Огледалото на Изидора

Тя беше обикновено момиче. Всъщност не дотам обикновено. Имаше вълшебно огледало, а колко хора могат да се похвалят, че притежават такова! Когато подадеше огледалото на някой, в него се виждаха цветове.
Не лице, не изражение или усмивка. Просто цветове. Изидора владееше изкуството на разпознаване на тази цветова гама и определено обичаше да наднича зад лицата на хората в душите им. И огледалото ставаше шарено, като дъга, в която плуват очи. Тя вярваше на хората, а когато огледалото потъмнееше от чернота, в нея се настаняваше тъга и дълго не излизаше от дома си. С годините разбираше, че по добре е да не показва огледалото на всички. Хората реагираха странно. Един ден например спря до една кофа за боклук. Там спеше просяк. Тя му каза:
- Искаш ли да се огледаш в моето огледало?
- Я да го видя - каза той.
Взе го и погледна беззъбата си уста в него. Огледалото стана зелено.
- Хъм, та тук мене ме няма, само някакво зелено петно? Защо? Аз на зелено петно ли приличам?
И той със сърдито изражение върна огледалото на Изидора.
-Огледалото показа, че имаш надежди за по-добри дни.
 Просякът се засмя с беззъбата си уста, после се намести върху купчината отпадъци и се опита да заспи. Дори не й каза довиждане.
 Това момиче му се видя чалнато повече от него.
Изидора понякога ходеше безцелно по улиците. В един дъждовен ден срещна една жена красива като ангел.
- Извинете, красива госпожо, бихте ли се погледнали в моето огледало?
- Да - обичам да се оглеждам. Обичам да се любувам на себе си.
Красивата жена се огледа и не видя нищо. Само странни тъмни петна.
- Ти подиграваш ли се с мен, малка госпожице?
Изражението й придоби страховит вид. Протегна дългите си лакирани нокти, за да оскубе детето, но Изидора се отскубна и побягна.
Разбра, че красотата е отвътре. Не в обвивката.
Разбра, че надеждата живее и в душите на просяци.
После тя се затича по улицата. Видя две хлапета. Бяха заровили нослета в една дупка в стената.
- Вие какво правите? - попита тя.
- Тихо! Чакаме да излезе котето. Ще го хванем и ще му вържем тенекия на опашката.
Изидора се ужаси от чутото. Каза на двете хлапета:
-Но вие ще го уплашите, защо правите това?
-За кеффф- просъска едното и изцъкли широки сиви очи срещу нея. Тя инстиктивно отстъпи назад.
Дори и не пожела да се погледнат в огледалото, защото знаеше, че то ще почернее.
 Понякога лошотията се настанява и в невинните сърца.
 Поспря да почине в един парк. Слънцето грееше и топлеше с лъчите си тварите ходещи по земята. Изпита задоволство в душата си. Радост от прекрасния слънчев ден.
Покрай нея премина жена. Тъжна и разплакана. Изидора изпита желание тази жена да се погледне в нейното огледало. Извика след нея:
- Моля Ви, за момент...
- Кажи, мило момиче? Какво има? Загуби ли се?
Дори плачейки тази жена беше готова да помогне и забрави собствената си болка. Има и такива хора!
- Моля, надникнете в огледалото ми. - каза Изидора на разплаканата жена.
Жената се усмихна през сълзи. Погледна се и видя червени и розови дъги.
- Любовта ви е споходила госпожо. Вярвайте- няма да си отиде. Не ронете сълзите си. Той ще се върне.
Жената погледна малкото момиченце. Изненада се от нейната прозорливост и изобщо не видя цветовете в огледалото.
- Ти си странно дете.
- Вие сте добър и обичащ човек. Ех, да ги имаше повече, като вас.
Огледалото показа на Изидора, че има хора със сърца и това я направи щастлива.
Понякога Изидора не спеше. Гледаше себе си по цяла нощ във вълшебното огледало. Виждаше дъги- светли и прекрасни, но виждаше и тъмни петна. Тогава тя захвърляше огледалото, защото се плашеше от тъмното в себе си. Все си говореше със звездите. Питаше ги:
- Вие сте високо, но, ако можехте да се огледате в моето огледало, какво ли щеше да се види в него? Какъв цвят, а ? Кажете ми сестрички...
После дълго гледаше небето и чак призори заспиваше уморена от чакането на отговор.
...

Една ранна утрин усети нежно докосване по ръката си. Изидора трепна и отвори прекрасните си големи очи. Видя странно създание. Зелено. В него имаше нещо особено. Не беше от Земята. Беше различно, но очите му бяха добри.
То дори не отвори нещото прилично на уста, но Изидора чу вътре в себе си музика:
- Все питаш ни. Дай да погледнем лицата си във вълшебното огледало и ние. Аз съм звезда от Съзвездието на Кентавъра.
Изидора като в сън извади вълшебното огледало и го подаде на звездата.
- Ще ти го върнем някой ден. Обещаваме...
После зеленото нещо се издигна и изчезна далече, далече в небето.
Изидора остана само под звездното небе, изпълнена със съмнение и дълго не можа да заспи. Нещо в нея й подсказваше, че тази звезда няма да се върне скоро.
...

Оттогава са минали години. Изидора е станала голяма и прекрасна млада жена. Опитва се да бъде светла душа, а не тъмна, защото тъмнината и светлината живеят във всяка душа, но въпросът е да надделее светлото и доброто у нас. Тя все още се завръща там на онова място под звездите, където ги питаше, когато беше дете. Гледа небето и чака онази звезда от съзвездието на Кентавъра да й върне вълшебното огледало.
После се сепва след дълго будуване и се подсеща, че и звездите са суетни и претенциозни. Докато вълшебното огледало прекоси небесата сигурно бая време ще премине. Пък и хаосът все ражда нови звезди и те навярно ще искат да се огледат. Така мислите на Изидора докосват небесата и после тя се завръща отново у дома, където разказва на децата си за вълшебното огледало.
...

- Мамо, а какво стана със стареца?- пита едно от хлапетата.
- Сигурно надеждата му е помогнала да успее да се справи с тежестта на живота- отговаря Изидора.
Едно от момичетата на Изидора казва:
- Мамо, а с онази жена с големите нокти? Какво стана с нея?
- Предполагам вече е стара и грозна и е осъзнала преходността на външната красота. Надявам се е научила мъдростта на живота, че не е важно да си красив отвън. Важното е да си красив отвътре.
Момченцето с големите тъмни очи я гледа и пита:
- Мамо, а какво стана със онези деца, дето мъчиха котето?
Изидора го поглежда и се усмихва.
- Надявам се, че вече не мъчат котки и са разбрали колко е важно да бъдат добри човеци.
- Но... - опитва се да протестира хлапето...
- Няма но- казва Изидора.
- Лошото се трансформира в добро, когато повярваш!
- Мамо, а кога звездите ще ти върнат вълшебното огледало? - пита едно от момичетата.
- Някой ден, когато суетата ги напусне. Всъщност никога, защото звезди се раждат всеки ден...
- Но ти ходиш и чакаш да ти го върнат?
- Да отивам под небето и чакам. Вярвам в тях. Всъщност, ако сега огледалото беше тук, сигурно щеше да се оцвети в зелено.
- Защо в зелено? питат децата.
Всичко хубаво на този свят е зелено.
Надеждата е зелена.
Любовта е зелена и Венера бди над нея.
Полето е зелено.
Дори в морето има зелено.
Спокойствието е зелено.
- Мамо и твоите очи са зелени - казва момченцето с големите очи.
Изидора се усмихва на рожбата си.
- Сега мойте очи са вълшебното огледало. Вие виждате в него вашите надежди и мечти. Виждате обичта ми към вас и голямата зелена надежда...
Децата се умълчават и размишляват върху чутото. Изидора е успяла да ги накара да се замислят и е дала материал за осмисляне на детските им прекрасни мозъчета.
... 

Една стара жена с посивели коси е седнала на поляната. На фона на бялото й лице се открояват очите й. Зелени и красиви, като зелено огледало. Светят с блясъка на добротата и обичта. Сигурно вече познахте Изидора. Малката Изидора е станала баба, но продължава да седи и чака завърщането на звездите. Вярва, че все някой ден те ще й върнат вълшебното огледало.

Надеждата умира последна!


29.07.2004г.