6 min reading
Тя беше обикновено момиче. Всъщност не дотам обикновено. Имаше вълшебно огледало, а колко хора могат да се похвалят, че притежават такова! Когато подадеше огледалото на някой, в него се виждаха цветове.
Не лице, не изражение или усмивка. Просто цветове. Изидора владееше изкуството на разпознаване на тази цветова гама и определено обичаше да наднича зад лицата на хората в душите им. И огледалото ставаше шарено, като дъга, в която плуват очи. Тя вярваше на хората, а когато огледалото потъмнееше от чернота, в нея се настаняваше тъга и дълго не излизаше от дома си. С годините разбираше, че по добре е да не показва огледалото на всички. Хората реагираха странно. Един ден например спря до една кофа за боклук. Там спеше просяк. Тя му каза:
- Искаш ли да се огледаш в моето огледало?
- Я да го видя - каза той.
Взе го и погледна беззъбата си уста в него. Огледалото стана зелено.
- Хъм, та тук мене ме няма, само някакво зелено петно? Защо? Аз на зелено петно ли приличам?
И той със сърдито изражен ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up