Цял живот заобикалях реалността и нещастията на бедните, на лишените от свобода, на лишените от избор, возейки се в изискани карети, облечена в памучно кадифе, но бавната скорост, с която минаваха годините, правеше все по-трудно за мен да бъда подвластна на безразличието си. Дните се точеха бавно и провлачено като тесто, сякаш времето бе спряло, а това надигаше в мен нуждата за борба, за кауза, в която да впия нокти, за цел, която да следвам през вечния си живот, за страна, която да заема, въпреки че до този момент, дори през жалкия си кратък човешки живот, никога не бях изпитвала подобна нужда.

Още с първите искри на революцията знаех, че искам да бъда част от нея повече от всичко друго на този свят. Можех да помириша острата воня на несигурност и терор, носеща се през големите зали на двореца, където, макар оттеглили се в своя екзотичен лукс, обонянието на всички кралски особи, с които Кристофър често си правеше компания, също не можеше да остане безразлично към надигналата се смрад на недоволство сред английското общество срещу абсолютизма и срещу всеки дръзнал да застане над народа като номинален крал, разпореждайки се с животите им така, сякаш бе създал от душите им свой собствен доминион.

За да задоволя нуждата си да се бунтувам, предавах тайни писма от бунтовници до двойни агенти и обратно. Действах като куриер, замаскирайки посадените семена на въстанието като любовни писма, парфюмирани и с моето червило върху тях. Осъзнавах риска, който поемам, ала нуждата ми да се противопоставям наравно с другите, този път бе по-силна от чувството ми за самосъхранение, което винаги бях смятала, че притежавам в излишък. Поради някаква необяснима причина за мен, проявявах съчувствие към всички онези хора, а тяхната идея ме бе развълнувала така, както никоя друга през всичките изминали векове.

Знаех, че Кристофър не би одобрил действията ми, а още по-малко би одобрил решението ми да ги пазя в тайна от него. Дълбоко в себе си подозирах, че моето въстание, бе въстание срещу самия него, макар да не исках да си го призная. Той винаги ме бе учил, че ние, върховните хищници, не бива да се бъркаме в делата на хората, че не бива да бъдем пристрастни, а аз с лекота следвах правилата му, готова на всичко, за да получа одобрение му.

Беше необичайно студен ден, когато той се изправи пред мен, моят създател и повелител. Моят спасител, моят любим, макар да знаех, че той никога нямаше да бъде мой. Сред обществото се подвизавахме като брат и сестра. Хората често ни бъркаха за роднини, заради медно русите ни коси и зелени очи, а и измислената ни роднинска връзка ни позволяваше да прекарваме време насаме, без репутацията ми да бъде опозорена.

Дебелият шал се обвиваше около врата и раменете ми като змия, предпазвайки ме от студа, но не и от застаналия срещу мен мъж. Той изглеждаше огромен и застрашителен, облечен в своето тежко черно палто, което се полюшваше в краищата като пелерината на жътваря около глезените му, докато бавно скъсяваше дистанцията помежду ни с животинска походка. Проследих с очи как бавно, с галантен жест премахна ръкавицата от дясната си ръка, прилежно прибирайки я в джоба на палтото си, а само секунди по-късно същата тази ръка стискаше гръкляна ми като менгеме. Краката ми омекнаха, увисвайки в нищото, а зрението ми се замъгли. За кратко изпитах инстинкта да се съпротивлявам, но знаех, че така само ще го раздразня още повече. Бях сигурна, че той няма да се поддаде сляпо на гнева си и да ме прати в безсъзнание за няколко часа с едно единствено движение, отлагайки започнатото, не, той винаги беше търпелив, но нищо не му пречеше да ме измъчва, държейки ме на границата между живота и смъртта, докато духът и гордостта ми не се сломят. Бях го наблюдавала да го прави със стотици други, по-силни и опитни от мен.

“Какво правиш?” – прошепнах ужасена, сякаш с прегракнало гърло, въпреки че не бях боледувала от столетие. Опитвах се да изглеждам хладнокръвна, но той винаги ми бе повтарял, че очите ми винаги ще ме издават, без значение колко се старая. Не знаех дали това бе истина, или просто измислица, чрез която да ме накара доброволно да свеждам глава пред него, засрамена от собствената си прозрачност, превръщайки го в мой навик. 

Когато усети, че тялото ми напълно се предаде и отпусна, той се отдръпна от мен, доволен от въздействието, което имаше върху мен. Пристъпих с крачка встрани, с намерението да се отдалече колкото се може повече от него, когато тока на обувката ми поддаде, а аз отново се озовах в ръцете му. “Ти си такава глупачка.” – устните му погалиха скулите ми, а горещият му дъх опари миглите и клепачите на очите ми, които стисках здраво, за да не види в тях унижението, което изпитвах. “Наистина ли си мислеше, че малките ти щуротии ще ти се разминат, Лидия?” – блъсна ме към студената стена за пореден път. – “Тук има хора, които са след теб. Не просто хора, а хора от нашия вид.”

Вампирите бяха навсякъде, в стария и новия свят, но никога не бях предполага, че някои от тях бяха толкова близо до нас, че споделяхме един и същ покрив. Можехме с лекота да отстраним която и да е смъртна кралска особа, заличавайки следите си, но други безсмъртни? Те бяха способни на много повече от опит за убийство. Можеха да ни изнудват, да ни разобличат и да ни оставят на милостта на човеците, без лично да си изцапат ръцете. Войните между безсмъртните нямаха нищо общо с тези на хората. Ние умеехме да манипулираме, да се прикриваме, винаги действахме обмислено, често сменяхме самоличностите си и бяхме трудни за откриване.

“Кристофър, аз...” – от очите ми потекоха сълзи, докато безуспешно се опитвах да намеря точните думи, които така и не излязоха от устата ми. Той стисна устни, сякаш въздържайки се да изръмжи насреща ми, а след това въздъхна отегчено, обръщайки ми гръб. “Всичко е наред, Лидия” – проговори след две безкрайно дълги минути. Все още можех да усетя гнева в него, който целуваше края на всяка една от изречените думи, сякаш се бореше да запази толерантност. Когато видях, че той няма намерението да ме погледне отново, затворих очи, давайки свобода на емоциите си и заплаках още по-силно. Момент по-късно усетих ръцете му около себе си, този път нежни, притискащи ме към гърдите му. Стена от топлина в студеното, непредвидимо море от неприятности, които бяха изцяло моя вина.

“Всички те са мъртви, Лидия.” – информира ме той, галейки нежно косата ми. “Убих ги за теб.”

Колко ли беше убил? Вероятно десетки. Вампирите от двореца, които знаеха за тайната ми, може би, не, със сигурност дори моите приятели, революционерите, с които си съдействах, които разчитаха на мен и с които си вярвахме взаимно. Болката, която ми причини мисълта за посечените им тела, наредени едно до друго като домино, се вряза толкова навътре в гърдите ми, че бях готова да се строполя на земята като порцеланова кукла и да се разпръсна на малки парченца, ако той не ме държеше в ръцете си. 

Внезапно осъзнах, че сега отново щеше да се наложи да напуснем. Още един измислен живот изоставен в миналото и още едно измислено име. И всичко това заради моята неспособност да вземам правилните решения, дори след толкова много години.

“Спокойно, любов моя.” – изчурулика, сякаш нищо не се бе случило. Знаех, че бе по равно отегчен и докоснат от сълзите ми. Не мислех колко време бяхме стояли така, прилепнали един в друг, всеки вдишващ аромата на другия, докато той не се откъсна от мен, ръцете му върху раменете ми, очите му взиращи се безразлично в моите кърваво червени, давещи се в сълзи и в подпухналите ми устни, в които неволно бях впила зъби няколко пъти, в опит да подтисна хълцанията си, предизвикани от плача. Внезапна и кратка искра на загриженост се отрази в погледа му, която бързо превърна в пепел решението ми никога повече да не се извинявам за нещата от миналото, които истински желаех, нещо, което винаги мразех да правя когато все още бях човек.

“Съжалявам, Кристофър.” – издишах дълбоко, сякаш освобождавайки тежък товар от себе си, клатейки глава със забит поглед в земята. Той кимна. Нямаше смисъл да го обсъждаме повече, нито да чакаме повече. Заминаването ни трябваше да бъде незабавно.

“Знаеш ли, бях наистина развълнуван за тазвечерната опера.” – поде той неочаквано. Гласът му бе странна амалгама от веселие и накърненост. –  “Дължиш ми билети за опера.”

Но аз не му обърнах внимание, бях твърде заета да мисля за приятелите си. Брилянтното младо момче с черната коса и искрящите сини очи, което постоянно обичаше да рецитира гениалните си теории. Мъжът с очилата, който работеше в малката книжарницата, толкова мъдър и мил. Красивият и арогантен двоен агент, който се опита да ме ухажва. Всички те бяха мъртви заради мен. 

Когато стигнахме до конюшните, Кристофър въздейства на един от кочияшите, уреждайки ни еднопосочно пътуване към поредната неясна за мен дестинация. Отваряйки лъскавите врати на каретата, той ми подаде ръка. Поех я унесено и се настаних вътре, избягвайки какъвто и да било контакт с него.

След часове път се събудих. Под влиянието на мъката и умората, бях готова да се унеса отново в блажен сън, забравяйки за последните няколко часа от живота ми, но бях хваната в капана на преценяващите очи на Кристофър, които всяваха смут и неудобство в душата ми.

“Защо, Лидия?” – бе единственият му въпрос, сякаш краткото време прекарано в усамотение му бе достатъчно да разкрие всички загадки в света, а тази бе последната.

Премигнах няколко пъти, изправяйки се в седнало положение, оправяйки полите на роклята си и правейки несполучлив опит да подредя разбърканите коси обратно в изискана прическа. Взирах се в него с недоумение за неопределено дълго време, без никаква причина да изниква в размътеното ми, все още сънено съзнание, ала начина по който ме гледаше бе неумолим и изискващ.

“Просто исках да им помогна да се почувстват свободни.” – най-накрая проговорих, изненадана от честния си отговор и спокойния си тон. – “Аз... исках да се почувствам свободна.”

Погледът му сякаш се вледени, когато произнесох финалните си думи, незабележима промяна в настроението, която всеки, който не го познаваше поне от един век, щеше да пропусне. 

“Заспивай, Лидия.” – каза огорчено и не проговори повече, затваряйки клепачи.

Бях изоставена с разяждащото ме чувство за вина, докато го гледах как спи, неспособна да открия в него нещо, което да ми принадлежи.

Думите му прозвучаха като обвинителен акт за предателство, а трябваше да бъдат целувка за лека нощ.