице, върху което отворената й уста и потъмнелите от страх очи изглеждаха като нарисувани с въглен дупки.

Мама се опита да каже нещо, но успя само да вдигне ръце към устата си, сякаш да улови собственият си вик, преди да изгуби съзнание на педя от леглото на странното създание, което доскоро бе прелестната ми сестра.

- Еди, помощ! Помогни ми! О, Боже! - изпищя тя, а после крясъците й се превърнаха в ужасни фъфлещи хрипове, когато върху предницата на копринената й нощница се посипаха няколко окървавени зъба, току-що изпаднали от устата й. Продължаваше да стиска с всички сили огледалото пред обезобразеното си лице, което бе направо изумително, като се има предвид, че почти се беше разпаднала.

Знаех, че няма да го пусне от ръцете си дори след смъртта си, която почти бе настъпила. Магията, вложена в него, бе твърде силна - бях я подготвяла години наред. Имах достатъчно време за това. Най-после бе дошло моето време. Леко се завъртях пред огледалото, докато изучавах приятните промени по себе си. Косата ми падаше на разкошни златисти вълни почти до кръста, а очите ми имаха най-дълбокия тъмносин оттенък, който бях виждала.

- Здравей, Адел! - прошепнах на красивото си отражение, а то ми се усмихна щастливо от огледалото.