Притиснала бебето плътно до гърдите си, тя гази в дълбокия трийсет сантиметра сняг. Вятърът развява русите й коси, ситни снежинки дращят зачервените й бузи. Студът продължава да хапе, но не толкова жестоко, колкото сутринта. А и тя се е сгорещила от продължителното ходене. Краката й вече се схващат, но тя знае, че не може да си позволи почивка. Вълците са близо, и са гладни, много гладни.

  На дневна светлина едва ли биха й се нахвърлили, но когато падне нощта… Тя се извръща и се оглежда. На стотина метра са – пет гладни мършави вълка с блещукащи злобно жълтеникави очи. Бавно крачат в снега, наострили уши, свели глави към следите. Не че не я виждат,просто са свикнали да разчитат повече на слуха и обонянието си. От време на време някой изръмжава страховито, оголвайки жълтеникави зъби.

  Жената присяда за момент, изважда револвера си и избутва настрани барабана му. Вътре има четири патрона. Дори и да стреля точно, пак няма да може да повали всички зверове. А тя няма голям опит в стрелбата, защото е обикновена домакиня. Прибира револвера и продължава да върви. Вярва, че ако успее да се измъкне от гората и да излезе на открито, вълците ще я оставят на мира. Не че познава добре навиците им, просто се стреми да си вдъхне оптимизъм. Зачудва се дали да не произведе изстрел в опит да привлече вниманието на ловци. Обаче се съмнява, че наблизо има ловци. Решава да не прахосва оскъдните си муниции.

  Бебето проплаква, като бърчи бледото си челце. Влажното му носле е зачервено от студ. Тя пристяга качулката му и хвърля поглед през рамо, за да провери дали зверовете не скъсяват дистанцията. Изглежда, че точно това се случва.

  Тя ускорява крачка въпреки протеста на вдървените си колене. Снегът хрущи ритмично под вехтите й ботуши. Огнения диск на слънцето се скрива зад един хълм и пада дрезгав здрач. Сенките вече са по–плътни, заредени сякаш с плашеща неизвестност.

  Един от вълците вдига глава и започва да вие. Жената се облещва от ужас, има чувството, че ледена ръка пълзи по гърба й. Вече поглежда назад през няколко секунди, което доста забавя придвижването й. Вълците сякаш постепенно набират смелост.

   Тя си поема дълбоко дъх и надава вик за помощ. Но в отговор получава само кънтящо ехо. Мракът се сгъстява и всичко наоколо губи плътните си очертания. До падането на нощта остава половин час.

  Засега не й остава нищо друго, освен да крачи в предварително избраната посока и да се надява вълците да си намерят друга плячка. После, когато съвсем се стъмни, ще събере клони и ще напали огън. Такъв е планът й. Стреснато бърка във вътрешния си джоб. Вади кибрита и го оглежда, защото се опасява да не се е намокрил. Сух е за щастие.

  Десет минути по-късно в ляво от себе си мярва речна долчинка, до която,благодарение на ланшното пълноводие, са се натрупали купчини клони. Сега клоните са сухи, идеално гориво. Избира това място за бивак.

  Поколебава се дали да не остави бебето някъде за момент, с една свободна ръка е трудно да се накладе огън. Оглежда се. Вълците все още не смеят да се приближат, само се ослушват, изчаквайки. Но жената знае, че в един момент ще я обкръжат и ще я нападнат. Въпрос на време е това да се случи.

  Внимателно полага бебето на един покрит с изсъхнали лишеи камък и се заема да събира подпалки. Обаче не може да отдели поглед от бебето. Всеки път, когато се обърне с гръб към него, има чувството, че някой вълк ще го докопа.Връща се, взима го в обятията си. Сега работи по–бавно, но поне е спокойна.

  Старателно подрежда клоните, както я е учил баща й, после вади кибрита и пали. Огънят бързо се разгаря и пропъжда надалеч плашещите сенки. Вълците отстъпват и изчезват от погледа й. Жената присяда и целува бебето, което изгуква и весело размахва ръчички. Огънят стопля не само тялото й, но и душата й – страховете й се разбягват като подгонени зайчета. Тя вади от торбата си парче хляб и сушено месо и похапва с апетит. После оголва гръд и нахранва бебето. Любовта, която изпитва към него, й дава енергия и подсилва оптимизма й. Вече е напълно убедена, че ще успеят да се спасят.

  Става й чоглаво, задето е имала глупостта да тръгне с детето към дома на чичо си. Стресната от вълците, тя се бе впуснала в бяг, като се бе отклонила от пътеката, загубвайки се впоследствие.

  Усеща, че клепачите й натежават и стреснато тръсва глава. Тази нощ не може да си позволи да спи. Чувала е, че когато са обезумели от глад, вълците не се страхуват от огъня. В потвърждение на това край една от елите отсреща проблясват чифт жълти очи. Тя потреперва и се оглежда притеснено. Взема една главня и я размаха. Звярът изръмжава и отстъпва.

  Часове наред нищо не я обезпокоява. Дали пък вълците не са се отказали? Мисли си, че ако поддържа огъня буен, няма да има проблеми. Бебето спи, нацупило смешно устни. Жената го гушва и се усмихва. Дърва има предостатъчно, всичко е наред.

  Умората надделява и тя се унася, заслушана в кроткото пукане на дървата. Топлият въздух лъха на талази и гали дланите и лицето й.

  Нещо я стряска и тя ококорва очи. Извръща се рязко назад и вижда, че вълците обикалят на десетина метра от огъня, привели ниско глави, зъбейки се. Огънят е почти загаснал и това им е дало кураж. Тя скача на крака и трескаво започва да мята дърва в огъня със свободната си ръка. Разбудено, бебето надава гневен писък. Като по команда два вълка се мятат към нея.Тя пъргаво отскача настрани. Зъбите на първия изщракват на сантиметри от гърлото й, миг преди да е усетила зловонния му дъх. Вторият впива зъби в полите на палтото й и с резки движения на главата се опитва да го разкъса. Първият нападател за известно време е извън строя, защото се е изтъркалял в огъня и здравата е опърлил хълбока си. Изскимтява, присяда и започва да ближе изгореното място.

  Палтото й се раздира с грозен звук и тя полита назад, просвайки се по гръб. Инстинктивно се обръща по корем, закривайки бебето с тяло. Намесват се другите зверове. Наобикалят я и впиват зъби в рамото, врата и бедрото й. Дебелите дрехи са някаква защита, но в никакъв случай не и солидна. Бликва кръв.

  Парализирана от ужас, жената пищи. Бебето също пищи, точно в ухото й. Вълците се мъчат да я захапят за гърлото, жадни да сложат край на лова и да поставят началото на угощение.                   

  В замъгленото й съзнание изведнъж изплува мисълта, че в десния си джоб има револвер. Посяга надолу в отчаян опит да го извади. Джобът обаче е празен, оръжието е изпаднало при атаката. Тогава го вижда, лежи съвсем наблизо, върху размекнатия от топлината сняг. Сграбчва го и от упор разстрелва звяра, който дере настървено врата й.

  Стреснати от гърмежа, вълците пускат жертвата си и се отдръпват. От озъбената паст на единия капе кръв. Тя стреля още веднъж и втори вълк пада със строшен заден крак. Останалите два куршума отиват нахалост заради треперенето на ръцете й. Но вълците са респектирани; бият отбой, зъбейки се злобно.

  След като се уверява, че бебето е непокътнато, жената се надига на колене, после с голяма мъка се изправя. Поне от пет места й тече кръв,а бедрото й е разръфано почти до кокал. Захвърля ненужния пистолет и започва да мята клони в огъня. Към оцъклените звезди на небето политат рояци искри. Вълците се оттеглят с подвити опашки. Пламъците бързо надигат езици и, захранени от многото дърва, заиграват буен танц. Малката полянка засиява като циркова арена.

  Жената постепенно губи сили. Кръвта й изтича от многото рани. Продължава да мята дърва в огъня, но вече доста по-мудно. Десният й крак е почти парализиран, заради прокъсаните сухожилия мускули и нерви. Чувства го като налята с олово тръба. Лявото й рамо е оглозгано, а вратът й е одран и кърви обилно.

  Иска й се да полегне да си почине, но осъзнава, че това би било краят. Бебето лежи до разпръснатата жар и хленчи. Толкова е крехко и беззащитно!

  Заглежда се опръскания с кръв сняг. Повечето от кръвта е нейна. Завива й се свят и полита назад, но някак си успява да запази равновесие. Обзема я отчаяние. От очите й бликват сълзи, които, търкулвайки се по окървавените й бузи, порозовяват. Започва да си мърмори под носа: „Трябва да измисля нещо, трябва да измисля нещо, трябва да измисля нещо… „.

  От купчината дърва измъква една сравнително права тояга и с нея започва да разбутва жарта. Олюлява се като пияна. На моменти вижда двойно, друг път само леко замъглено.

  Успява да оформи кръг от жар, после предпазливо се навежда, подпряна на тоягата, взема бебето и го поставя в средата на кръга. То я поглежда учудено и изгуква два пъти.

  Тя намира сили да мъкне клони от купчината и да подхранва с тях кръга от жарава. Пламъците отново се издигат високо, а бебето плаче зад огнената завеса.

  Изстискала и последната си капка енергия, тя се строполява тежко в снега. Наляга я меланхолично безразличие. Адски й се спи. Не усеща почти нищо, когато острите зъби на един от зверовете се впиват в прасеца й и откъсват оттам голямо парче месо.

***

  Вълкът предпазливо прекрачва изстиналите въглени, навежда глава и подушва с окървавения си нос бузата на бебето. Притихнало, то гледа с ококорени очи зъбатата муцуна на звяра. Той лизва бебето по челото с грапавия си език, после се обръща. Вече се е заситил. Отдалечава се подтичвайки, следван от двамата си другари. С изострените си сетива вълците са доловили притеснително човешко присъствие наблизо.Време е да бягат.